Различните цивилизации, сред които живеят българите в чужбина
Проследявайки дискусиите в Консултативния съвет към Държавната агенция за българите в чужбина, ми направи впечатление, че българите, живеещи в Западна Европа, Испания, САЩ, и българите от историческите общности на Балканите – живеят в коренно различни цивилизационни светове. Сръбският президент Томислав Николич, само преди няколко дена, публично заяви при първа копка за изграждането на Център за върховни постижения (с дирекция за изследване на стволови клетки) към Университета в Крагуевац: „Искам сръбски деца, със сръбски генетичен материал, със сръбски код, със сръбско минало и сръбско бъдеще.“ ?! А в такава политическа атмосфера да се говори за Обществени съвети към българските дипломатически и консулски представителства в Р. Сърбия съвсем не е безопасно.
В такава страна като Р. Сърбия Обществените съвети (и то към посолствата и консулствата) е най-лесно да бъдат обвинени в „шпионаж в полза на друга държава“ или „намеса във вътрешните работи на друга държава“, и да бъдат подложени на специално наблюдение и активни мероприятия от страна на службите. Без да има кой да ги защити от страна на България. Примери от близкото минало – колкото щеш.
Опитите да се обединят българските организации в Сърбия с обсъждането и подписването на Платформата за защита на правата на българското малцинство през лятото на 2013 г. бяха посрещнати точно с такова студено подозрение от сръбска страна. Исканията от тази Платформа не бяха чути нито в Белград, нито в София, нито в Брюксел. По този начин Платформата бе обезсмислена, но и опитите на българските организации да се обединят и организират за опазването на националната си идентичност и икономическото развитие на районите на сръбско-българската граница, където живеят българи, бяха разорени. Създаването на такива Обществени съвети към дипломатическите и консулски представителства, имайки предвид тия неуспехи и неизбежното им преплитане с интересите на националистическите правителства, ще бъде изключително трудно или ще се сведе на формално съществуване. Защото е пряко зависимо от степента на демокрацията в самата Р. Сърбия.
Вероятно няма да е проблем създаването на Обществените съвети като независими консултативни органи на обществени начала към дипломатическите и консулските представителства на Р. България в европейските държави и САЩ. Стига самите българи и български общности в тия страни да искат и да могат да го направят.
Преди да се пристъпи към конституирането на Обществените съвети и на Националният съвет на българите, живеещи в чужбина, трябва всички да сме наясно, че те сами по себе си няма да ни приобщят към България, ако кризата на държавността непрекъснато възпроизвежда нови и нови българи в чужбина. Лицемерно е от една страна уж да се грижим за българите в чужбина, а от друга страна да принуждаваме българите в България да напускат страната! Така вместо да решаваме, ние мултиплицираме проблемите на българите зад граница по принципа, колкото повече българи зад граница, толкова повече проблеми с опазването на тяхната култура, език, информиране и т.н. Нещо, което една отслабваща България не може да издържи. Целта на политиката за българските граждани и историческите български общности в чужбина трябва да бъде тяхното привличане в България, но не чрез политически кампании, а чрез осигуряване на жизнен стандарт, приблизителен на този на страните, в които те бягат. Битката за българите в чужбина трябва да се води вътре в България и може да се спечели само по начина, по който чуждите държави ги привличат – с развита икономика, висок жизнен стандарт и добре подредена държава. За това са нужни комплексни промени в самата структура на българската държавност и много по-категорична и енергична дипломация особено в страните, където има исторически български общности. Техните проблеми са коренно различни – те не са избрали държавите, в които живеят, а са принудени да живеят в тях, и то по един начин, който няма нищо общо с живота в България, а още по малко с живота в свободния свят.
Ние изпаднахме в парадоксална ситуация да чакаме държавата да се „грижи“ за българите в чужбина. Българите в чужбина са поставени в пасивна позиция, позиция на изоставено дете, което има нужда от настойник. По-вярното е, че България има нужда българите в чужбина да се включат в обществено-политическият и икономически живот в България, за да я модернизират и освежат със знанията и опита, който са придобили в свободния свят. Българинът – емигрант е извървял своя път, осъзнал е цената на родината и отечеството, и политиците в България има какво да научат от него, стига да искат. Самата България повече има нужда от българите зад граница, отколкото някои българи и български общности зад граница от България.
Бъдещето принадлежи на електронното гласуване. Това дава възможност на българите зад граница да се включат в политическия живот на страната и да я променят. Никой в България не бива да мисли, че те ще гласуват за партиите и политиката, която ги изгони от родината. Ако ще имат възможност да гласуват, те трябва да имат възможност и да избират и изпращат свои представители в Парламента. Опасявам се, че точно заради партийните и корпоративните интереси, те няма да бъдат допуснати в политическия живот на България. Върху това трябва добре да се помисли и да се направят необходимите законодателни промени в този смисъл.
По важни въпроси на теми като „Обществени съвети на българите в чужбина“, „Национален съвет на българите, живеещи извън България”, „Закон за българите в чужбина“ трябва много да се внимава да не се разводни и формализира дискусията така, че да създадем самоблокиращи се и неработещи институции, които да попаднат в капана да се занимават сами със себе си, вместо с проблемите на българите в чужбина.
Българските културно-просветни и правозащитни организации в чужбина трябва да излъчват представители за Националния съвет от хората, които имат българско гражданство и са вписани в избирателните списъци в България. Гласуването може да стане по електронен път, паралелно с президентските избори. Електронното гласуване ще даде възможност българите в чужбина да могат да бъдат избирани не само в Националния съвет за българите в чужбина, но да имат и една представителна квота в Народното събрание чрез самостоятелен избирателен район в чужбина.
От погледа на нашата камбанария, има две опасности, които могат да подведат под въпрос независимостта на бъдещия Национален съвет на българите в чужбина. Едната е, Националният съвет да изпадне в зависимост от политическата конюнктура в България. Другата опасност е в неговия състав да попаднат хора, зависими от политическите конюнктури в страните, от които идват. Примерно, не е изключено в Националния съвет за българите в чужбина да влезнат членове на Националния съвет на българското малцинство към Правителството на Сърбия. Това би представлявало конфликт на интереси. Ние и сега имаме остър сблъсък между представителите на официалната власт в Босилеград, и българските сдружения и обществени организации.
Трябва да изясним и доколко трудното положение на българските общности зад граница се дължи на действието или бездействието на българската държава, и доколко – на държавите, в които, не по свое желание живеят. Например Сърбия. Свидетели сме на безсилието не само на българската външна политика и дипломация, но и на Европейските институции да защитят правата на българското малцинство в Западните покрайнини и да му създадат що-годе нормални условия за живот. Питам се, ако изобщо се доберем до Националния съвет за българите в чужбина, какво ще кажем там, което не сме казали досега, как това ще го преточим в ефективна държавна политика и с какви средства ще накараме Сърбия да се откаже от асимилационната си политика за нашето унищожение и да започне политика за нашето национално и икономическо възраждане?
Не са малко и проблемите, които идват от самата България. Проблемите, касаещи удостоверяването на българския произход и придобиването на българско гражданство така и не се решиха. Административно-правният подход българския произход да се доказва с документи лишава цели български общности (гагаузите, горанците, българите в Украина, Молдова, Албания и пр.) да докажат българския си произход и да кандидатстват за българско гражданство. Недоверието между ДАБЧ и Министерството на правосъдието продължава. Министерството на правосъдието все още не признава удостоверенията за български произход, издадени от ДАБЧ, и изисква допълнителни документи от кандидатите за българско гражданство (които често пъти са архивирани в ДАБЧ). Това доведе до стотици служебно прекратени преписки. В такава атмосфера на война между институциите, съмнения в корупционни практики и грубо поведение към българите, които искат да придобият или просто да възстановят българското гражданство, не е възможна успешна държавна политика за приобщаване на българите зад граница, колкото и да ни се иска.
Вземайки предвид всичко, изложено дотук, бих искал да подчертая накрая, че въпреки идеологическите и цивилизационни различия, ние всички сме българи и този диалог трябваше да го водим на ниво българска национална солидарност, с пълно уважение на културните, религиозни и езикови различия, настанали при различни исторически и обществени обстоятелства. И в името на България.
Иван Николов,
председател на КИЦ „Босилеград“
