Старецът Георги от Жегларци (1923-2015)
Георги Тодоров, в. „Култура“
Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, – та никоя плът да се не похвали пред Бога.
1Кор. 1:27-29
Преди една година, на 12.2.2015, България се прости с един от своите най-почитани духовници – отец Георги от добруджанското село Жегларци.
Раздялата с покойния духовен старец, макар и тъжна за всички, не беше тягостна и трагична, а тържествена и пълна с надежда. Тя не беше окончателна раздяла, а само преображение на общението. Кончината на отец Георги се усещаше като победа на Църквата. И всеки би си пожелал такава смърт, която дума по дума осъществява онова, което свещениците безброй пъти измолват от името на всички нас в просителната ектения на всяка св. Литургия:
Християнски безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд от Господа да просим…
Точно такава беше кончината на отец Георги и, разпознавайки я като такава, всички съучастваха в неговата победа над смъртта. Защото истинската мисия на Църквата се състои именно в това: да подготви нас, смъртниците, за победоносна смърт в Христа.
Тоз, който умре в Христа, той умира победоносно – като зърното в земята. Църквата не отрича смъртта и не вярва в тщеславното мнимо „безсмъртие“ на земните песнопевци. Тя вярва в действителната победа над смъртта след смъртта, в действителния живот след смъртта – вечния живот в Царството. С Богом.
Но жегларският старец получи и своето земно признание. Имало ли е някога такова погребение на селски свещеник в България? В мразовития февруарски ден тук бяха дошли стотици миряни от цялата страна и петдесетина (!) свещеници начело с владиката. Бяха дошли от Добрич, Силистра и Русе, от Варна и Бургас, от София и чак от Страсбург. Храмът беше препълнен – при входа му се тълпяха тези, които не могат да влязат. И когато започна богослужението, всяка дума от свещеническото опело прозвуча, сякаш беше написана нарочно лично за отец Георги:
Както на земята го бе поставил за служител на Църквата, така и пред небесния Твой жертвеник го постави, Господи. И понеже си го украсил със свещеническо достойнство между духовните човеци, приеми го неосъден и в ангелската слава. Ти Самият си прославил на земята живота му, Сам Ти и след края на неговия живот го всели сред Твоите праведници, причисли духа му към всички ония, които от века са Ти благоугодили!
В своето слово Доростолският митрополит Амвросий каза: Отец Георги създаде своеобразна Жегларска школа, която даде на Българската православна църква много свещенослужители… Може ли подобна оценка да бъде изречена за който и да е български митрополит, екзарх или патриарх през новите времена?
Но каква школа в това най-затънтено на света турско село, където има само кал, тор и скука? Та тук не е имало нито история, нито църква, нито изкуство, нито дори една красива къща, а всичко е невзрачно, очукано и посредствено. Няма я планината, която „ражда хора“. Няма го морето – големият прозорец към цивилизацията. Тук всичко е никакво. Каква „Жегларска школа“?
Всъщност, „Жегларската школа“ – това е една личност: отец Георги. И най-великото дело на неговия живот беше тъкмо тази личност. Всеки човек е творец-художник и вае цял живот една единствена свръхтворба – себе си. Човекът е създаден по Божи образ и подобие. Образът остава непроменяем вътре в нас, но е затрупан с налепите и наносите на греха, които ни обезобразяват и отнемат подобието. Себеизвайването се състои в отстраняването на тези наноси, изкъртването на греховността – докато отново се уподобим (доколкото можем по човешки) на Първообраза. Затова същността на човека е не толкова в това, което е направил (извън себе си), а в това, което е направил със себе си, т. е. това, което е.
Отец Георги непрестанно и навсякъде проповядваше: за Бога. Но всички негови доказателства за съществуването на Бога се съдържаха не в неговата логика, а в личността му. Самият той беше най-убедителното доказателство за съществуването на Бога и самата негова личност беше съдържанието на проповедта. При това – без никакво скромничене и без никаква гордост. Основната тема на проповедите му беше неговият собствен живот, неговият личен духовен житейски опит, т. е. неговият личен живот в Христа.
Затова, ако неговите проповеди се запишат и издадат в книга, те ще изсъхнат като цветя в хербарий. Поставени между листите хартия, те ще загубят не само цвят и мирис, но и самия си живец. Защото не могат да бъдат отделени от личността.
А личността не може да бъде отделена от своето време. Силният вятър угася слабите свещи, но разгаря силния огън. Бурният вятър на комунизма угаси слабите свещеници, но разгоря пламенния отец Георги. Ние все се оплакваме от комунизма как той ни е попречил да се развием духовно, как ни е пропилял най-хубавите години… А на въпроса кога е бил най-щастлив в целия си живот, отец Георги на смъртния си одър отсече: при голямото гонение срещу Църквата.
И наистина. Тъкмо вследствие от това гонение обикновеният жегларски селянин се преобразява в духовник и влиза в своето истинско призвание.
Ето как става това чудно преображение. В началото на 60-те години в района, където с пот на чело копае земята, чука камък и добива пясък Георги Пейчев, започват тежки гонения срещу Църквата. Подложени на натиск, мнозина свещеници един по един хвърлят расото – и то все образовани, обаятелни, добри проповедници. Хвърля расото отец Стефан в Генерал Тошево. Хвърля расото отец Иван в близкия град Тервел („беше образован, учен човек, богослов, да ти е драго да го слушаш!“). Хвърля расото отец Петър в съседното село Орляк, където се черкували християните от Жегларци („колко му се молих да не се отказва!“). В енорията на Георги не остава никой, който да извършва богослужението…
И тогава неговата вяра се разгаря и той решава: аз ще стана свещеник!
Няколко години по-рано, през 1954 г., той имал подобни намерения и се опитал да постъпи в Семинарията, ала не го приели, защото няма нужното образование. Действително, когато през 1940 г. родителите му се преселват от румънска Добруджа в днешното Жегларци (до 1942 г. Омурфакъ), той не е имал завършено образование, а и не са взели никакви документи. Така че, поради невъзможност, се отказал да става свещеник…
Но в 1962 г. няма кой друг! Затова, по съвета на адвокат и под фиктивен предлог („за да постъпи на работа в пътно управление“), недоученият жегларски селянин завежда дело в съда, за да му се признае „образованието от Румъния“. И става едно обикновено чудо. Съдията по делото се оказва негов земляк, също преселник от румънска Добруджа; приема устните сведения от „двама свидетели“, задава му лесни въпроси и отсъжда: да му се признае „румънското образование“. Така на 39-годишна възраст Георги Пейчев се записва в тригодишния паралелен курс в Духовната семинария на гара Черепиш. Докато учи там, жена му гледа петте деца, а той през летните ваканции я снабдява с дърва за зимата, с жито за хляб, вади пясък на кариерата, за да изкара пари… На третата му година в Семинарията там постъпва и първородният му син Стоян, който също впоследствие става свещеник. По-късно и другите му двама сина ще станат свещеници. А също и четиримата сина на брат му Иван. А също и четиримата сина на другия му брат Атанас. Семинарията завършват и още шест момчета от Жегларци. Така, под егидата на отец Георги – насред комунизма (когато „религията беше забранена“) – се създава „Жегларската школа“…
След завършването на семинарския курс през юни 1965 г. отец Георги се връща в Жегларци и започва своето полувековно свещеническо служение. Но селото е било турско и нямало църква. Затова още през юли той превръща в църква бащината си къща – преустроена и осветена като храм „Св. св. Кирил и Методий“: една съвсем невзрачна, нищо и никаква селска къщица, която обаче става дом на Царя на царете. Всемогъщата Партия се опитва всячески да му попречи, да го тормози, да го сплаши, но той невъзмутимо, благо и непоколебимо отстоява своите конституционни права – и, в крайна сметка, „всесилната“ партия-държава отстъпва. Излиза, че „всесилието“ на БКП се е основавало на силата, която ние сме й придавали. А ние сме й придавали нашата сила поради убедеността ни в нейното „всесилие“ – т. е. поради нашето малодушие. И така сме допринесли за утопията, в която са хлътнали атеистите, които, също като всички нас, са неосъществени светци…
И още нещо. Отец Георги е житейски независим. Вади си хляба с двете си ръце. Вади пясък от пясъчната кариера. Чука камък. Копае земята… Тази земя, този пясък и този камък го правят непоклатим. Той е истински пролетарий-труженик и това пролетарство е неговата непробиваема крепост срещу комунистическатаноменклатура. Той е единственият истински посред тях – партийните другари, които го тормозят. А всъщност, те живеят на неговия гръб. Те са експлоататорите. Затова нямат какво да отговорят, когато стои пред тях с овехтялото расо и с мазолести ръце, и им казва: „Нали сте за пролетариата! Нали сте за бедните!“.
Когато виждат неговата непоколебимост, властите решават да действат другояче. Натискат русенския владика да предложи на жегларския свещеник „повишение“. Да се премести от затънтеното село в Русе – в някоя хубава градска енория, за да се даде вид пред властта и пред обществото, че са „взети мерки“, а може би и за да го направят по-зависим. Но отецът категорично отказва. Владиката му обяснява, че целта е само да се направи някакъв символичен жест за пред властите – само и само да стане на „тяхната“. Отец Георги отговаря: точно това не трябва да става! Не трябва да става на „тяхната“!
Владиката е притеснен. Знае, че това упорство може да доведе до тежки последици за жегларския свещеник. Увещава го да бъде по-отстъпчив спрямо властта. Съветва го: „Помисли си, имаш шест деца!“.
На което старецът Георги отговаря евангелски: „Владико, те не са мои!“
Това вече е урок по богословие. Владиката няма какво да отвърне. А отец Георги завършва този разказ-проповед с тихите думи: „дадох му кураж…“
Когато четем за великите гръцки, руски, румънски или сръбски духовни старци на ХХ век, все се питаме: а имаме ли и български старци? Беше ли старец отец Георги?
Да. Отец Георги беше старец. Защото беше воин. Защото беше цялостен, направен от едно вещество – вярата. Защото живееше своята вяра – от сутрин до вечер и от детство до смърт. Защото беше човек, пред когото можеш изцяло да откриеш сърцето си и на когото изцяло да повериш живота си.
–
Можем ли всички ние да бъдем като отец Георги – да пробием какавидата на посредствеността, да разперим криле и да се осъществим в пълнота? Можем. Да, вярата е дар. Силата на характера е дар. Но онзи кураж, който жегларският старец е давал на владиката, той го дарява и на нас – чрез своя пример.
Неговият пример обаче е и едно сурово разобличение за всички нас, на които така ни пречат всички обстоятелства. Така ни пречат и турското иго, и комунизмът, така ни пречат Балканите и България, така ни пречи, че нямаме аристокрация и родословие, че нямаме Рим и Флоренция, че нямаме „Ренесанс“ и „титани“, че сме маргинални и затънтени. Е добре – на него нищо от това не му пречеше, а го въздигаше. Той беше свръх маргинален в най-затънтеното турско село, а не искаше да мърда от него. Беше полуобразован пролетарий, а посрами празнословието на професорите и развалата на аристократите. Не беше виждал през плет Рим и Флоренция, а в сравнение с него „титаните“ на „Ренесанса“ са като натруфени куртизанки…
Старецът Георги е и едно светло упование за нас – една продължаваща „Жегларска школа“, в която всички сме призвани за негови ученици. Неговото житие е съкровищница, от която тепърва ще има да добиваме скъпоценности. Неговата личност е сама по себе си и проповед, и притча, и богословие. И богословието, на което тя ни учи, е, че всички сме Негови („Негови сме, Негови сме!“ – така завършваха проповедите му), че всички сме родени за святост и че цял живот сме на крачка от светостта. Че царството небесно е затрупано вътре в нас самите („Чудо! Чудо неизказано!“). Че подвигът е навсякъде, а пъпът на света е там, където е подвигът. И че всички времена и всички обстоятелства, добри и зли, винаги спомагат за осъществяването на истинската личност.
.
