Любослава Русева, Reduta.bg
„8 май. Провалът не е възможност за мен!
14 май. Днес е финалът на Евровизия! Обичам го тоя конкурс! Участието на държавата ми е боклук, политически коректно, както винаги… Кенийка, търсеща убежище, която изпълнява песен на бонго… Много представително за Европа и държавата ми!
11 юни. Днес се молих за първи път от много дълго време. Обясних на Господ, че ако не иска марксистко-ислямистки съюз, трябва да подкрепи бойците за върховенство на християнството в Европа!
13 юни. Подготвих изпитателно устройство. Запалих фитила, отдръпнах се и зачаках. Това може би бяха най-дългите 10 секунди в живота ми… БУМ!
18 юли. Тази нощ, след залез слънце, натоварих всичко в камиона. Все още трябва да го укрепя. Изпробвах екипировката. Изморително!
22 юли. Имам материал за поне 20 взрива. Ще бъде страхотно, хората ще са шокирани. Сигурно няма да ме разберат и ще ме сметнат за терорист, хаха!“
Андерш Брейвик завършва дневника си точно в 12.51 ч на 22 юли 2011 г. След това го изпраща на хиляда имейл адреса, заедно с манифест от 1518 страници, озаглавен „2083 – Европейска декларация на независимостта“. В края на манифеста дава и „оперативни съвети за борбата срещу общия враг“ под формата на интервю със самия себе си.
Час по-късно Брейвик подкарва белия микробус, в който е натоварил 1160 килограма игданит. В 15.24 ч. паркира почти до самия вход на Regjeringskvartalet – сградата на правителството в Осло. Слиза и се отдалечава спокойно. Никой не му обръща внимание, защото е облечен в полицейска униформа. След две минути взривява микробуса с дистанционно. Отново спокоен, Брейвик се качва в сив „Фиат” и се отправя към летния лагер на норвежката Работническа партия на остров Ютьоя. До него стига с лодка. Още при стъпването си на брега открива стрелба с полуавтоматичен пистолет Glock 17 и карабина Ruger Mini-14. Убива 69 младежи, сред които са дете на 14 години и доведеният брат на Мете Марит – крон принцесата на Норвегия. Преди това взривът в Осло е отнел живота на още осем души. Ранените при двойния атентат са 242-ма.
След 20-минутната стрелба на острова, Брейвик се обажда на полицията и съобщава делово: „Приключих моята операция, така че искам да се предам.“ При задържането си изглежда доволен. Нарича действията си „ужасяващи, но необходими”. Норвежкият психолог Родерик Орнер е един от десетките специалисти, наети да направят психиатрична експертиза на атентатора. Той категорично отхвърля най-лесното обяснение – че извършителят е луд, и дори нарича Брейвик умен и ефективен човек, който не страда от принципна неспособност да разбира света. Поставя му диагнозата „безсърдечие, съпроводено с кауза, убеденост в собствената правота и чувство за превъзходство.“
Подобни са и заключенията на останалите експерти, според които на пръв поглед налудничавият манифест „2083 – Европейска декларация на независимостта“ представлява компилация от националпопулистки тези, съчетани с екстремистки практики. Психиатрите са единодушни: става дума за човек със съвършено ясни възгледи що за зло е т. нар. мултикултурализъм и по какъв начин би следвало да му се противодейства. Брейвик, твърдят те, не е откачалка, колкото и объркани да изглеждат разсъжденията му. Той е симптом, или по-точно хипербола на симптома как европейските консервативни и крайно десни среди търсят своя политически профил. Някои казват, че той не е традиционен десен екстремист, нито неонацист, а е краен европейски националист.
Към днешна дата 36-годишният Андерш Брейвик излежава присъда от 21 години – максималната за либерална държава като Норвегия. Разрешиха му да учи задочно политология в Университета в Осло. Самотни жени му пишат любовни писма, набира все повече последователи. В едно интервю споделя, че непрекъснато чете книгата на Тило Сарацин „Германия се самоунищожава”, заради която бившият член на Социалдемократическата партия беше уволнен от Бундесбанк.
Впрочем, книгата на Сарацин (2010 г.) тъкмо днес звучи стряскащо пророчески. Например:
– „В Германия ръка за ръка работят цяла армия от чиновници по интеграцията, изследователи на исляма, социолози, политолози, представители на съюзи и отряд наивни политици, които интензивно са се заели с омаловажаване, самозаблуда и отричане на проблема.“
– „Това, че силното нарастване на мюсюлманското малцинство в Европа предизвиква загриженост, наистина не бива да се обяснява с омраза към чужденците. Нашата общност се свива, остарява, става все по-хетерогенна, а според образователните индикатори – и все по-малко способна.“
– „Особените проблеми, свързани с ислямските преселници, не се проявяват само в Англия. При всички засегнати страни – независимо дали Англия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Дания или Норвегия – направените наблюдения при групата на мюсюлманските имигранти са сравними – интеграцията на трудовия пазар е по-ниска от средната; зависимостта от социални помощи е по-висока от средната; посещаемостта на учебни заведения е по-ниска от средната; раждаемостта е по-висока от средната; наблюдава се пространствена сегрегация с тенденция към образуване на паралелни общества; религиозността – с растяща тенденция към традиционните, съответно към фундаменталистки течения в исляма, е по-висока от средната; престъпността, включваща прояви от „обикновеното“ насилие на улицата до участието в терористични акции, е по-висока от средната.“
А ето и най-любимия ми цитат:
„Разбира се, че звучи наивно, но първоначално навсякъде в Европа се е смятало, че тези имигранти споделят западната ценностна система – демокрация, културна и религиозна свобода, индивидуален стремеж към благосъстояние и самоосъществяване – и че разликите ще се заличат след две, най-късно три поколения. Това не се случва. Напротив. Сред имигрантите мюсюлмани и тяхното потомство се засилва тенденцията към разграничаване в културно и пространствено отношение. Европейската социална система спъва интеграцията на трудовия пазар и улеснява затварянето в групи – на разноски на европейските обществени фондове. Традиционните авторитарни семейни структури си остават запазени. Социалният натиск върху момичетата и жените да носят забрадки, да се покриват и да се обличат според традициите си, нараства и външното отграничаване от мнозинството в обществото става все по-видимо. Последствието е, че във всички засегнати европейски страни нараства агресията на автохтонното преобладаващо население към чуждата група население, която е зависима от общественото социално подпомагане в степен, по-висока от средната.“
По онова време броят на мюсюлманите на Стария континент достигна 38 милиона души. Заговори се за превръщането на Европа в „Еврабия”. В Швеция дясната Шведска партия вече беше представена в парламента с 20 места, а на изборите във Финландия „Истински финландци“ спечелиха 19 процента от гласовете. В Дания дяснопопулистката Народна партия влезе в правителството и успя да издейства въвеждането на гранични контроли. В Холандия Партията на свободата, оглавявана от Геерт Вилдерс, стана трета по големина сила в парламента. На регионалните избори във Франция Национален фронт се представи отлично, изоставайки само с един пункт от управляващата партия на тогавашния президент Никола Саркози. Пак тогава в Белгия, Швейцария, Австрия и Италия бяха в апогея си дяснопопулистки партии, някои от които участваха и в държавното управление. Унгария пък стана единствената страна в ЕС, която и до ден днешен се управлява от националистическата партия на премиера Виктор Орбан.
По ирония на съдбата, далеч преди атентантите на Андeрш Брейвик лидерите на най-влиятелните европейски държави обявиха провала на доктрината за толерантност към различните култури. По време на посещението си в Германия през март 2011 г. турският премиер Реджеп Тайип Ердоган призова над 10 000 свои сънародници в Дюселдорф да научат турски език преди немския и да се противопоставят на асимилацията. Министърът на външните работи Гидо Вестервеле обаче отвърна, че турчетата в Германия трябва първо да научат езика на държавата, в която живеят. Преди това, по-точно през октомври 2010 г., канцлерът Ангела Меркел призна, че опитите за изграждане на мултикултурно общество в Германия са се провалили. На международната конференция за сигурност в Мюнхен в началото на февруари 2011 г. британският премиер Дейвид Камерън обяви за провал дългогодишната политика за интеграция на мюсюлманите и призова за „обща национална идентичност“, която да замени „държавната доктрина на мултикултурализъм“. Към позициите на Германия и Великобритания се присъедини и тогавашният френски президент Никола Саркози, който в интервю за телевизия TF1 заяви: „Разбира се, че трябва да уважаваме различията, но не искаме общество, където общностите не съжителстват заедно. Ако идваш във Франция, приемаш да се потопиш в една общност, а ако не искаш да приемеш това, не можеш да бъдеш добре дошъл във Франция.“
Уви, няколко години по-късно всичко това беше зачеркнато с лека ръка. Нещо повече, призивът на британското списание „Икономист“ от август 2015 г. гласеше: „Пускайте имигрантите и ги оставете да печелят“. В анализа, посветен на кризата с бежанците, заливащи Европейския съюз, списанието даже твърдеше: „Една по-отворена Европа с по-гъвкави трудови пазари може да превърне бежанската криза във възможност, както направи Америка с поредицата от бежански вълни през 20-и век.“ И още: „Европа може и трябва да направи повече. Не само от морални съображения, а и заради собствените си интереси. Европейската работна сила застарява и скоро ще започне и да намалява. Правителствата трупат огромни дългове, които смятат да стоварят върху бъдещите поколения. А положението ще бъде още по-трудно, ако бъдещите поколения са по-малобройни. Имигрантите, включително кандидатите за убежище, обикновено са млади и с желание да работят. Така че те могат да помогнат за облекчаването на този проблем, като се грижат за старите хора и като поемат част от дълговете, в чието натрупване не са участвали. Африканците и арабите са млади. Европа може да „вземе назаем“ част от тяхната жизненост, но само ако европейските правителства третират всички видове миграция по-разумно. Това ще бъде политически трудно и ще изисква и реформиране на трудовите пазари. Хора, които прекосяват пустини и бурни морета, за да стигнат до Европа, е малко вероятно да се окажат кръшкачи, когато дойдат тук. Напротив, проучвания сочат, че имигрантите по света по-често са склонни да започват бизнес, отколкото местните хора, че е по-малко вероятно да извършват сериозни престъпления и че нетно приносът им към държавната хазна е положителен.“
През август м.г. и канцлерът на Германия Ангела Меркел реши да се направи на готина, като обяви, че Германия ще приема с отворени обятия бежанци, а пропагандата тръбеше, че те ще донесат на страната добавена стойност. Изведнъж обаче вътрешните настроения и липсата на подготовка за огромния мигрантски поток се оказаха истинско препятствие и Меркел рязко зае различна позиция. Германия затвори границата си с Австрия, само че политиката на отворените обятия вече беше създала безпрецедентен хаос в цяла Европа, а опитът за квотно разпределяне на бежанците срещна остър отпор от страна на Вишеградската четворка. Докато някои мислители също се правеха на готини, обяснявайки, че Източна Европа страдала от липса на съчувствие, ред анализатори предупреждаваха за рисковете от не добре премисленото гостоприемство, покрай което към Европа ще напират не само бежанци, но и икономически мигранти. При положение че им се обещаваха настаняване и осигуряване, между бежанците нямаше как да не се промушат търсачи на охолен живот в уредените европейски страни, колкото и „либералите“ да пишеха: „Дълбоко разстройващо е да се види как източноевропейските общества и правителства твърдят, че е морално правилно да затварят вратите си пред хора, които бягат от смъртта. Дефицитът на състрадание излага на показ много по-дълбоката криза в сърцето на европейския проект.“
Е, всеки може да сгреши, както казваше Швейк. „Такава е човешката природа: човек греши, докато е жив. Както оня господин, дето намерил през нощта полуизмръзнало бясно куче. Взел го със себе си и го мушнал в кревата на жена си. Като се стоплил оня ми ти пес, взел, че изпохапал цялото семейство, а бебето в люлката разкъсал и изял.“
В реалността това изглежда така:
Кметът на Кьолн провел кризисни разговори с полицията, след като около 80 жени се оплакали от сексуални нападения и грабежи в навечерието на Нова година. Мащабът на нападенията пред централната жп гара на града шокирал Германия, като по данни на полицията в инцидента били замесени около 1000 пияни и агресивни млади мъже. Полицейският началник в града Волфганг Алберс нарекъл изстъпленията „напълно ново измерение на престъпността“ и описал мъжете с „арабски или северноафрикански вид“. Повечето били на видима възраст между 15 и 35 години и действали под въздействието на алкохол.
Първоначално групата мятала по празнуващите фойерверки и след като била разпръсната от полицията на групи от по 20 – 40 души, започнала да „загражда“ женските компании на площада. Били откраднати мобилни телефони, чанти и портмонета, като по този повод кметицата Хенриете Рекер нарекла атаките „чудовищни“. „Ние не можем да позволим това да се превърне в зона на беззаконие“, казала тя, настоявайки, че не може посетителите на града да се опасяват от „такива случки“. В това време лидерът на полицейския съюз на Германия в Северен Рейн-Вестфалия Арнолд Пликерт определил престъпленията като „масивна атака срещу основните права“ и заявил, че трябва да има правосъдие дори да има „политически неудобни“ последствия.
Милите! Докато те и т.нар. европейски елит се заканват на отдавна предвидимите последствия от политиката на широко отворените обятия, някъде някой нов Брейвик вече пише: „Провалът не е възможност за мен!“. Някъде там, в сърцето на Европа, дреме следващият „радикален европейски националист“, който въобще, ама въобще не е луд.
.
