Разказ от Стефан Бонев
.
Не беше сядал от години в това ресторантче. Дори малко се изненада, че все още съществува. Преди работеше в този квартал и често похапваше тук с колеги в обедната си почивка. Докато чакаше сервитьор, погледна през прозореца и се замечта по черния керван на облаците, който преминаваше през хоризонта, подгонен от ветровете.
– Какво ще обичате? – сепна го тъничко гласче. Очакваше да чуе улегналия алт на Дияна, затова се сепна при вида намладичкото чернооко момиче, което стоеше право до него и се усмихваше притеснено. Спокойно можеше да му бъде дори и внучка.
– Менюто е на масата! – реши да му помогне девойката.
– Не, не… Няма нужда! – съвзе се клиентът. – Искам само една шкембе чорба с три филийки препечен хляб. И една бира. Ако може да е наливна. Марката няма значение…
– Добре! – записа си момичето и прибра тефтерчето в джоба на бялата си престилка.
Докато чакаше поръчката си, Радослав огледа заведението, колкото да се убеди, че наистина е единственият клиент. Картините по стените си бяха същите, както едно време. И масите и столовете бяха старите. Покривките… Виж – за тях не се сещаше. Личеше си, че тези бяха нови. Но я нямаше Дияна. Ех, къде ли е сега тази русокоса фурия! И той, както и колегите, с които редовно обядваше тук, обичаше тайно да наднича в пищната и пазва, докато тя, наведена над масата, сервираше чиниите. А после дълго клатеха глави след нея доволно глави. Очи пълни…
Естествено, Дияна знаеше много добре, че именно прелестите й задържат клиентелата точно тук, а не в няколкото съседни заведения. Пък и явно й правеше удоволствие да усеща жадните погледи по гърдите и бедрата си. Затова от ден на ден се появяваше с все по-изрязани блузки и все по-къси поли.
Младата сервитьорка пак го прекъсна от унеса, донасяйки му поръчката. Бирата му се стори доста разредена, но си затрая, защото пък чорбата беше гъста и вкусна. По навик погледна след момичето, което се отдалечаваше към входа на кухнята. И чак му стана неудобно. Ами че това свенливо момиченце не беше Дияна. Нямаше нейните почти рубенсови форми, пък и можеше да й бъде дядо, дявол да го вземе…
Зае се с чорбата и в главата му изниква неприятната случка, след която престанаха да посещават това заведение. Бяха дошли привечер, веднага след работа, за да отпразнуват рождения ден на Николай. Многото изпити ракии запалиха желанията на компанията и всички започнаха да подкачат Кольо, че още не си е взел най-големия подарък. А той все по-жадно надничаше в деколтето на сервитьорката. И не стана ясно, от страст ли, или от желание да не се изложи пред хората на масата, той издебна момента, в който Дияна влезе в тоалетната и я последва в предверието й. Можеха само да се досетят какво е станало вътре, когато след малко се чу звучен шамар… Повече не стъпиха в този ресторант.
Не беше виждал от години нито Николай, нито пък някого от останалите. Точно тогава фирмата, за която работеха, беше продадена на други собственици, които пък смениха изцяло персонала.
Допи бирата си и направи знак на момичето да му направи сметката. То кимна с глава и хлътна зад бара. А Радо отново се загледа през прозореца, където облаците продължаваха да се влачат нанякъде като тъмен керван…
– Сметката ви е уредена, обядът е от заведението.
Този глас! Радо вдигна глава и видя Дияна. Беше си все същата. Руса, усмихната, едрогърда, с къса пола и дълбоко деколте.
– Ама как… Диянче… – успя само да каже ошашавеният клиент.
– Не съм я платила аз – разсмя се тя. – Мъжът ми беше. Ние с него сме новите собственици на ресторанта. А, ето го и него.
От кухнята се зададе едър мъж, който бършеше ръцете си с хавлиена кърпа. Беше Николай! И изведнъж в ресторанта стана някак по-светло. Инстинктивно погледите се насочиха към прозорците. Черните облаци бяха отминали нанякъде, слънцето демонстрираше ослепителното си великолепие и блясък, а небето беше станало толкова синьо и бистро, че чак ти се приисква да се гмурнеш в него.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Стефан Бонев е роден през 1961 г. в Сливен. Живял e в Силистра, в София, от 1987 г. се установява в Пловдив. Работи като инженер, после като журналист и PR специалист. Понастоящем е гл. експерт в отдел „Култура“ на Община Пловдив. Автор е на сборниците „Разкази за двама“ (2005), „Изпит по летене“ (2009), спечелил наградата „Пловдив“, „Пред прага на храма“ (2012) и на излязлата неотдавна книга „Странните неща“ (2015). Негови разкази са публикувани през 2003 г. в две авторитетни антологии в САЩ – „Thresholds“ и “Two lines“. Разказът му „Стареца“ влиза през 2010 г. в сборник на „Булвест 2000“ с тестове за кандидатстване след 7 клас, а „Късогледство“ е даван за превод на чешки на държавен изпит в ПУ „П. Хилендарски“. Друг негов разказ, „Писмо за надежда“, през 2013 г. попада като единствен художествен текст в пособието „Текстове и задачи за развитие на четивни умения”, създадено по Програмата за международно оценяване на учениците – формат PISA, а творбата му „Клошарят“ е включена в помагалото за подготовка за изпита по български език и литература след 7-ми клас. Бонев организира собствен литературен конкурс „Недоизречено“, който има проведени седем поредни издания. Още творби на Стефан Бонев могат да се прочетат в неговия сайт stefanbonev.eu.
.
