Здравка Владова-Момчева,
Zdravkavm.blogspot.co.uk
.
Днес реших да поразмишлявам чрез буквите, защото така поне за малко се чувствам защитена.
Отвсякъде ме заливат черни статистики. От България и от Европа. От Хаоса, който се вклинява в зимата, та сковава сетивата на мислещите, добронамерените и цивилизованите. И поощрява безразличието, с което мълчим, понеже това, което се случва в дома ни, вече се приема за „нормално“!
Момче, убито на улицата пред очите на селфи-поколение, което филмира агонията му в ръчищата на мутрешко правосъдие. Момиче, изнасилено от кмет, който пет пари не дава за възмездието, което няма да го достигне. Рецидивист, наръгал тринадесет пъти приятелката си, защото знае, че няма кой да се застъпи за нея. И още – жени, безпомощни да се опазят, когато ги поругават пришълците в собствената им страна, понеже обществото им, обезличено от толерантност, е закърняло в собствените си инстинкти за самосъхранение. Страх от атентати. Подозрителност. Безтегловна, апокалиптична, безнадеждна самота за един Континент, където между Острова и Полуострова се настанява разрухата и срива в пепел илюзиите, които са държали заедно нациите години наред с наивната формула, че са отвоювани ценности.
Казват, че животът няма заден ход. Че времето не се повтаря. Че все някак Човечеството продължава напред. Но днес си мисля, че всеки контекст е литературно недостатъчен, за да дефинира случващото се Зло. В началото бе Словото, което забравихме как се изговаря. Затова, вместо думи, използваме боксове, вместо съчувствие – безразличие, вместо любов – насилие. Все заместители на насъщните ни стимули за живот. Докато се превърнем в зомбита на собственото си егоистично съществуване.
Усещате ли как само за няколко седмици в някога подредените ви умове се затриват безвъзвратно файловете от натрупана култура? Как изчезват цели епохи, складирани от усърдните ви даскали в детството, когато са ви разказвали за светлината на Античността, разцвета на Ренесанса, бумът на Просвещението, цивилизационната роля на Християнството и всички онези избледнели като стари фотоси благини, сътворени от хората за генерациите, идващи след тях? А чувате ли как с унизен и тъничък писък изгарят първоосновите на душите ви – народните приказки – където доброто винаги побеждава и където заживявахте щастливо заедно с царската дъщеря и юнака, чааак до мирния и благословен свършек на света? Какво говоря! В момента всичко това изглежда като лъжа. Миналото има единственият шанс да продължава в настоящето, докато все още вярваме в него. А ние вече не го разпознаваме. Трагедията ни е, че не искаме да осъзнаем и собственото си днес. Тогава, къде сме? Какво остава от нас? Не питам за след нас, защото дилемата е с повишена трудност и може да предизвика агресивната ви безпомощна реакция. Но когато едно, все още вярващо в думите дете, ви зададе въпроса как да живее занапред, заобиколено от несигурността и изпепеляващите егоистични амбиции на възрастните, нанизани в продажната сергия на linked in и разни други виртуални залъгалки, какво ще ви опомни или завърне към искреността? Няма ли тогава, вместо хляб, да подадем на синовете си камък?
Очевидно красотата няма да спаси света. Любовта няма да го облагороди. Добротата няма да надвие злото, а светлината само ще гъделичка мрака, за да ни причинява носталгия по отминалите дни. И тогава всеки ще се спасява поединично. Изборът на настоящето е да бъдеш свой собствен индивидуален Христос, или пък Сатана в комфорта на диаболизираната действителност. Та затова не мога да дам рецепта за глобално помирение. Само ще ви разкажа как навремето, в истинската родина на детството ми, безвъзвратно се обезЗверих в името на едно мирно съвместно съществуване до мига на дорастването, когато осъзнах, че другият отсреща иска само малко внимание към неповторимия си, личен свят. Тъй стана, че стигнах до прага на мъдростта с кръв и сълзи, щото Фильо от нашата махала ме наръга с джобно ножче, след като отказах да играя с него на фунийки и предпочетох да бъда куклена принцеса, вместо квартална амазонка. Аз пък му избих предните зъби, за да си опазя територията от момчешки вмешателства и двамата, разревани и сополиви, се оказахме пред Страшния съд на родителите си, години преди спасителното Второ пришествие на пуберитета. Озаптиха омразата. Казаха ни, че сме още малки. Че нищо не разбираме от живота. Че няма да играем заедно, докато не прозрем как да се държим един към друг. И когато пораснахме, разбрахме, че възрастните целебно са ни обезЗверили в името на бъдещето. Раната на ръката ми се изцели без последици. Резците на Фильо поникнаха още по-здрави на мястото на млечните, които изкъртих. Той се научи да говори. Аз – да мисля. Почнахме да си пишем писма. После станахме приятели на Фейсбук. Днес взаимно се възмущаваме от ставащото около нас. Помирихме се. Вече сме възрастни. И имаме право да кажем на лишените от Слово безумци, които се изнасилват и унищожават взаимно по улиците на България и Европа, че нищо не разбират от живота! Че обезверяването се лекува чрез обезЗверяване. Че е време да си преговорим Ренесанса, преди да изчезнат думите и да останат само боксовете, с които да дресираме себеподобните си, растящи в страх и омраза.
