Гледна точка на Николай Фенерски, OFFNews.bg
Подобава да се извиня на всички засегнати от следващите ми думи още в началото, целта ми не е да предизвиквам още хули и недоволство. Още по-малко искам да се подиграя с нечия смърт. Нито мога да злорадствам, нито ми доставя някакво извратено удоволствие да говоря лошо за мъртвите, все пак всички сме за там, един не знам да е литнал с орлите и на всички камик сенкя ще ни варди, както съм отбелязвал и преди тука. Казвам това сега, ама съм го мислил при всички случаи, когато някой известен напусне нашия видим свят. Дали ще е оня дивак Кобейн, или оня ненадминат Фреди, все едно, хората са си отишли, Бог да ги прости и мир да имат на Оня свят.
Не се дразня в никакъв случай и на всеобщите спонтанни жалейки и реакции, феновете и почитателите чувстват загубата по-различно от мен, не съм слушал с кеф нито Моторхед, нито Бауи. На мен ми беше много криво през 1994 в началото на април, когато като типичен пролетен самоубиец си отиде Кобейн, но и аз бях на 20, на тази възраст идолите все още си стоят спокойно по пиедесталите и нищо не ги застрашава. Виж, Вонегът си отиде, когато бях на 33, и вече можех само да въздъхна и да му пожелая там някъде да е на добро и прохладно местенце. А Маркес си замина през 2014, вече се бях променил съвсем и почти не разбрах кога човекът се е преселил. Нямаше да разбера, ако беше живял година повече или по-малко. Споменавам тия всичките имена, понеже те бяха все още живи в моя живот и заемаха едни такива високи позиции, гледах ги отдолу нагоре и им се прекланях.
Но в битието, в нашия път по тая планета настъпват промени, всичко се променя всеки ден. Всичко трябва да се променя всеки ден. Ако на 35 продължаваш да ходиш с дългата коса и якето с нашивките, значи нещо си се бъгнал, зациклил си и си заседнал в миналото, заглъзнал си в тинята на идолопоклоничеството, а това е малко тъжно. Сигурен съм, че трябва завинаги да запазим детето в душите си, това е друго, това е нещо важно, не бива да остаряваме вътрешно, може само външно кожата ни да се сбръчка, ставите ни да заскърцат, но сърцето трябва да бъде младо и чисто. И в същото време трябва да вървим напред, да се усъвършенстваме, да бутнем своите идоли от техните пиедестали, когато му дойде времето, когато мине пубертетът, да ги катурнем в прахта, защото идолите са заместители на Нещо Друго, пред което единствено си струва да се покланяме.
Не ме притеснява, че сега всички говорят само за Бауи, споделят негови песни, спомнят си колко приятен тип е бил… Притеснява ме само, когато се премине границата на славословието. Когато Бауи или Леми биват обявявани за нещо повече от другите хора, за полубожества и три четвърти извънземни, за ангели и безплътни създания. Смъртта им е само повод да си спомнят хората за тях. Нищо повече не може да бъде. Не може да бъде нещо изключително, защото смъртта не е изключителна, тя е ежедневна и повсеместна, тя трябва да бъде помнена много добре, с нея само трябва да се съобразяваме, както е трябвало и всички звезди и величия да се съобразяват с нея. Извинявайте, ама човек над 26, да речем, плюс минус пет, зависи от развитието, да седне да рони сълзи за някой свой кумир от музикалната сцена… Когото не е познавал лично… Е па не е много нормално, честно. Как да го кажа по-деликатно и разбираемо – не е съвсем ОК. И ми прилича малко на масовата психоза покрай смъртта на Брежнев, която бегло си спомням, тогава разни хора по площадите лееха сълзи и сополи, понеже Дарагие Тавариши беше гушнал чимшира…
Идолите, дали са в учебниците по литература, или са в телевизорите ни, имат свойството да омагьосват публиката, да открадват за себе си онова преклонение, което човекът дължи единствено на Света Троица, на Бога. Като по този начин отвличат човека, похищават го, не може да се покланяш и на идолите, и на Твореца едновременно, дали е златен телец или рокзвезда, става дума за абсолютно едно и също нещо от Мойсеево време до ден днешен. Подмяна на Оригинала с менте. Къде е дебелата граница между обикновеното човешко уважение и това идолопоклоничество може да разбере всеки и без да има богословско образование. Едно е да кажеш за някого да почива в мир душата му, а съвсем друго да го величаеш като нещо повече от обикновен човек.
Между другото, винаги съм се дразнел и на церемониите, извършвани в английския кралски двор пред камерите и смаяните погледи на хилядите идолопоклоници пред вратите на двореца. Че кви са па тия, че се превъзнасят по тоя начин, то са протоколи, то са правила, поклони, фигури, маршировки и всякакви безумия… Все едно не са най-обикновени хора като мене и тебе, братле. Аре у лево. Пънкс нот дет. Ама умряха и пънковете. Не умират светиите, но те не търсят слава сред човеците. А „Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите?“ (Йоан 5:44). Безсмъртие в паметта на феновете ли търсят идолите, към какво се стремят, не разбирам? Разбирам, излъгах. Просто се радват на тия мигове тука на земята и са превърнали тоя живот тука в свой идол. Ама и той временен, пусто. И е тва е, не отстъпваме от оня комунделски материализъм и на милиметър… Тогава фетишизирахме едни други неща, ама пак казвам, същото е в основата си.
Зад маските на идолите всъщност са стояли хора. Само това. Най-обикновени хора. И Леми, и Бауи са били най-обикновени човешки същества с недостатъци и човешки грижи, от плът, кръв. И повече си струва да плачеш за мъртвата си баба, отколкото за тях, хайде да гледаме трезво на света… И Левски, и Ботев също са били от плът и кръв, с „горница“, но и с „долница“, бъдете сигурни в това. И те са имали своите слабости, и те не бива да бъдат обожествявани, каквато тенденция има от един век насам. Честна дума, не разбирам желанието на човека да се преклони пред някаква твар, пред нещо земно. Вече не го разбирам. Първоначално е трудно да си представиш своя идол като нещо съвсем тривиално и измеримо, като самия себе си. Ама е много отрезвяващо, опитайте.
Има и още едно хубаво изречение, разтълкувайте си го сами. „Ако умреш, преди да умреш, няма да умреш, след като умреш.“
.
