Мама си заминава. Болна е, само лежи и не желае да се храни. С всеки ден малкото й телце се смалява, независимо многото лекарства, които я карам да пие насила. Тази сутрин направо си каза: „Няма да ме бъде!”. Гледам я, едва държи душицата си зад зъбите, и гняв ме задавя от безсилие. Нищо не мога да сторя, за да я избавя от страданията, да я върна към живота или да направя смъртта й по-лека. Открай време съм свикнал да решавам сам проблемите си. Когато обаче почти нищо не зависи от мен, се скапвам. Чувствам слабост, защото ме избива на агресия. Иде ми да троша всичко, което ми падне под ръка. Знам, че не това е начина да се оправят нещата, но… какъв е начинът, Боже мой?
Защо не можем да приемем смъртта като нещо нормално и естествено? Защо правим всичко възможно, да я осуетим? Знаем, че тялото ни е просто купчина химикали, които по-бързо или по-бавно се разлагат в земята. Какво знаем за душата си, обаче? Тази свита душа, която след смъртта ни напуска. Дали не продължава живота ни, преродени в някой друг човек, птица или животно? Какво всъщност знаем за живота? Май почти нищо. Образовани сме донякъде в технологиите, а за собствената си душевност нехаем. Всяка година се прахосват милиарди долари, за да се създадат вируси или бомби, с които възможно по-евтино да се унищожат възможно повече хора. А как да направим нещо, че да се възвиси душата ни, да стане силна и водеща в живота ни, не знаем! Или ако знаем нещичко, нехаем и с пренебрежение го оставяме встрани. Та не е ли душата тази, която ни провокира да мислим, да чувстваме и чрез нея да сме по-различни от животните? Защо сме я зарязали, не разбирам? Без нея мисля, не струваме нищо! Тя е водещото начало и нея трябва да пазим, за нея да мислим и да я почитаме. Нищо не струват парите, властта или материалните придобивки, ако душата ти не им се радва! А тя тържествува и ни кара да летим, само когато сме постигнали нещо с труд, ум и много усилия. Кражбите, лъжите и престъпленията убиват душата, а няма ли душа, няма и човек!
Май затова ми е толкова скъпа мама и затова се опитвам да я запазя жива. Заради душата й. Заради тази свита душица, способна и преди смъртта да промълви с обич към нас и упрек към самата себе си: „Ох! Да се свършва по-скоро, че да не се мъча и да не мъча и вас с теглото си!”.
Не знам колко от наученото в учебниците или от живота си струва! Знам само, че мама ми е показала как се обича истински и безусловно, а това е повече от всички богатства и науки по света. Защото едва миг преди небитието, за малко си даваме сметка, че единствената технология за спасяване на душите ни е обичта!… А после пак забравяме.
Красимир Бачков
.
