Или за класата на прекараните
Вече никой не се учудва, че в България отдавна не се говори за класи и класова борба. Като че ли тези понятия отдавна са останали в презряното социалистическо минало, когато пролетариатът бе ръководна класа и се бореше за налагане на властта си над „прогнилия капиталистически свят“. Все пак да си припомним що e ПРОЛЕТАРИАТ?
Понятието е въведено от швейцарския икономист и историк Сисмонди по време на Великата френска революция. Към пролетариата той е отнасял всички бедни, лишени от средства и собственост, живеещи ден за ден. Маркс, следвайки Родбертус, добавя към определението „доброволната“ и „свободна“ покупко-продажба на работната сила на лишените от средства за съществувание и производство пролетарии. С екстраполация на данните за ръста на английските работници през ХIХ век той стига до заключение, че те ще се превърнат в мнозинството от населението на всяка страна, поела по пътя на капитализма, виждайки в тяхно лице неговите „гробокопачи“ и „строители на научния социализъм“.
Маркс твърдеше, че централизацията на средствата за производство в ръцете на капиталистите и обобществяването на труда на пролетариите ще достигнат до точка на несъвместимост с капиталистическата им обвивка и тя ще експлодира. В определен момент капиталът ще изчерпи възможностите си за „развитие на материалните производителни сили, те ще влязат в противоречие със съществуващите производствени отношения между капитал и наемен труд, в резултат на което ще настъпи епохата на социалната революция“. „Класовата борба, която не е мое откритие, ще завърши с установяване на диктатурата на пролетариата, която – уверява Маркс – е преход към премахване на всякакви класи и към общество без класи“, тоест към трансформация на буржоазното общество в социалистическо, в което държавата ще „отмре“, за да „скочим… в царството на свободата“ – го допълва Енгелс. В края на своя живот последният легитимира „легалния марксизъм“, чрез изборната победа на социалдемократическите партии от II Интернационал и реализирането на 10-те точки от програмата, обявявайки, че „скокът“ ще се извърши с „Манифеста на компартиите“ по мирен начин. До сюблимния момент социалдемократическите вождове трябва да пропагандират, да агитират и да организират пролетариите, като избират сред тях и възпитават бъдещите „офицери на революцията“, които „по никакъв начин не трябва да отведат пролетариата на барикадите и по правите улици на големите градове, където тълпите ще бъдат уязвими като мишени за артилерията на врага“.
В резултат на „епичните политически и изборни борби“ на социалдемократическите партии преди, по време на Първа световна война и след нея, последва тяхното абсолютно корумпиране от участието им във властта, както беше предсказал идеологът на анархизма Михаил Бакунин. „Вождовете и партиите се превръщат в контрареволюционна сила, която участва в смазването на всеки революционен опит на пролетариата“. Те се интегрират напълно в буржоазния елит, което дава основание на Роза Люксембург да заключи с погнуса: „Социалдемокрацията е вонящ политически труп“.
В изминалите повече от век нарастващи политически борби и след въвеждането и след това краха на режими, основани на комунистическите идеи, в редица страни на света, доживяхме и до рухването на мита за победа на пролетариата над капиталистическата система. В съвременната ни епоха на технологична и роботронна революция старото понятия „пролетариат” претърпя съществени допълнения и промени. Първо чрез трансформацията му в термина „прекариат”, толкава тъждествено с нашенското разбиране за „прекарана” социална група.
ПРЕКАРИАТЪТ, подобно на пролетариата, е понятие, въведено от мюнхенския професор по социология Улрих Бек. Терминът е латински – от precarium – несигурен, опасен, рискован, негарантиран, нестабилен, стоящ върху пясък. В него се включват работници, които нямат никакви социални гаранции, работят без трудов договор или са с временен такъв, заети са на непълен работен ден или седмица, извършват надомна работа или са на временно повикване за изпълнение само на дадена поръчка, и т. н. „Прекаризацията“ се предопределя от налагането на „дерегулация“ на трудовите отношения, които работодателят (капиталист или държава) може да разтрогне по всяко време, щом това увеличава печалбите му. Жертви на прекаризацията, която е най-тясно свързана с роботронната революция, стават все по-голям брой от днешните наемни работници, включително средни и висококвалифицирани кадри. Сред тях процентът на социално слабите, тежко болните и безработните е най-висок.
В публикуваната през 2011 г. книга „The Precariat. The New Dangerous Class“ („Прекариатът. Новата опасна класа“) авторът й Гай Стендинг, английски философ, социолог, експерт и политик твърди:
„Прекариатът включва не само лишените от трудова сигурност, въпреки че мнозина са на временни трудови договори, работещи при непълна заетост в центрове за помощ, или по споразумения за подизпълнителство. Съставен е от онези, които имат чувството, че животът им е изграден от несвързани звена, в чиито контекст те не могат да изградят една желана професионална кариера и да комбинират балансирано формите на работа и труд, с тези за забавление и свободно време. Заради гъвкавия пазар на труда, при който професионалните общности са унищожени, прекариатът не може да изгради своя социална памет, т. е. чувство за принадлежност към общност с достойнство, статус, етика и солидарност. Всичко му се изплъзва. Членовете му осъзнават, че при отношенията си с другите, над тях е надвиснала сянката на безнадеждно бъдеще, тъй като е малко вероятно да влязат отново във взаимоотношения със същите хора. Прекаризираното съзнание е съзнание без корени, прескачащо от тема на тема, страдащо от крайно разстройство на вниманието. Прекариатът е и скитник в отношенията си с другите. Тъй като няма професионален живот, по-малко образованата част от тази класа гневно избухва, както при привидно безсмислените бунтове в Англия през август 2010 г. Той пренебрегва бъдещето, защото долавя, че няма бъдеще за губене.“
Авторът казва, че е от особена важност политиците, особено „левите“, да разберат защо прекариатът се разраства и какво иска той в Англия. Прекариатът не се състои само от жертви. Голяма част от образованата младеж, която е част от него, съзнателно поставя под съмнение трудовата етика на родителите си. Но, независимо от това, разрастването му е ускорено от неолибералната глобализация, която провежда политика на гъвкавост на трудовия пазар, превръща всичко в разменна стока, преструктурира социалната закрила от универсална (за всеки) към избирателна и подбира „облагодетелствани, в зависимост от средствата и поведението им“. Мнозинството е лишено от икономическата сигурност, сред една световна икономиката, водена от мита за безкрайния растеж, който е растеж най-вече за авоарите на малцинство свърхобогати. Това няма как да не подхранва екстремизма и ксенофобията. Както и цивилизационния регрес.
Социалните помощи, „малките и временни“ или предоставените от държавата „обществени работи“ вече не могат да прелъстят многократно „прекарваните“, още повече, че „помощите“ се раздават от корумпирани държавни чиновници, които често ги „отклоняват“ към своя джоб. Вместо тях, се предлага „гласуване на закон, който да легитимира правото на всеки законен жител на държавата да получава минимален доход, независимо от това дали работи, или не“. Безусловният базов доход може би ще бъде индулгенцията на богатите спрямо прекариата.
Но „райските обещания“ може и да не помогнат. Роботронната революция сви пазара на труда, а капиталът става все по-виртуален. Младите няма къде да продават работната си сила (няма достатъчно работни места), а увеличението на трудовия стаж за пенсиониране при масовата безработица на 18 до 25-годишните е абсурд. Такива мерки свидетелстват за абсолютното неразбиране на епохата, в която „елитите“ продължават да витаят във виртуалното пространство на финансовите спекулации и да търсят напразно „ниши“ и начини да съхранят свиващите се печалби, спестявайки от социалните бюджети.
„Прогресивните лидери“, дори да произлизат от прекариата, щом седнат в министерските кресла, престават да имат нещо общо с „прекариите“. Формите на неравенство са резултат от съществуванието на онази част от „елита“, която се подвизава в сферите на политическата власт – професионални политици, бюрократи, военни и полицейски началства, които срещу разделяне на плячката, с помощта на манипулации и репресии гарантират „правото“ за свърхбогатите на охолство, мошеничество и произвол.
Увеличаването на прекариите е резултат от „фактора роботронна революция“, от глобализацията на световните пазари и финанси, и от волята на властници и олигарси да останат на всяка цена на върха на социалната пирамида в едни все по-разделящи се общества. Както разбира се и от глобализацията на различни военни, икономически и културни конфликти. И дори в развитите държави т.нар. средна класа става все по-тънка, а пропастта между свръхбогатите успели и бедните лузери – все по-голяма. Срещу това прекариите има само едно оръжие – Социалната революция. Ако останат със скръстени, ненужни ръце на гърдите си – все някой ден прогнилият свят на финансови спекулации и изкуствено всемогъщество може да се срути като колос на глинени крака, затрупвайки основите на една цивилизация, която толкова се гордееше с правата на човека и с техническия си, научен и политически прогрес. И тогава може би всичко ще започне отначало.
По материали от интернет,
Светослав Атаджанов
