Христос Хаджипапас е доказан майстор на перото. Всяка една от книгите му е проекция на нетрадиционно мислене. На тематични предпочитания и естетически критерии, освободени от догматиката на преповтаряни „истини“ и назидателен финал. Перото му сякаш оставя типажите сами да коват разказа. Да бъдат нееднозначни. Близки нам или далечни, понякога трудно разбираеми, странни. Но при всички случаи достоверни, внушаващи искреност сред читателите от различни страни и възрасти. Основният герой на неговата книга „В окото на змията“ също е сложен микс от родови корени, първична възприятийност и духовна извисеност. Лична самоопределеност и дистанцираност от съмнителните фетиши на времето. Той съвсем не е ангел и пътят му в делника лъкатуши. Подвластен е на интимните съблазни, а защо не? Едновременно е проникновено наблюдателен и облича възприятията си в сложни философски изводи.
Постепенно израствайки в енигматичен мислител, извисен над сивата улична тълпа: „Преживяванията от физическия свят се прехвърлят в дясното полукълбо. Преобразяват се в преживявания на един друг свят, субективен и духовен. На свой ред въображението и мечтанието обогатяват реалността, която – уви! – е суха като крак на скакалец. Затова недей да се учудваш, ако някой ден при тази комерсиализация на времето (“time is money“ – още една пословица от растящото в прогресия проклятие на англосаксонците) и при това преследване на числата, иначе казано – на „програмите за икономическа конвергенция“, загубим почва под краката си. Натам е тръгнал заблуденият ни свят. Без въображение хората се превръщат в растения, вегетират, изпадат в кома. Нощем дясното ми полукълбо ги изобразява като хранопроводи, безметежни пингвини, крачещи върху овехтелия акварел на света. Свеждам въображението до живот, за да мога да съществувам…“
Авторът Хаджипапас е роден в Кипър през 1947 г. Следва ветеринарна медицина в София. Издал е редица книги, сред които стихосбирките “Ендоскоп” и “Увод към трагедията”, и романите “Цветът на синия хиацинт”, “По пътечката на черната луна” и “В окото на змията”. Негови са и сборниците с разкази “Голямата лъжа”, “Напълно нормален”, “Любов в пещта”, “Like a Discus Thrower”, “Несигурна стъпка”. Романите “По пътечката на черната луна” и “ В окото на змията”, както и сборниците с разкази “Напълно нормален” и “Любов в пещта” са получили държавната литературна награда на Кипър. Книгите му са издадени от престижни гръцки издателства. Негови произведения са преведени на немски, руски, английски, български, испански, турски, румънски, албански, есперанто. Бил е председател на Съюза на кипърските писатели и председател на Дружеството за българо-кипърско приятелство.
„В окото на змията“ е издадена от издателство „Балкани“ в София през 2003 г., но с нищо не е загубила своята актуалност.
––––––
ЕОКА. Еносис. Генерал Дигенис и архиепископ Макариос ІІІ. Папандреу. Сблъсъци между гърци и турци. Английско присъствие, инвазии и пулсът на стара Елада… Все плочки от доминото на трудната кипърска история през 60-те и 70-те години на миналото столетие. Може би не толкова позната у нас. Но горчив къшей от световния летопис на човечеството. Даващ и днес своето отражение в умовете и сърцата на този китен, почти митичен остров. Някъде в неговата пазва, далеч от града и шарената му цивилизация, се нижат дните на семейство Папаевронас.
Потомци на славни предци, но сега объхтани земеделци с бъдеще в бедността. С беззаконието и бездушието на официалната държава. Възприемаща „обикновените“ поданици единствено като брашнян чувал за пари, пари и пак пари. Те крещящо липсват в селото на Героя. Изградено от стародавни вярвания, църковен звън, противоречива между човеците хармония, срамежливи изневери. И равнодушно очакване нещо да се случи. Като отзвук от далечните политически трусове, разкъсващи Кипър, или пък въобще. Но и да не стане, не е беда. Почти фолклорната щафетност между поколенията е неотменима: манталитетът, психологическата нагласа и отношението към големия свят се предават от стари на млади и колелото на битовата въртележка продължава да скрибуца в познат коловоз.
Има, разбира се, редки изключения – като младият Папаевронас, поел в друга посока от класните стаи на Аграрното училище. История, разказана увлекателно от Христос Хаджипапас в романа „В окото на змията“, е всъщност кратка сага за себеизграждането на личността. Смутена, съмняваща се и мотивирана във време, отредено й от съдбата да съществува физически, интелектуално и по граждански активно. Сред море от събития, взаимно изключващи се по актуалност, явна или привидна полезност за кипърското общество, кръв и орисии, отдадени на една архаична днес кауза. В условията на силна политизация, теистично присъствие, поляризация между чужденци и местни, етническо напрежение, външна намеса…
Но младостта иска да живее. Да избуява в благородния стремеж към изява. Да обича и да бъде обичана. А още повече – да покаже истинската си нравствена стойност пред обществото. Да бъде вярно оценена от него и да направлява сложните му процеси по силата на изповядван морал и личен пример. Нещо изключително трудно, поне в началото. Защото типажи като Пикриновата киселина и Тройния са само предвестници на заложеното в човешките души зло. Понякога осъзнавано, понякога изливащо механично отровата си в съзнанието на по-слабите от нас. Но при всички случаи неуправляемо с атавистичното съгласие на своите носители. Антиподи на иконографията за добро. Имащо в различните политически матрици и граждански пирамиди различна ценностна система и апологети, категорично отричани в следващия идеологически модел.
Споменатите герои многократно ще се мултиплицират сред други участници в повествованието. Ще влязат в (ин)директен двубой с грубовати оракули, излезли от социалната низина. Гледащи на живота трезво, без илюзии. Като на груба гранитна скала, която все пак, с постоянство и вяра, може да се одяла. Да се премоделира в името на всички. За имащи материалните блага и за нямащи. За оптимисти и скептици. За млади и стари. И за разноезичните общности, в името на крехката хармония и мира. Все неща, изповядвани от Героя в Кипър и Атина. В приятелско обкръжение и сред стените на житейската си клетка, предвидливо оставена от автора без врата и катинар.
Като фон за Героя, неусетно израстващ до духовен водач в своята „кипърска“ епоха, Хаджипапас съзижда контекста на битието. „Снимано“ в разноликите членове на фамилията Папаевронас: грубоватият баща, бродещата в мъгливи измерения на адекватното Ренга, преуспяващият изтърсак Евклидис. Всеки с откроена индивидуалност в спояващите мантри на първична родова предопределеност. До тях – Танасис, братовчедката Атина, Мирто, Авги. Учителите, прелюбодеецът-свещеник. Чичото, смешно-тъжният Онисилос и още много човеци от плът и кръв, беседващи с нас по страниците. Които изобилстват с библейски цитати, сполучливо и мъдро допълващи посланията на автора.
Религиозната канава сякаш подсказва, че всичко в човешкия хаос е вече казано. А новото е с вехта, старозаветна сладост, поднесена с други думи. И че началото на всеки биологичен индивид има задължителен край, с който можем да се примирим само чрез смислени дела. Теистичният привкус се допълва от богатото въображение на Христос Хаджипапас, стигащо понякога до цветно-абсурдни хоризонти. Уравновесяващи реалността с привиден алогизъм. Но съпоставени от читателя в плоскостта на нетрадиционната достоверност, неизменно го водят до точни формули за личностната предопределеност. Затънала в блатото на исторически трусове и социални катаклизми и едновременно – в свободен полет на интелектуалната разкрепостеност. Над грозните бездни на антагонизма и взаимната ненавист. Над тленността, мимолетното съществуване и апатичното усещане за смърт и вечна забрава…
Романът „В окото на бурята“ несъмнено трябва да бъде преиздаден. Защо всъщност възраждаме тази книга? Защото днес, в ХХІ век, човечеството направи поредния завой върху гръдта на историческия компас и отново стъпи върху барутен старт. Отново в близки на Балканите региони се пролива кръв. Размахват се ножове и ожесточени идеологии се борят за „единствена“, откак свят светува, непогрешимост. Написана талантливо, с дискретен хумор, уместна ирония и много човечност, книгата на Хаджипапас е и предупреждение да обичаме ближния. Да проявяваме търпимост към неговата „различност“. Но не и да подминаваме грешките му, ескалиращи в опити да ни подчини и пороби. Да пазим националното си достойнство и историческа памет. Да градим цивилизация на одухотвореното добро, вместо катакомби на смъртта. Защото всяко действие има своето ответно противодействие. Вярно, евангелист Матей казва: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат.“ Но на друго светите книги мълвят: „Ако пък правиш зло, бой се!“. Явно, пътят на човешката хармония и взаимно доверие е някъде по средата и авторът с цялата си творба ни кани да бъдем разумни. Опитваме се, но не винаги можем – животинското, заложено у нас в тъмните векове, продължава неудържимо да се зъби. Но ти благодарим за поуките, Христос, и хвала ти на перото! Защото все някой трябва да ни казва кое е добро и кое – зло. Поне сме разбрали, че имаме такава необходимост, нине и присно…
Георги Н. Николов
