След промени в Закона за гражданската регистрация, извършени през 2014 г., хиляди български граждани, живеещи в Чешката република от десетилетия, както и в други страни по света, са поставени пред риск да загубят гражданството си, заради липса на постоянен адрес в Родината. Някои от тях сезират тогава българските институции са за този проблем, но мерките, които предприемат институциите в това отношение, са „козметични“ и не го решават.
В Р. Чехия живеят над 2500 български граждани, установили се там преди 35-50 години. Това са възрастни хора, които не искат да се разделят със своето българско гражданство, които, дето се казва, искат да си умрат като българи, но са принуждавани да се откажат от него. Защото много от тях, по обясними причини, вече нямат постоянен адрес и живи роднини в България, а подновяването на българските им документи за самоличност изисква наличието на такъв адрес.
През м. юни 2014 г. една от тези наши сънародници, която е председател на Българския културно-просветен клуб в гр. Острава, Чехия – Сирма Зидаро-Коунова, се обръща с писмо до председателя на ДАБЧ, до министъра на регионалното развитие и до министъра на външните работи.
В писмото си г-жа Зидаро-Коунова казва:
„До 2010 година паспортите са се продължавали в дипломатическите представителства на страната, българските граждани са посещавали тези български кътчета и са усещали своята съпричастност към Р. България, дори по този начин.
Малко числова ориентация. Само в Чешката република живеят постоянно около 8000 български граждани, а с над 35-50 годишно пребиваване – над 2500 български граждани. Самата продължителност на пребиваването предполага, че става дума за вече възрастни хора.
Това са граждани, които отдавна имат право да вземат чуждо /чешко/ гражданство, но са останали българи. И сега, когато са възрастни, българската държава, с последните изменения на Закона за гражданската регистрация и изискването за постоянен адрес в РБ, им поставя почти непреодолими препятствия за получаването на личен документ. /чл. 90 до чл. 95 ЗГР/
Постоянно живеещите в чужбина българи от години са извън Р. България и в повечето случаи, вече трудно /ако ли не въобще/ могат да я посещават, но ги топли връзката с онзи документ, който носят до сърцето си.
Необходимостта да бъдат адресно вписани в Националния класификатор на адресите, за да получат личен документ, ги принуждава да се „молят“ на далечни роднини, на познати и непознати, за някакъв формален, фиктивен адрес, на който никога не са живели. А да не говорим за опасността да се купуват или продават адреси!
Другата възможност е старите българи да приемат след толкова години чуждо /чешко/ гражданство, за да живеят законно и спокойно да получават пенсиите си. Защото до сега и това зависи от валидния им български документ.“
И предлага на представителите на институциите да помислят за следното решение:
„…въпреки че не съм юрист, си мисля, че решението на този проблем е просто. И че може да го разреши допълнение или подзаконов акт за разширяване /възстановяване/ на периметъра на влияние на „Служебния адрес“, според чл. 93 от ЗГР.
И ако мога да си позволя, към този член 93 от ЗГР бих добавила следното:
„Български граждани, дългосрочно живеещи в чужбина, които са вписани в регистъра на населението, но не могат да посочат постоянен адрес в Р. България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ /или друг район/ на гр. София“.
Така българските граждани, постоянно живеещи в чужбина, ще усетят грижата на Р. България за своите граждани, няма да се усложнява процесът, няма да имат неприятното чувство, да бъдат считани за излишни, и същевременно няма да се създават възможности за спекулации с адреси.“
.
На 20.06.2014 г. Сирма Зидаро-Коунова получава отговор на своето писмо от Министерството на регионалното развитие и благоустройството, подписан от министър Десислава Терзиева. В този отговор се казва:
„Предложеното от Вас допълнение на чл. 93, ал. 4 от ЗГР за служено вписване (заявяване на постоянен адрес) в регистъра на населението от район „Средец“ на гр. София на упоменатата категория лица ще създаде режим за заявяване на постоянен адрес, различен от този на българските граждани, живущи в страната. Задължението за заявяване на постоянен адрес е за всички лица, подлежащи на гражданска регистрация, поради което не може да създава облекчен режим за определена група български граждани, а да гарантира еднакви изисквания за всички, независимо от тяхното пребиваване“.
Министър Терзиева казва, че Законът за гражданската регистрация не трябвало да облекчава по какъвто и да било начин всички онези български граждани в чужбина, които са заминали отдавна от страната и нямат вече постоянен адрес в нея. Както е било, впрочем, според предишни варианти на същия този закон. Например: „Чл. 93, ал. 4 (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Български граждани, живеещи в чужбина, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ на гр. София.“ Т.е. до поредните изменения в ЗГР през 2014 г. те са имали възможността да се регистрират на служебен адрес в София.
Терзиева казва още в отговора си колко важно е да има постоянен адрес за кореспонденция. Но защо това не е било проблем преди? И защо за български граждани, за които е съвсем ясно, че не живеят постоянно в България от десетилетия насам, законодателството по никакъв начин да не допуска, че е нормално мнозина от тях да нямат вече постоянен адрес в страната, както и/или живи роднини, които да им го осигурят?
Този отговор на министъра на регионалното развитие показва, че когато са се мислили промените в ЗГР, които са отнели възможността за регистрация на служебен адрес за определена категория български граждани – законодатели, министри и експерти в ресорни министерства, не са мислили за тях. И дори когато са били сезирани за този обективен проблем, случил се след отмяната за възможността за регистрация на служебен адрес, с писмо като това на г-жа Сирма Зидаро-Коунова, те пак не са помислили достатъчно и не са направили така, че проблемът да се реши. Правят се само някои козметични промени в ЗГР през следващата, 2015 г., но те не решават основния въпрос за постоянния адрес. Не е мислено вероятно и за това, че този проблем може да стане и по-голям, отколкото е сега.
Защото не само в Чехия, а и в други страни живеят българи, емигрирали от страната преди много време, които вече нямат български постоянен адрес. А някои нямат дори ЕГН. (Системата на Единния граждански номер е въведена в България през 1977 г. и тогава със задна дата ЕГН-та са били дадени на всички български граждани в страната, родени някои дори и през XIX век. Но далеч не всички български граждани, живеещи извън страната, придобиват също ЕГН.)
И този проблем е важен не само заради настоящето, но и заради бъдещето. Какво ще стане, например, когато заминалите не преди 50 или 40, а през последните 25 години от България, които са толкова много, започват лека-полека да остават с все по-малко живи роднини и все по-малко постоянно поддържани жилища в страната? Още повече техните деца, които израстват в други страни, биха поддържали примерно някой апартамент или къща на починали вече баби или дядовци в който и да било български град или село, само с мотивацията да имат в България постоянен адрес.
За сравнение – в Чешката република например всички чешки граждани, които по една или друга причина са останали без постоянен адрес в страната, се регистрират със служебен адрес в общините, в които са се родили. Чехия не принуждава по никакъв начин чешките граждани, живеещи извън страната, да мислят как да си осигурят постоянен адрес, ако го нямат, нито ги принуждава по неволя да се откажат от чешкото си гражданство, поради някакви членове и алинеи в определен закон, в който да не е помислено достатъчно за тях. Или пък, ако щете, и за останалите без дом. Защото и такива хора има навсякъде, останали без дом и постоянен адрес, на който да бъдат впишат.
А българската държава, ако сте останали без дом, как ще ви издаде/поднови документа за самоличност? Няма постоянен адрес, който да се впише там. Затова за бездомниците, които в България вече има доста, ако въобще имат лични карти, в тях се вписва адрес, който на практика е фиктивен. Това може да е техен постоянен адрес, когато те въобще са имали дом. И въпреки че е съвсем ясно, че те нямат нито постоянен, нито настоящ адрес, в документите им за самоличност, ако имат въобще такива, е записан някакъв постоянен адрес. Макар че за всички е ясно, че този адрес е фиктивен.
Колкото до нямащите постоянен адрес в България български емигранти, заминали от страната преди много време, тях българската държава, както се разбира, не смята да „привилерова“. Т.е. това, което тя им казва, на практика е: „Бъдете така добри, колкото и да сте възрастни, да се разтичате, да дойдете примерно до България и да си търсите някакъв начин да придобиете постоянен адрес в страната. Ние няма да решим този проблем, той си е ваш“.
Това, че тука въобще не става да не бъдат ощетени другите български граждани, които имат постоянен адрес в страната, е съвсем ясно. Но не е ясно за българите, напуснали отдавна страната, които, дори да тръгнат да си купуват примерно на стари години някоя къща в някое село, само за да имат свой постоянен адрес в България, как ще се регистрират като български граждани на този адрес, ако им е изтекъл вече срокът на българските документи за самоличност? Нито е ясно защо на възрастни български емигранти, които до измененията в ЗГР от 2014 г. са запазили българското си гражданство, трябва да се прави такъв практически и, не по-малко важно, такъв емоционален проблем.
Проблемът да разбират, че тяхната родна държава не се вълнува особено от това дали ще останат нейни граждани. И когато прави ново законодателство или промени в съществуващото, въобще не мисли за това, че български граждани има не само в България, че и в чужбина има вече милиони български граждани. Както и за това, че постоянният адрес в България на част от тези български граждани, които отдавна са емигрирали, е останал само в сърцето им.
Следва целият текст на писмото на г-жа Сирма Зидаро-Коунова до председателя на ДАБЧ, министъра на регионалното развитие и министъра на външните работи, изпратено през юни 2014 г.. Както и факсимиле от отговора, който тя получава от министъра на регионалното развитие.
––––––––––––––––––––-
До
Председателя на Държавната
Агенция за българите в чужбина
Копие: До Министъра на Регионалното развитие
Копие: До Министъра на Вътрешните работи
Уважаема госпожо, уважаеми господа,
Пише Ви председателят на Българския културно-просветен клуб в гр. Острава, Чехия, Сирма Зидаро-Коунова.
Позволете ми да споделя с Вас това, което прекалено силно ме засяга и боли. И не само мен, но и много други български граждани, живеещи в Чехия, но запазили българското си гражданство. Този проблем се отнася най-вече за нашето възрастно поколение българи и който проблем, изглежда въобще не интересува българската държава и съответните, отговарящи за това институции. Това не е проблем само на Остравската, най-голямата организация в ЧР, но от него се оплакват и другите български организации в Чехия.
Какво значи да си български гражданин, живеещ дълго извън пределите на Р. България?
Десетки години си носил до сърцето си българския паспорт и си се наричал българин. Живееш в чужбина, но се наричаш български гражданин. Дали от гордост, умиление или чест, всеки по своему.
Но… времето на валидност на документа изтича и от тук започват проблемите.
До 2010 година паспортите са се продължавали в дипломатическите представителства на страната, българските граждани са посещавали тези български кътчета и са усещали своята съпричастност към Р. България, дори по този начин.
Малко числова ориентация. Само в Чешката република живеят постоянно около 8000 български граждани, а с над 35-50 годишно пребиваване – над 2500 български граждани. Самата продължителност на пребиваването предполага, че става дума за вече възрастни хора.
Това са граждани, които отдавна имат право да вземат чуждо /чешко/ гражданство, но са останали българи. И сега, когато са възрастни, българската държава, с последните изменения на Закона за гражданската регистрация и изискването за постоянен адрес в РБ, им поставя почти непреодолими препятствия за получаването на личен документ. /чл. 90 до чл. 95 ЗГР/
Постоянно живеещите в чужбина българи от години са извън Р. България и в повечето случаи, вече трудно /ако ли не въобще/ могат да я посещават, но ги топли връзката с онзи документ, който носят до сърцето си.
Необходимостта да бъдат адресно вписани в Националния класификатор на адресите, за да получат личен документ, ги принуждава да се „молят“ на далечни роднини, на познати и непознати, за някакъв формален, фиктивен адрес, на който никога не са живели. А да не говорим за опасността да се купуват или продават адреси!
Другата възможност е старите българи да приемат след толкова години чуждо /чешко/ гражданство, за да живеят законно и спокойно да получават пенсиите си. Защото до сега и това зависи от валидния им български документ.
Според закона /чл. 97/Български гражданин, живеещ в чужбина, може да заяви постоянен и настоящ адрес, включително и чрез дипломатическите или консулските представителства на Република България в чужбина. Нашето българско Посолство в Прага е уведомено за проблемите ни и ни помага, доколкото е възможно, но…
Но на какъв постоянен адрес да се регистрират, когато постоянно живеят извън пределите на Р. България? Имат българско самосъзнание, български граждани са и не желаят да вземат чуждо гражданство. Аз самата, която живея в Чехия вече 56 години, но съм запазила българското си гражданство, просто не мога да си представя какво бих правила, ако нямах в София своя брат, на чийто адрес съм регистрирана.
И простете, но за мен подобно положение, в което са поставени старите български граждани, е недостойно и неморално!
И знаете ли колко мои възрастни членове са ми казвали и казват: „Българската държава нарочно прави така, че да се стопим, да ни няма“; или пък: „Искаме да умрем, но като българи“! Това е документален геноцид и дискриминация спрямо българите, дългосрочно живеещи в чужбина и загубили, след отпадане категорията „Жител на населеното място“, така изисквания „Постоянен адрес в Р. България“.
Същевременно, при измененията на Закона за гражданската регистрация, законодателят е допуснал съществуването на „Служебен адрес“ за регистрация, но само за нерегистрираните български граждани, живеещи в чужбина. Това означава, че на този адрес могат да се регистрират само новоприелите българско гражданство лица, а е невъзможно на него да се регистрират българи, излезли от Р. България преди доста години. В повечето случаи, новите българи са по-млади, по-перспективни. Е, как тогава да не мислят старите българи, че са дискриминирани.
И ще приеме ли държавата в лицето на Държавната агенция за българите в чужбина, Министерство на регионалното развитие и МВР, да бъдат обвинени, че забравят една категория българи, че не се грижат, броят на българите да не намалява рестриктивно, а да върви по естествения си, природен ход?
А аз, въпреки че не съм юрист, си мисля, че решението на този проблем е просто. И че може да го разреши допълнение или подзаконов акт за разширяване /възстановяване/ на периметъра на влияние на „Служебния адрес“, според чл. 93 от ЗГР.
И ако мога да си позволя, към този член 93 от ЗГР бих добавила следното:
„Български граждани, дългосрочно живеещи в чужбина, които са вписани в регистъра на населението, но не могат да посочат постоянен адрес в Р. България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ /или друг район/ на гр. София“.
Така българските граждани, постоянно живеещи в чужбина, ще усетят грижата на Р. България за своите граждани, няма да се усложнява процесът, няма да имат неприятното чувство, да бъдат считани за излишни, и същевременно няма да се създават възможности за спекулации с адреси.
Уважаеми господа, още веднъж моля да бъда извинена за прямостта, но аз вече 20 години работя с българи, обичам ги и живея с проблемите им, и бих искала да помогна.
Затова настоятелно моля Вас, от които зависи разрешаването на този така болезнен проблем – п о м о г н е т е ! и то в кратък срок, за да не си отидат повечето от старите българи с чувството на горчивина и болка, че обичта и верността към родината България е била напразна.
Благодаря.
Сирма Зидаро-Коунова,
Председател на Българския културно-просветен клуб в гр. Острава, Чешка република,
гр. Острава, юни 2014, Чешка Република
––––––––––––––––––––––––-
Факсимиле от отговора на министър Десислава Терзиева
Година по-късно в Държавен вестник, бр.55 от 21.07.2015 г. са публикувани направените междувременно последни промени в Закона за гражданската регистрация /ЗГР/. Те обаче въобще не решават основния въпрос за постоянния адрес. Ето какви са:
§ 6. В чл. 96, ал. 1 се създава изречение второ: „Български гражданин, живеещ в чужбина, заявява настоящ адрес – държавата, в която живее, пред органите по чл. 92, ал. 1 по постоянния си адрес.“
§ 7. В чл. 98, ал. 1 думите „в общината или кметството“ се заменят с „до органите по чл. 92, ал. 1 в общината, района, кметството или населеното място“.
§ 8. В чл. 99 се правят следните изменения и допълнения: 1. Алинея 2 се изменя така: „(2) Адресната карта за промяна на настоящ адрес се подава до органите по чл. 92, ал. 1 в общината, района, кметството или населеното място, където лицето живее. Когато български гражданин живее в чужбина, адресната карта за промяна на настоящ адрес се подава до органите по чл. 92, ал. 1 в общината, района, кметството или населеното място по постоянен адрес. Адресната карта се обработва веднага за актуализация на Национална база данни „Население“.
.
Коментар на тези промени в ЗГР от 2015 г. на български емигранти в Чехия:
Тази поредна промяна в текстовете на ЗГР пак не решава въпроса на постоянно живеещите български граждани и техните деца извън границите на България.
Какво да правят българските граждани, живеещи повече от 30 години в Чешката република, които няма как да имат постоянен адрес след всички промени в законите за регистриране на българските граждани и техните деца, които са родени на територията на Чешката република, но са български граждани?
Законодателството на Република България е давало възможност, до 2012 г., същите да бъдат регистрирани на служебен адрес в София, община „Средец“, ул. „Леге“ № 6 – т.е. държавата се е грижила за всички с българско самосъзнание. Сега при промененото законодателство, за да живеят законно в ЧР и да имат документ за самоличност, за да получават пенсиите си или социални помощи, или най елементарното – да получават пощата си, им остава само възможността да кандидатстват пред чешкото МВР за паспорти за чужденец, каквито паспорти получават гражданите без гражданство, като например арменци, кюрди и т.н.
Какво се случва? Българската държава не желае ли да има български граждани в чужбина? Или това е отмъщението на държавата към тези, които са били принудени, прокудени да я напуснат?
––––––––––––––––––––––––––
И накрая, още информация за това как е била регламентирана адресната регистрация в ЗГР и какви промени са били извършени относно нея в този закон преди промените, влезли в сила през 2014 г.
Чл. 92. (1) (В сила от 1.01.2000 г., предишен текст на чл. 92 – ДВ, бр. 9 от 2011 г., изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Адресната регистрация се извършва от кмета на общината, на района или на кметството или от определени от тях длъжностни лица при заявяване от лицето.
(2) (Нова – ДВ, бр. 9 от 2011 г., доп. – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) За извършване на адресна регистрация на адрес в страната лицата представят един от следните документи:
1. документ за собственост;
2. (изм. – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) документи за ползване на имота за жилищни нужди, включително договор за предоставяне на социална услуга от резидентен тип и договор за настаняване в специализираните институции;
3. (нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) други документи, доказващи собствеността или ползването на имота.
(3) (Нова – ДВ, бр. 9 от 2011 г., изм. – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) За извършване на адресна регистрация се представя и писмено съгласие на собственик, когато заявителят не е собственик, чрез декларация по образец, подадена лично пред органа по ал. 1, или с нотариална заверка на подписа.
(4) (Нова – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Органите по ал. 1 съхраняват копия от документите по ал. 2 и 3 за срок 5 години.
(5) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) За извършване на адресна регистрация на лица, които са в родство по права линия със собственика или ползвателя на имота, както и за съпрузите на тези лица, не се представят документите по ал. 2 и 3. Кметът на общината, на района или на кметството или определените от тях длъжностни лица извършват служебна проверка в регистъра на населението за родствената връзка между собственика или ползвателя на имота и лицето, което заявява постоянен и/или настоящ адрес, както и проверка чрез отделите „Местни данъци и такси“ относно собствеността на имота.
(6) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) За извършване на адресна регистрация на лице, с което собственикът или ползвателят на имота живее във фактическо съпружеско съжителство, не се представят документите по ал. 2 и 3. За удостоверяване на посочените обстоятелства се представя писмено съгласие на собственика или ползвателя на имота чрез декларация по образец, подадена лично пред органа по ал. 1, или с нотариална заверка на подписа.
(7) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) За извършване на адресна регистрация на лица, настанени в държавни или общински жилища, не се изисква представяне на писмено съгласие от собственика на имота, а само настанителна заповед или договор за наем.
(8) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Обстоятелствата за извършване на адресна регистрация на лица, които не могат да представят документ по ал. 2, се установяват от комисия, определена със заповед на кмета на общината, в която се включват служители от общинската администрация и от териториалните структурни звена на Министерството на вътрешните работи и на Агенцията за социално подпомагане.
(9) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) В случаите по ал. 8 органите по ал. 1 сезират незабавно комисията, която извършва проверка на обстоятелствата и дава становище за адресна регистрация в 7-дневен срок. Въз основа на становището на комисията органите по ал. 1 извършват адресната регистрация при спазване на разпоредбата на чл. 99а.
Чл. 93. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението.
(2) Постоянният адрес е винаги на територията на Република България.
(3) Всяко лице може да има само един постоянен адрес.
(4) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Български граждани, живеещи в чужбина, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ на гр. София. (Б.р.: подчертаването на пасажа е от Еврочикаго.)
(5) (Нова – ДВ, бр. 96 от 2004 г., отм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите е адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление.
(6) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите служи за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт.
(7) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес може да съвпада с настоящия адрес.
Чл. 94. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Настоящ адрес е адресът, на който лицето живее.
(2) Всяко лице има само един настоящ адрес.
(3) (Изм. – ДВ, бр. 96 от 2004 г., изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят.
Чл. 95. (В сила от 1.01.2000 г.) (Доп. – ДВ, бр. 37 от 2001 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 82 от 2009 г., изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Постоянният адрес се заявява чрез подаване на заявление от лицето до органите по чл. 92, ал. 1.
(2) Заявяването се извършва лично, а по изключение – от упълномощено лице след представяне на нотариално заверено изрично пълномощно.
(3) За малолетни и непълнолетни и на поставени под запрещение лица заявяването се извършва от законните им представители.
(4) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., изм. – ДВ, бр. 66 от 2013 г., в сила от 26.07.2013 г.) Образецът на заявлението се утвърждава от министъра на регионалното развитие.
Чл. 96. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Настоящият адрес се заявява чрез подаване на адресна карта от лицето до органите по чл. 92, ал. 1.
(2) Заявяването се извършва лично, а по изключение – от упълномощено лице след представяне на нотариално заверено изрично пълномощно.
(3) За малолетни и непълнолетни и на поставени под запрещение лица заявяването се извършва от законните им представители.
(4) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., изм. – ДВ, бр. 66 от 2013 г., в сила от 26.07.2013 г.) Образецът на адресната карта се утвърждава от министъра на регионалното развитие.
Чл. 97. (1) (В сила от 1.01.2000 г., изм. – ДВ, бр. 82 от 2009 г., предишен текст на чл. 97, изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., отм. – ДВ, бр. 42 от 2012 г.)
(2) (Нова – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., отм. – ДВ, бр. 42 от 2012 г.)
(3) (Нова – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., изм. – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Български гражданин, живеещ в чужбина, може да заяви постоянен и настоящ адрес пред органите по чл. 92, ал. 1, включително и чрез дипломатическите или консулските представителства на Република България в чужбина.
Чл. 113. (Изм. и доп. – ДВ, бр. 96 от 2004 г., изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 66 от 2013 г., в сила от 26.07.2013 г.) Редът, начинът и образците на документите за функциониране на Единната система за гражданска регистрация се определят с наредба на министъра на регионалното развитие.
(2) (Изм. – ДВ, бр. 66 от 2013 г., в сила от 26.07.2013 г.) Методическото ръководство и контролът на дейностите, свързани с гражданската регистрация, се осъществяват от Министерството на регионалното развитие със съдействието на Министерството на правосъдието и Комисията за защита на личните данни.
Еврочикаго
