Апостолът на сигурността

Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

Левски вдигна глава и огледа събралите се десетина човека, пристъпващи нервно от крак на крак. Стъкленият поглед на светлите му сини очи режеше душите им като масло. За него се носеха легенди, че като погледне човека в очите, и разчита мислите му, че никой не може да устои на думите му и, че за всеки, който застане насреща му, милост няма. Да, той бе опознал изтънко човеците и знаеше, че това, що си бе наумил, можеше да се осъществи, но за целта бе необходимо да действат с общи усилия. Ето ги пред него, едрите чорбаджии, попът, даскалът и няколко по-здрави момчета от града. С тяхна помощ той щеше да постигне това, за което копнееше целият български народ, а именно собствено управление, народно управление.

– Всички вие знаете защо сме се събрали тука – започна Левски. – Днес полагаме основите на нашето бъдещо народно управление, което за да стане, зависи от нашите общи усилия, включая пари, пари и пак пари, и разбира се работа сред останалата част на българския народ. Вие трябва да отворите очите на простия народ, че е време вече да вземем управлението на съдбините си в свои ръце. Какво иска селянинът, кръчмарят, занаятчията, търговецът, ти, попе, и ти, даскале? Какво – пари и сигурност. Ние пари не можем да обещаем, но можем да обещаем сигурност и възможност всеки да изкарва пари за прехраната на челядта си, без да се страхува, че ще дойде турчинът и ще му ги отнеме. Значи кое е главното в нашите усилия – СИГУРНОСТ. Но пътя към сигурността минава през завземане управлението над народа, което управление сега е в турски ръце. За целта сме се събрали тука да решим какви стъпки да предприемем, така щото това управление да бъде в наши ръце. Аз вече организирах в по-голямата част от поробеното ни Отечество комитети с тази цел, като навсякъде изложих своите предложения за начина, по който трябва да водим борбата под нашето знаме, на което ще пише…

– „Свобода или смърт“! – извика възторжено даскалът.

– Даскале – тихо просъска Левски, всред възцарилата се тишина в стаята – каква е тая Свобода, пие ли се, яде ли се, на гръб ли се носи, продава ли се, купува ли се, каква е? Свободата е за наивниците, ние искаме сигурност за нас и за децата ни. СИГУРНОСТ! Разбираш ли, даскале, защото свобода значи всеки да прави, каквото си иска, а ние желаем държавата ни да бъде подредена, да бъдем равни с другите европейски народи.

– Значи „Сигурност или смърт“ – смутолеви даскалът.

– Няма „или“, даскале, или означава, че сме готови да загубим, че има друг вариант, освен този, при който успяваме да реализираме целите си. Защото утре, ако излезем на площада пред конака и викнем гордо „Свобода или смърт“ или пък „Сигурност или смърт“, каймакаминът лесно може да реши смърт. Ние смърт не щем, ако тука има някой, който иска смърт, сега е моментът да каже. Така че, няма „ИЛИ“, ние искаме „Народно управление“, което ще рече ние да управляваме народа си, така, както нам ни е угодно, а за целта на селяните ще обещаем сигурност за тях, добитъка и челядта им, а на каймакамина ще обещаем спокойствие и безгрижие, като повери на нас управлението на подопечния му народ. И стане ли това, е въпрос на време управлението да мине изцяло в наши ръце, без капчица кръв. Това е целта на нашето съзаклятие.

***

Не след дълго, сред простия народ започна да се говори за един човек със сини очи, който ще им даде сигурност –  само трябва да го последват и да го слушат. С „Протести“ пред конака, той щял да им уреди спокоен живот, но за целта в уречения момент всички трябва задружно да излязат пред каймакамина. Апостолът на сигурността, така го зовеше цял народ. Тъй говореха простите селяни от ухо на ухо. Скоро приказката стигна и до турското правителство, до самия падишах. Настанало бе време за действие. Левски избра Ловеч, за първите си стъпки пред турското правителство. И ето, в уречения ден, пред смаяния поглед на ловешкия каймакамин се изправи множество със знаме, на което пишеше „Народно управление“, начело на това множество стоеше едно русоляво момче със стъклени сини очи, а около него се бяха наредили всички чорбаджии, попът и даскалът. Каймакаминът прати заптиетата да го доведат при него, барабар с първенците.

– Какъв е тоя панаир бе, хашлак, а и вие как може да му се връзвате на акъла бе, чорбаджи? – запита каймакаминът.

– Изслушай го, бей – това, дето говори е добро и за теб, и за падишаха, и за нас – рече попът.

– Речи момче, какво толкоз говориш, че си изпил акъла на толкоз народ?

– Бей, аз идвам при теб с предложение, което ще ти позволи да си пиеш кафето с рахат локум и да си пиеш шербета, без да имаш никакви грижи с населението. Ние искаме да те отървем от тежестта на отговорностите, с които те е натоварила Високата порта, и да ги вземем на плещите си. Защо, бей, да не си гледаш живота и ханъмата, а да се занимаваш всеки ден с проблемите на тези хора отвън? Дай на нас тази тежест, ние ще решаваме техните спорове, ще събираме данъците и ще даваме дължимото на теб и падишаха. Ние ги познаваме по-добре от теб, знаем проблемите и мъките им, знаем какво и как да им кажем, когато недоволстват, знаем кой какво притежава, каква част трябва да отдели за империята. Единственото, което искаме, е да гарантираш тяхната сигурност и когато решиш, че има някакъв проблем, да се обръщаш към нас, като към техни представители, а не да пращаш заптиетата. Ако ние не можем да го решим, чак тогава ти ще развалиш рахатлъка си и ще се занимаваш с управлението на положението, но гарантирам ти, че това няма да бъде необходимо. Освободи се, бей, от грижите, посвети се на живота си. Грижата за сигурността на империята, за спазването на законите и реда, повери на нас.

– Умно говориш, момче, хубаво. Ще те пратя при каймакамина в Търново, нека той да реши какво да прави с теб, а сега разпусни тоз панаир отвънка.

– Може ли само, бей, тука сме ти приготвили един подарък, ей този ятаган със златна дръжка и изумруд, в знак на почитание и засвидетелстване на нашето уважение.

– Машала, машала! – възкликна удивен каймакаминът, а Левски прати да извикат фотографина да запечата този паметен миг.

***

И тъй, качиха Левски на файтона на каймакамина и с почетна стража го изпратиха в Търново, а от там в София, и после самият падишах поиска да го види. Не след дълго целият български народ открито говореше за своя „Апостол на сигурността“, благодарение на когото сега вече имаха чисто свои български управници, от свои чорбаджии, попове и даскали, които им гарантираха повече сигурност, а и така жадуваното „народно управление“.

.