Проф. Павлов: Днешната безпътица е следствие на жестокия комунизъм, избил цвета на нацията.
Десницата ни е лишена от патриотизъм или национализъм, а левицата изпитва носталгия по СССР. Не сме излезли от калъпа на така наречения социализъм, той ражда и днешните беди.
Хибридна война срещу България, освен Русия, водят и Турция, и Македония, казва известният историк и родолюбец.
Интервю на Мая Георгиева с проф. Пламен Павлов,
– Проф. Павлов, като историк как оценявате днешната политическа ситуация у нас, има ли аналог в близкото ни минало – искаме реформи, но те не случват, искаме стабилност – а отново желание за протести на улицата?
– Точни аналогии на това, което се случва в момента, не могат да се направят. Казвам го даже със съжаление, тъй като, независимо от дефектите на нашия политически живот през последните 25 години, все пак винаги съществуваше някаква енергия за съпротива, някаква креативна позиция в значителни политически сили. Докато в момента виждаме една особена стагнация, която до голяма степен е предизвикана и от умората на обществото заради всичко, което се случи през последните години. Въпреки това аз не съм песимист и си мисля, че е прав проф. Евгений Дайнов като казва, че един процес на съзряване на гражданското общество вече е започнал. Той е в самото начало може би, но неминуемо ще доведе до промени в България, които, за съжаление, вероятно няма да се случат толкова скоро.
– Хронологията на политическите събития за последния четвърт век оставя съмнението, че в управленията на различни партии у нас отсъства националната идея, която е била консолидираща и водеща при строителите на съвременна България. Защо продължаваме да сме държава без национална кауза?
– Това е много вярно, но и изключително тревожно, тъжно, може да се продължи с епитетите. Така или иначе това е факт. Нашата политическа действителност роди определени абсурди – ляв национализъм, в кавички, и десен интернационализъм или космополитизъм. Разбира се, когато се говори за национализъм, има опасност от сериозни спекулации. Самото понятие „национализъм“ в нашия обществен речник вече е придобило крайно негативни конотации. Но в крайна сметка аз бих припомнил какво пише Симеон Радев – как в България се изправят едни срещу други и се борят за нейната съдба русофили и националисти. Тоест, когато нашият народ е имал щастието да има водачи като Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Петко Каравелов и Александър Малинов, независимо от това, че те биха били определени по различен начин в отношението си към Русия, все пак те са преди всичко патриоти, или както се е казвало – са „изключително националисти“. Но тъй като днес много хора се дразнят и реагират крайно враждебно на понятието „национализъм“, нека да го наречем патриотизъм, нека да бъде родолюбие. В крайна сметка става дума за едно естествено съкровено чувство на отношение към своите близки, към своето семейство, към своя роден край, към своята Родина. Само у нас това се смята за нещо старомодно от определени кръгове, за съжаление и от много хора, които имат претенции да бъдат интелектуалци. А в крайна сметка е едно естествено човешко чувство и то в никакъв случай не означава, че трябва да мразим някого, че трябва да мислим злото на близки и далечни народи. Напротив, национализмът за мене е себепознание, отношение към собствената си страна, което не противоречи на ценностната система на един народ.
– Приемствеността може да консолидира нацията, но тя сякаш отсъства от съвременната българска политика, какви са причините за това?
– Да, по този начин ще се върна и към предишния ви въпрос, тъй като малко емоционално реагирах. Наистина при нас се получи едно абсурдно положение – десницата да бъде лишена от един естествен патриотизъм или национализъм, да изпада в чуждопоклонство, в сляпо подражание на чужди модели. Същото всъщност важи и за левицата, тъй като пък тя изпитва носталгия по Съветския съюз, по България преди 10 ноември. А това, което видяхме след 10 ноември 1989 г. е опит по механичен начин да се налага някакъв либерален западен модел, който между другото вече не беше и актуален. Така че една от причините за липсата на приемственост в България е, че опозицията в голямата си част беше създадена от хора на бившия режим, от хора близки на БКП, от хора, които бяха в нея. Аз не искам да ги осъждам, да им слагам някакви етикети, да раздавам присъди, но спомнете си на Кръглата маса – от начало обръщението към опозицията беше „другарю“. И трябваше Янко Янков да се намеси, че обръщението в нормалния свят е „господин“ или пък „гражданино“ – така всъщност наричаха хората, когато ги лишаваха от граждански права по време на комунистическия режим. Президентът Желев, Бог да го прости, казваше, че бил марксист, не комунист, и други такива родилни петна на това, което се появи в България като алтернатива. Тя се роди много късно, нямаше тази предистория, която имаше в Полша, Унгария или Чехословакия, от днешна гледна точка. Но това също си има своето обяснение.
– Наследството от близкото минало ли е причина днешните политици да не могат да намерят верния път, за да изведат страната от дълбоката криза, в която сме изпаднали?
– Аз не искам да ставам нито хулител на собствената ми нация, опазил ме Господ, нито пък някакъв безпринципен адвокат. Но нека да припомним, че комунистическият режим у нас беше изключително жесток в първите години след налагането на чуждата окупационна власт и на режима на БКП и тогава се стига до масово изтребление на десетки хиляди българи, които бяха изпратени в затвори и лагери. Затова аз не мога да изпитвам абсолютно никаква носталгия по България преди 10 ноември, независимо от това, че по това време съм бил много млад, изпълнен с много приятни спомени, тъй като това беше една ненормална действителност. Крайно време е всеки българин, независимо дали е десен, ляв, центрист или някакъв друг, да си спомни за каква отчайваща мизерия ставаше дума – и на духа, и в материален смисъл, и като възможности за развитие. Това бе една кастова система, в която всичко в общи линии бе предопределено от партийните ползи. Не, че е нямало изключения, не, че е нямало инакомислие, не, че е нямало съпротива към тази система. Но у нас тя бе много сериозно потискана до голяма степен от едни еснафски принципи, едни нагласи, които бяха наследени още от турското робство, които някак си се реанимираха във времето на съветската окупация след 9 септември и наложилия се цели 45 години така наречен социализъм. Още тогава, във времената на Живковия социализъм се появи и едно национално отношение на съпротива към налагането на чужди, нехристиянски ценности, които са далеч от нашия естествен път на развитие като народ. И ето, примерно, дори БКП беше принудена малко или много да се съобразява с това. Примерно, честването на 1300 години от създаването на българската държава, независимо, че бяха правени някакви опити да бъдат сложени в някаква идеологическа опаковка, в крайна сметка доведе до едно отстояване на собственото достойнство, до една растяща съпротива към грубото налагане на съветския модел. Така че всичко това нямаше как да не се отрази на по-нататъшното развитие на страната, на българско общество. Но така или иначе причините са много и може би трябва да се яви един нов Иван Хаджийски или мислител, който има мащабно мислене, за да може да бъде обяснен така нареченият социализъм, който така или иначе ражда и днешните ни беди. Ние не сме излезли от калъпа на така наречения социализъм в много отношения – особено в така наречения държавен сектор, държавната администрация. Там има един ведомствен социализъм, който според мене е нещо крайно недопустимо и продължава да съществува. Има една борба за привилегии – това го виждаме и в НС, и в правителството. Имаме все още резиденции, почивни станции – това са неща, които нормалният свят изобщо не може да приеме. Как си представяте хората от британския парламент,; или от френският парламент да ползват почивни станции. И да го има някъде – това са изключения и вероятно е в нашия, източноевропейски свят. Така че според мене тези 45 години социализъм, колкото и да звучи някак си като оксиморон, не са свършили. В много отношения тези 45 години са в сила и днес, и това обяснява и дефицитите на нашата десница, и дефицитите на нашия патриотизъм, и липсата на национална кауза. Може да се каже, че нашите сегашни политици, с минимални изключения, нямат никаква склонност към визионерство. Стигна се до там политиката да се прави от ден за ден, това просто е несериозно. Един процес на непрекъснато отлагане на нещата във времето – примерно, отбранителната способност на България е под всякаква критика. Ние нямаме ракетни войски, нямаме въздушна отбрана достатъчно ефикасна, авиацията ни е на ръба на пълната катастрофа. И всичко това се отлага, вероятно с някаква тънки сметки за комисионни, когато с едни системни и последователни действия, стъпка по стъпка биха довели до резултати. С риск да бъда сметнат за милитарист или за някакъв носталгик по миналото, но ето виждаме, че светът е крайно неустойчив, и ние се нуждаем от собствена способност за защита, независимо, че сме в един голям блок като НАТО и други обстоятелства, които ни поставят в по-добра ситуация, отколкото в миналото. Ние най-малкото сме длъжни да опазваме собственото небе и собствените интереси.
– В този контекст – каква е вашата оценка за българския елит, истински отговорен ли е, или трябва да бъде поставен в кавички?
– Не ми се иска да бъда черноглед, вероятно в нашия днешен елит, с кавички или без, има стойностни хора, те могат да бъдат забелязани, макар и да не са чак толкова много. Но доминиращата среда като цяло е непродуктивна. И в това отношение управлението на Бойко Борисов, което все повече заприличва на някакъв „модерен“ или по-скоро „псевдо модерен живковизъм“ – този модел на балансиране, на избягване на острите ъгли, може да бъде само временно решение. Но страната се нуждае от реформи, които изискват смелост, изискват и визионерство, и много ясна мисъл, която да се опира на експерти. Аз нямам претенциите да съм аналитик, по-скоро отношението ми към тези проблеми е повече емоционално. Но истината е, че вашият въпрос, който схващам като риторичен, не може да получи някакъв положителен отговор.
– Посещението на турският премиер Давутоглу у нас беше прието нееднозначно от нашите политици и българското общество – за едни той е проводник на неоосманизма, а за други – модерен човек и бъдещ президент, каква е истината според вас?
– Истината е съчетание от двете. Давутоглу, от една страна, е човек с достатъчно сериозна ерудиция, с дълбоко познаване на геополитиката и на други модерни течения. За съжаление, обаче, те са напълно в духа на неосоманизма. А неговото поведение е демонстрация на едно чувство на превъзходство, на едно неоосманско или по-скоро неоислямистко мислене, което е крайно плашещо и не може да ни изпълва с особен оптимизъм. Аз бих искал да кажа следното – не желая да бъде България нито троянският кон на Русия, нито троянския кон на Турция в НАТО и Европейския съюз. Мисля, че голяма част от нашите политици се лутат между тези две състояния. В крайна сметка, има сблъсък между тези две имперски конструкции – една ядрена сила като Русия, с претенции за световно влияние, и една набираща сила и до голяма степен напомпена със самочувствие Турция, схващаща се като нова Османска империя, която също има подобни претенции. Тук въпросът не е да се снишим, да казваме, че трябва големите да се разберат, особено в присъствието на един човек, който се изживява като един от големите, а ясно да изразяваме нашите национални интереси. И преди всичко, според мен, твърдо да се заяви и на Турция, и на Русия, че никаква намеса в българските вътрешни работи няма да бъде толерирана. И наистина – не само да не бъде толерирана, но и да не бъде допускана. Тъй като публична тайна е, че с подкрепата и с участието буквално на Република Турция у нас се извършват процеси, които са против нашето национално единство и против нашата национална сигурност. Нашите българи мохамедани се облъчват отвън, че са турци, големи групи роми също се облъчват по подобен начин. Въпреки, че аз имам съвсем нормално отношение към българските турци, имал съм много студенти и приятели от тази общност, но в крайна сметка Турция не може да се разпорежда в България като някакъв наш сюзерен. Това съзнание на някакъв особен сюзеренитет, исторически или някакъв друг, личеше и в поведението на господин Давутоглу, независимо от неговата витиеватост, от неговото модерно, като цяло, поведение. За съжаление същото важи и по отношение на Русия – видяхме груби изказвания по наш адрес. И още нещо – видяхме съвсем наскоро нещо, което нашата левица отказва да види – че всичко се фокусира в обвинения срещу САЩ, в доста случаи без всякакво основание, а пък не се вижда, че Русия играе един гамбит, подобен на едноименния филм, в България. Неслучайно президентът Путин от Анкара отправяше хули и обиди към България. Така че в момента Русия нямат морално основани да очакват от нас да подкрепяме руските интереси, но същото важи и за Турция, и то в много по-голяма степен.
– В подобно поведение от страна на Русия и Турция не прозира ли някакво съперничество за влияние и поставяне в зависимост на България от тях?
– Аз нямам информация, каквато имат политиците и нашите специални служби, но мисля, че тази конкуренция, това противоборство се вижда и с просто око. Виждаме, че у нас имаме една протурска формация като ДПС и една проруска като Атака. И те са дори в българския парламент, участват във всевъзможни сделки и понякога дори гласуват заедно. Дори това само по себе си говори за абсурдите на нашата политическа действителност и за отсъствието на ясна центрирана политика, която се очаква най-вече от десницата в този конкретен момент. Но тази ситуация – това съперничество между Русия и Турция, не е само за България. То много силно се изявява и в Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина. Тоест, същото важи и за Кавказкия регион, същото важи и за Сирия. Така че ние нямаме основание да подкрепяме турските амбиции, да овладеят по един или друг начин Сирия, така както нямаме никакви причини да подкрепяме и руската експанзия или агресия в Украйна. Но в крайна сметка от нашата дипломация и политически елит се изисква изключително добра подготвеност – от една страна дипломатично, но едновременно с това твърдо поведение. Не искам да се връщам към историята – но един Стамболов, Александър Малинов, Андрей Ляпчев – имали сме такива държавници, които в много по-тежки ситуации са отстоявали българските национални интереси.
– Трябва ли да преосмислим отношенията си с Турция и с Русия от позициите на един Стамболов, например?
– Преосмислянето според мен си върви по един закономерен път. Компетентните хора у нас, които имат знания за всички тези въпроси, са хората от историческата гилдия и хуманитарните науки. Но в крайна сметка самият политически елит трябва да се самообразова в движение. Аз не мога да разбера защо след като попаднат в парламента, наши съграждани, на които ние сме гласували доверие, в един момент решават, че знаят всичко, че разбират от всичко. Например, отказват да приемат един документ като Българската национална доктрина, която беше предлагана вече 15 години от една група учени около акад. Григор Велев. Просто се бяга изобщо от подобна дискусия. Излиза, че България няма своя национална доктрина, няма своя път в Европа. Ние не трябва да се самозомбираме, да се капсулираме като някаква провинциална държава. Но отсъствието на ясна формулирана национална идея, която се опира на собствения интерес, на практика ни прави точно провинциална държава. Виждаме, примерно, как го прави една Гърция, дори една Румъния, когато трябва да отстоява собствени интереси. Така че нашите политици трябва да осмислят отговорността, която носят и да не схващат властта само като облаги, като тщеславие, като слава, а най-вече да осмислят, колкото й да звучи пожелателно и утопично, тяхната отговорност към обществото, защото ние сме техните работодатели.
– Защо нямаме волята на Полша, която започна да руши паметници на Червената армия, а у нас продължаваме да изграждаме паметници на съветски окупатори и личности, продължава руската хибридна война чрез родни медии?
– Целият ни разговор обяснява защо се случват тези неща у нас. Но искам да подчертая, че хибридна война към нас води не само Русия, а също Турция, та дори и нашата западна съседка Македония, тиражирайки всевъзможни лъжи по наш адрес. Хибридна война води дори уж приятелска Сърбия, която – може би и вие сте получили едно оплакване от наши сънародници от Босилеград – открито обвинява България като най-големия враг на всичко сръбско, а пък иначе декларира уж добросъседски отношения към нас. Ние не бива да допускаме подобно нещо като общество. Аз, например, не съм видял СЕМ да санкционира подобни прояви в българските медии, в които откровено се прокарват чужди интереси. Нещо, което не се случва в нито една от съседните ни държава, а и не само. Така че има върху какво да се замислят нашите политици, особено ако имат някаква визия за бъдещето на страната ни. Проблемът е, че всичко се кара на един остатъчен принцип. Но трябва да е ясно, че България не е фирма, не е някакво дружество, не е някакъв адвокатски колектив. Тук става дума за един сложен държавен организъм, със своите травми, качества и недостатъци, който просто трябва да се познава. В крайна сметка при нас продължава да важи приказката за стълбата и особено великият израз на Алеко Константинов – „Пази Боже, сляпо да прогледа…“. Съжалявам, че казвам тези тежки думи. Но пък мисля, че именно в началото на Нова година е хубаво да си кажем и кривиците. И най-вече това, което казах преди малко – че нашите политици не бива да смятат, че след като са заели високи обществени позиции, вече си специалисти по всичко, те са най-умните хора в света. Не, те трябва в движение да продължават да се самообразоват и да бъдат на ниво, за да не се превръщаме в посмешище.
.
