10-ТИ ДЕКЕМВРИ – МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
.
Всъщност, беше 10 декември 2015 г., четвъртък.
Гледам постингите във „Фейсбук“ с надеждата, че някой/я/е майчин/а/о и бащин/а/о бор-ец/киня/че ще се сети, че е имало и 10 декември 1948 г.
Всуе…
На тази дата през 1974 г., в битността си на току-що постъпил преподавател по Международно публично право в единствения тогава Юридически факултет (при Софийския университет), публикувах Международната харта за правата на човека.
За първи път:
– в българска книга;
– на български език;
– година преди „Хелзинки 1975“;
– десет години преди Горбачов;
– ползвана от 20 випуска на Юридическия факултет.
За несведущото болшинство – Международната харта за правата на човека е съвкупност от три основни документи на Общото събрание на ООН:
– Всеобща декларация за правата на човека, приета на днешната дата преди 67 години;
– Международен пакт за граждански и политически права (вкл. Факултативен протокол към него, предвиждащ право на индивидуални петиции), приет на 16 декември 1966 г. (вкл. Втори факултативен протокол, приет на 15 декември 1989 г., предвиждащ отмяна на смъртното наказание);
– Международен пакт за икономически, социални и културни права, приет на същата дата (16 декември 1966 г.).
Двата Пакта са ратифицирани от България, влезли са в сила (две години след като ги публикувах) и са задължителни за изпълнение от българската държава.
Пактът за икономически, социални и културни права не е ратифициран от САЩ. Изглежда, че американците нямат и намерение да го ратифицират – особено сега, в условията на икономическа криза, обвързването на САЩ с предвидените в него задължения на държавата е в зоната на немислимото.
Намирам американската позиция за обмислена и честна, а тази на болшинството други държави, формално обвързани с Пакта за икономически, социални и културни права – за лицемерни. Включително и позицията на българската държава, особено през последния четвърт век. Например, следните обвързващи задължения звучат абсурдно в днешната геноцидна българска ситуация:
– „(…) a/ такова възнаграждение, което да обезпечи на всички работещи като минимум… справедлива заплата… сносен живот за тях и семействата им…’’ [Член 7 ал.1 т.а]
– – „(…) 1. Държавите-страни по този Пакт признават на всяко лице и семейството му правото на задоволително жизнено равнище, включващо достатъчно храна, облекло и жилище, като непрекъснато подобряват условията на живот… [Член 11 ал.1]
Та ако властите в България спазваха тези изисквания, щеше ли „Терминал 2“ на летище Враждебна да изсмуче над 2 милиона предимно образовани българи не като гастарбайтери, а като емигранти в т.нар. „бели държави“?
Ако българската плутокрация, кой знае защо величаена като „олигархия“, можеше и да сътворява, а не само да граби, едва ли други над 2 милиона българи щяха преждевременно да заминат на оня свят…
Днес мнозина предприеха, в безопасните условия на прокламираната демокрация, да разглаголстват за правата и свободите на човека.
Тогава, преди 41 години, се колебаех между риска от лишаване от научна кариера и безропотното преклонение пред статуквото. Предпочетох риска – все пак беше минала само половин година от спечелването на конкурса за преподавател и постъпването ми на работа в Университета, и загубата не ми изглеждаше прекомерна. [В рамките на шегата ще спомена едно куриозно обстоятелство: текстовете бяха набирани на пишеща машина АйБиЕм от машинописка в ЦК на БКП (впрочем, подобен куриоз се случи с каверзната книга на колегата Никола Мулешков, отпечатана тайно в печатната база на Софийския ГК на БКП десетина години по-късно* )].
Все пак не изглеждаше никак безопасно през 1974 г. да публикуваш, и то като учебен материал, такъв текст:
‘’(…) Правата на човека да бъдат закриляни от закона така, че човек да не бъде принуждаван да прибягва към бунт срещу тиранията и потисничеството като към последен изход.’’
Някои ще се присмеят: „Преувеличение!“
Де да беше…
Дори и днес този текст предизвиква гневни филипики, вулгарни псувни, просташки подигравки от хора, претендиращи за висок социално-политически, а и икономически, статус. Налага се всеки път да им се обяснява, че това е Абзац 3 от Преамбюла на Всеобщата декларация за правата на човека…
…Приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г.
…А две години по-късно, през 1950 г., 10 декември е обявен от същото Общо събрание за Международен ден на правата на човека.
За да стигнем до днешното положение – поне що се отнася до България, когато денят е забравен, а правата на човека – празен звук от трибуната на плутократичната власт…
Николай Гусев**
P.S. Погледът ми случайно се спря върху клавиатурата. Не бях обърнал внимание, че клавишите на буквите „Н“ и „В“ са един до друг. За миг си представих как би изглеждало заглавието „ЗабраВеният ДЕН НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА“… ЗабраВата, разбира се, е проява – индивидуална и държавна – на злото . Но забраНата е още по-голямо – държавно – зло. Да не бъде!
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Вж. Отец Паисий не ще да става владика…
** Николай Гусев е автор на Еврочикаго, а това е негов текст от авторската му поредица „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
*** Текста на Всеобща декларация за правата на човека може да изтеглите като PDF файл от този линк HumanRightsBg или като doc file от следващия линк DaclarationHR.
.
Teкстът на Декларацията:
https://www.eurochicago.com/2011/12/den-na-tchoveshkite-prava/
.
В България има разбира се доста потомци на бялата емиграция след идването на болшевиките на власт в Русия, съответно Съветския съюз. Но Николай Михайлов Гусев не е от тях. Впрочем, името Николай/Никола идва от Нике, древногръцка богиня на победата. Т.е. то има гръцки произход. А името Михаил идва от древноеврейската дума מִיכָאֵל (Mika’el), означаваща „който е като Бог“.
Драги Пендо, имената на новото поколение българчета са руски (и русофилията в България расте), защото те са потомци на смесени българо-руски бракове още от времето на заселилите се в България през 19-ти век старообрядници-казаци, през 20- ти век белогвардейци и на по-късен етап руснаци по линия на социалистическото ни братство, а след 1989 г. на новата вълна руснаци – демократи 🙂 Усмихвам се, защото не съм сигурна дали правилно ги определих като такива, но в момента не мога да намеря по-точно описание.
Както е казал народът: “ Кръвта вода не става „. Това е моето обяснение за Дмитри, Николай и прочие.
Вероятно повече от една трета от българското население към днешна дата са с руско потекло.
По отношение на г-н Николай Михайлов Гусев, чиито материали чета с удоволствие, смятам че той е потомък на руски имигранти ( и трите му имена са руски ):)
Драги Гусев, съвсем съм далеч да отричам многото истини които чета с твоето име. Явно името ти Николай ти го е дал някой друг. Кой защо и как го е направил има много обяснения, но аз не губя почитта си към смелоста ти да казваш истината в очите. (Ако това те тревожи). Аз говоря за последните години. Не за Враждебна от преди девети. Защото забелязах, че много с удостоверения давани на Никола станаха изведнаж Николаевци по собствен почин през послевдните десетина години. Вече почти не може да се намери името Никола. Официално Никола стана Николай след като паднаха комунистите. Трудно е да се обясни, освен с забравата за човешките права, които сполучливо напомняш. Очаквах хората да намерят връзката.
Колкото до името Пендо, то е защото убития автор на смеха в България създаде своите Пижо и Пендо, чийто глупави въпроси искам пак да съживя. Колкото до моето име сигурно го има из досиетата на ДС и техните наследници, и който има връзки там ще го намери. Аз не претендирам да съм по умен от един шоп като Пендо, който ми допада повече.
„Може би отговора е много труден, и ще бъде пратен за разрешение от някой математик, който изследва сложните орбити на движенията в космоса.“
А бре Пендо, от всичко което прочете това ли те впечатли най-силно?
Що не съм Никола или по-скоро защо съм се прекръстил на Николай…
Може би знаеш, че децата в България получават кръщелните си имена до няколко дни след раждането си? Знаеш, знаеш…
Та кръстникът дядо Никола и кръстницата баба Екатерина суверенно решили – както си му е редът от памтивека в Царство България – да кръстят първия внук на името на дядо му Никола. Но по съображения, за които няма как да знам днес, 74 години по-късно, добавили и едно „й“. „Пред кум вода се не гази“, вярвам да си чувал?
Е, това е суверенното решение на кръстниците. Не ми е идвало и наум да го опровергавам – например, да се прекръствам на „Никола“, или пък на „Никълъс“, защото някого го бодяло в очите или пък бил фен на новия Голям брат.
А ти, „Пендо“, по всичко личи, че въобще не си Пендо. Достойно ест да си заставаш с името си, когато – меко казано – критикуваш другиго.
Така де…
Николай Гусев
Когато на българите по право или без право, бяха отнети нивите, лозята, горите, парите, професиите, паспортите за чужбина, избора за местоживенето, мислите, шегите и какво ли не, беше оправдано хората да се огъват и да се прекланят на тези които „даваха“. Защото никой нямаше нищо, и тези които не се пречупваха ги счупваха. Така се народиха многа деца с имена като Альоша, Бригадир, Татяна, Уляна, и всякакви Славита и Слави. Това го разбирам, но не мога да разбера, когато уж се възстановиха отнетите „права“, когато натиска за смяна на имената изчезна, изведнаж старите български или балкански имена като Димитър, Никола и други станаха проруски като Дмитри, Николай. Как вятъра от Москва духна чак в България без никакв „натиск“ Уж българските академици филолози не се назначаваха по вече от ДС. Уж станаха „европейски“. Уж историята с промена на имената на помаците се разобличи като комунистическа, фашистка, реакциона, руска или както да я кръстят. Сигурен съм, че в кръщелните, училищни, или каквито стари свидетелства имат, тези които сега са Николаевци са били Николовци. С пълната ми почит към Никола Гусев, който казва много истини, бих очаквал да обясни как смяната на имената бе узаконена, защото и даже той стана „Николай“. Може би отговора е много труден, и ще бъде пратен за разрешение от някой математик, който изследва сложните орбити на движенията в космоса.