„Скъпи пътници, корабът потъва нормално и дъното е по-близко от брега.
Кой иска да бъде капитан?“
Флорида е една потъваща земя. Това потъване не е като потъването при корабите, което е свързано с бучене на океански вълни, злобно свистене на вятъра и писъци на ужас, смесени с проклятия от устите на пътниците и екипажа.
Не е и като потъването на една държава, изпълнено с предателства, протести, празни обещания, избори до дупка и безсмислено боричкане за капитанската фуражка.
Потъването на една земя е любов.
Това е любов между Океана и Земята. Безумно влюбеният в младата красавица Флорида старец Океан, задушава своята закъсняла любов в прегръдките си. Той я засипва с даровете си, залива я с богатствата си, опитва се да я впечатли с огромността си. Той се плиска укротен в краката й, гали нежно бреговете й и носи, носи, носи, безсилен да й даде повече от материални утехи.
Испанците, които за пръв път видели земята на Флорида, във възхитата си от красотата на нейните брегове я кръстили „Земя на цветята“ – Флорида.
Не могъл старецът Океан да устои на такава красота и я поискал за себе си. Всяка година все повече и повече от Флорида става част от океана. Красива Флорида, опасен Океан. Дъното покрай бреговете й е осеяно с плитчини и скали. Ревнивият старец не пуска никого другиго да доближи любимата му. Това е неговата, макар и невъзможна любов. Прекалено стар и богат е той, и прекалено млада и лекомислена е тя.
Но ето, че и от тази невъзможна любов се ражда живот. Животът на ключовете на Флорида. Това са части от Флорида, частично потънали в океана, но тук-таме все още образуващи десетки, а може би и стотици острови. Това са ключовете, с които Флорида е заключила своето сърце. Океан се опитва да намери верния ключ, очертанията на островите вечно се променят, но сърцето на красавицата остава затворено.
Тогава разбеснелият се старец се нахвърля върху някой невинен търговски кораб и го разбива на малки парченца в яростта си. Флорида го поглежда с укор и старият любовник полага в нозете й несметните богатства, които е откраднал от трюмовете на кораба. Бъчви с вино и сандъци със стоки изнася той към брега, а после се отдръпва и показва ковчежета със златни пиастри, бисери, диаманти и скъпоценни орнаменти от дворците на маите, потънали на дъното.
И обитателите на ключовете идват и отнасят тези дарове на стареца. След тях на брега остават само гларусите, чаплите и пеликаните, да обират истински ценните подаръци – водораслите, рибите и раците, защото само храната, която поддържа тялото и духа, има цена в този, непрекъснато сменящ ценностите си, свят.
Какви хора живеят на тази земя? Това са децата на морето, бреговото братство – пиратите и сирените. Те са сродни по дух с гларусите, чаплите и пеликаните. Те живеят от щедростта на стария Океан, защото лекомислената Флорида няма нито зелени пасища, нито тучни поля, нито подземни богатства. Тя е горда, гола и красива, окичена с цветя и палми. Оскъдните й зелени одежди не могат да изхранват добитък или да дават убежище на дивеч. Тя е просто едно дете на любовта и богатството й е в нейната красота.
Преди двеста години основното занимание на жителите на ключовете е било да обират богатствата на потъналите галеони. По един кораб на седмица е намирал края си в тези води по онова време. Обитателите даже са измисляли клопки за примамване на корабите – като фарове в най-опасните места, чудни песни и красиви полуразголени девойки, махащи от брега, подобно на морските сирени на Омир.
Когато нямало корабокрушения, то самите обитатели на островите, използвайки морските си навици и отличното познаване на фарватера, са пиратствали в проливите между островите им, причаквайки там тлъсти търговски фрегати с големи трюмове. Понякога им се е удавало да плячкосат и пострадали от бурите, неспособни да се отбраняват, тежко въоръжени галеони, пълни със злато, изостанали от охраната си и изгубили се в този непредсказуем архипелаг. Откраднатите богатства се стопявали за броени дни на брега, похарчени за храна, алкохол и ласките на куртизанките, подобно на изхвърлена на брега риба, нападната от ненаситните гларуси и чайки.
Тези времена са отминали, но хората са си все същите. Сирените и пиратите посрещат огромни авиолайнери, пълни с богати туристи, дошли от цял свят, да се полюбуват на тази невъзможна любов между Океана и Флорида. Магистрала номер едно, простряла се над водите на океана, носи на раменете си милиони пътници от континента.
Хиляди хора, уморени от скучните си работи, отегчени от предсказуемостта на собствените си животи, обезверени, че някога може да срещнат отново любовта, идват тук, както те самите казват, на почивка. Слизайки от самолетите и колите, те попадат сред тази хилядолетна любовна сага, стара като света, и животът започва бавно да проправя пътечка към заспалите им сърца.
Старият Океан, заслепен от своята любов, не се интересува от мнението на хората за него. Флорида е очарователна и ненаситна, и след като не може да има ласките на младостта, то поне ще се утешава с богатствата на старостта.
Сирените примамват туристите в различните ресторанти, магазини, кръчми; пиратите ги канят на океански риболов, гмуркане при кораловите рифове, плаване до Куба и какво ли още не. И навсякъде магазинчета, капанчета, сувенири, слънце, океан и пясък. И търговските ветрове шумят в листата на палмите.
Но понякога очите на Флорида се замъгляват от облаци и сълзите й потичат, като тропически порой. Жали красавицата за погубената си младост в една любов неравноценна. Плаче за слабостта си към скъпи подаръци и ласкателства. Оплаква децата си, които един ден ще я забравят на дъното на океана и ще отидат по други брегове да търсят лесната плячка и веселия живот, разглезени от богатият си татко.
Поплаче малко Флорида, па й мине. Такава е тя, лекомислена и игрива. Децата й и те са като нея. Затова и глезотийките на татко Океан им харесват толкова много.
Като грейне жаркото слънце на небето, и те се изсипват всички навън по плажове и паланки, пристанища и кръчми.
И пак започва алъш-веришът. Надвикват се продавачи, надиграват се музиканти, артисти се борят за вниманието на публиката, носи се миризма на контрабандни кубински пури, алкохолът се лее като река и любовта просто ти се случва за скромната сума от няколко долара.
Океанът сресва старателно бялата си брада от пяна, облича лекомислена риза от цветни водорасли, слага си кичовски ланец от кокосови орехи и орхидеи, подстригва късо буйните си вълни по последна европейска мода, която съвсем не му отива, и носи поредния сандък със злато, за да си откупи още една целувка от голямата си, несподелена, невъзможна и най-сладка любов.
А Флорида, приемайки подаръка и продавайки ласките си, потъва надолу още мъничко, но е толкова красива в това си потъване, толкова чаровно лекомислена, толкова горда с женския си чар, че само човек без сърце няма да й прости нейното падение.
Виктор Хинов
