Старият ляв политик, който може да съсипе първичните избори на Хилари
.
Пабло Пардо, „Еl Mundo“
Лорейн Уилямс се е ръкувала с много кандидати за президентския пост в САЩ. Сред тях са и Хилари Клинтън, и Рик Санторъм (втори на републиканските първични избори през 2012-та), и Майк Хакъби (номер 2, но през 2008-ма). Привилегията на Лорейн е, че е председателка на местното ръководство на Демократическата партия в малкия Вашингтон в щата Айова – първия щат, в който се провеждат публични първични избори за най-влиятелния пост в света: президент на САЩ. Ето защо в този Вашингтон – селище с едва 7500 жители, което живее от субсидирана царевица и от превръщането й в гориво, човек като 59-годишната Лорейн Уилямс, собственичка на кафене и ресторант, знае как стискат ръцете претендентите за Белия дом. Освен това тя е и чест източник на информация за „Уолстрийт Джърнъл“, откъдето редовно я търсят за мнение, защото именно в тази пълна с генномодифицирана царевица Айова обикновено се решава кой ще застане начело на САЩ.
Уилямс признава, че никога не е имала ръкостискане като това от предишния ден. „Знаеш ли, в САЩ се смята, че онзи, който иска да ти направи впечатление, стиска ръката ти здраво. Така ти показва, че има силно присъствие“, обяснява тя, докато ми сервира чиния с паста в италианския й ресторант Dodici.
„Но сега не усетих подобно нещо. Той не искаше да демонстрира колко е важен или колко е енергичен. Просто искаше да ме поздрави, без претенции. Искаше нормално общуване.“
Човекът, направил такова впечатление на Лорейн Уилямс, е Бърнард Сандърс, въпреки че всички го наричат с умалителното Бърни. Сенатор е от Върмонт, вторият най-слабо населен щат в САЩ. Въпреки че върви в листата на Демократическата партия, всъщност е издигнал кандидатурата си като независим.
Определя се като социалист. На 74 години е. Не е красив. Не говори добре. Отстоява идеи, които в Европа се смятат за центристки, но в САЩ минават за ултралеви. За да направи нещата още по-трудни, не приема дотации за кампанията си от големи компании.
С други думи: разполага с идеалната рецепта да загуби каквито и да е избори в САЩ.
Но е с равни шансове с Хилари Клинтън на първичните избори в Айова, където днес започва серията от гласувания, и е с 20 пункта пред нея в прогнозите за Ню Хемпшър, където гласуват на 9 февруари.
И така, Уилямс вече е фенка на Сандърс – защото той отстоява европейския социално-икономически модел, който тя познава добре благодарение на 28-те години, прекарани в Северна Италия. Децата й също са живели в различни европейски страни.
Малкият ресторант Dodici бе домакин на половинчасова среща със Сандърс преди три дни – като част от финалния спринт на социалиста към развалянето на празника на Хилари. В заведението, което побира 140 души, се събраха над 200. В типичния си стил Сандърс отказа проявата му да премине в по-голям ресторант. С акцента си от своя роден Бруклин той се обърна към разнородната публика, в която преобладаваха жените. Имаше също и много младежи, които според общоприетото мнение би трябвало да се отегчат от речта на социалиста, понеже той не разказва вицове и не е в състояние да свие един аргумент до 140 думи, да не говорим за 140 знака.
Сандърс, хванал микрофона с върха на пръстите, с прекалено дълга вратовръзка и леко приведен напред (лицето и движенията не издават възрастта му, но стойката – да), отправи своите обичайни послания в реч, която не бе наизустил. С интонацията на Пабло Иглесиас, с риториката на Хулио Ангита (бивш лидер на Испанската комунистическа партия, известен със своята интелигентност – б.пр.) и с физиката на Сантяго Карийо (друг исторически лидер на ИКП, починал на 97-годишна възраст – б.пр.). Всъщност в Европа негово алтер его е по-скоро Джереми Корбин, отскоро станал ненадеен лидер на британските лейбъристи – друг стар левичар, който отказва да се промени.
Сандърс не е Барак Обама и няма неговата възпламеняваща речовитост от 2008-ма. Не е и самовлюбеният Доналд Тръмп. Сандърс държи микрофона с лявата ръка, а дясната движи нагоре и надолу, докато казва: „Нищо няма да се промени, докато не се осъществи политическа революция. Това не са просто думи. Това означава, че докато правителството във Вашингтон не започне да представлява хората, а не милионерите, нищо няма да можем да променим.“ Прекъсва. Кашля.
Това е човекът, успял да мотивира 2,5 милиона души да му изпратят личните си малки дотации. Смята, че до вторник ще станат 3 милиона. Обама събра 1,5 милиона такива спонсори в историческата си кампания през 2008-ма. Онзи Обама, от времето на „Да, ние можем“. Сандърс си няма слоган. „Изказът е най-слабата му страна“, смята Лорейн Уилямс, но тя също му е дала пари. За първи път финансира кандидат за Белия дом.
Посланията са онова, което носи популярност на Сандърс. Вероятно защото в епохата на политическия маркетинг той продава точно обратното на празните думи. Ето например какво: „Само когато си дадем сметка, че един човек, за когото е невъзможно да преживява със своята минимална заплата, няма същата политическа власт, както една банка, само тогава ще си дадем и сметка как демокрацията се превръща в условност.“
А ето какво отговаря той, когато блогърката от „Гардиън“ Ан Мари Кокс го пита защо неговата прическа (или липса на такава) привлича по-малко внимание, отколкото прическата на Хилари Клинтън: „Простете ми, но аз водя кампания, за да стана президент на САЩ и бих искал дискусиите да са сериозни. Щом пресата фокусира вниманието си върху прическите – моята или на Хилари, значи имаме сериозен проблем. Налице са милиони хора, чиито доходи не могат да стигнат до края на месеца и трябва да се знае какво предлагат кандидатите по този повод. Ето върху това трябва да се съсредоточи пресата. Или върху въпроса защо най-мощната страна в света не предлага медицинска помощ на цялото си население.“
В резултат пресата съсредоточи вниманието си върху прическата на Доналд Тръмп.
Сандърс е евреин, от Бруклин. Баща му е единственият оцелял от семейство, унищожено от Холокоста. Били са бедни. Днешният претендент за президент е прекарал детството си, спейки в семейния хол заедно с брат си – не са имали своя отделна стая. „Парите вечно бяха проблем у дома“, спомня си той днес. Но това не им е пречело да са щастливи. Благодарение на отличните си оценки и на университетските такси, много по-ниски, отколкото сега, той успява да завърши психология в Чикаго, където става и един от лидерите на протестното движение срещу войната във Виетнам.
Този възрастен, с неатрактивна външност и антихаризматичен Пабло Иглесиас, сега се е превърнал в идол на генерацията на Милениума – тоест на онези младежи, родени между 1998 и 2000 г., които днес формират сегмента на най-младите гласоподаватели в САЩ. Интересното е, че когато самият той е бил млад, във фамилията му никой не се е занимавал с политика. Въпреки че в САЩ се смята, че ако си роден в еврейско семейство в Бруклин през 40-те години на ХХ век, значи неизбежно си израснал в средата на симпатизанти на марксизма. Но при него не е било така. Призванието му се е проявило изневиделица.
Още като ученик безуспешно лансирал инициатива за издействане на стипендии за деца сираци от Корея – страната, която между 1951 и 1953 г. бе във война, сблъска САЩ с Китай и СССР и после бе разделена на две, чак до ден-днешен.
Историята на Бърни Сандърс е един скок от нулата до безкрайността. Той бе кандидатът, който през 1972 и 1975 г. взе съответно 1% и 2% в донкихотовския му опит да спечели сенаторско място с партията Съюз на свободата, сформиран от леви пацифисти, противници на войната във Виетнам. Неговата първа политическа победа е когато на 5 март 1981 г. печели кметското място в Бърлингтън, най-големият град във Върмонт с едва 42 000 жители. Само за сравнение – първият успех в политическата кариера на Хилари Клинтън бе да спечели сенаторско място в Ню Йорк през 2000 г. Съпругата на Бил Клинтън взе тогава 3,7 милиона гласа, с 800 000 повече от съперника й републиканец Рик Лацио.
Разбира се, завоюването на Бърлингтън повдига престижа на Сандърс поне на местно ниво. Верен на стила си, новият кмет съсредоточава дейността си във възможно най-скучните неща. От пътищата изчезват дупките. Комуналните служби започват най-сетне да почистват снега през зимата. А кметът се превръща в толкова желан гост по къщите, че хората му се обаждат и го канят дори посред нощ, за да му се оплачат от някоя нередност или да споделят някоя от онези блестящи идеи как да се управлява страната, които идват след първата чашка с приятели.
Няколко дни преди да спечели изборите в Бърлингтън, по време на дебат, вниманието на разведения Сандърс е привлечено от момиче, седнало на втория ред в залата. Оказва се социоложка, 9 години по-млада от него, също разведена, с три деца, името й е Джейн. След дебата остават да си приказват. Парадоксално, но се оказва, че и тя е от Бруклин, израснали са само на няколко пресечки един от друг. Малко по-късно пак се срещат – на веселбата за закриването на кампанията. Сандърс я кани да танцуват. „И така започна всичко“, кратко обобщи той наскоро в едно интервю за „Пийпъл“.
Това „всичко“ всъщност отнема доста време. Бърни и Джейн карат като гаджета цели осем години. Накрая на нея й писва да чака женитба и решава да скъсат. И тогава, след като са вечеряли в един хотел и докато вървят към колата на паркинга, той й казва: „Искаш ли да се омъжиш за мен?“ Джейн отговаря: „Вече знаеш, не започвай пак.“ Тогавашният кмет на Бърлингтън спира, слага ръцете си на раменете й и натъртва: „Не те питам, правя ти предложение“. Това е направо стряскащо признание в любов за страна като САЩ, където е прието да се иска ръката на момичето с пръстен с диамант, голям колкото щраусово яйце. И то в някоя много романтична обстановка, а не на паркинг.
Но за Джейн, която е доктор по социология и споделя същите идеи като него, това няма значение. „Бърни е достатъчно романтичен за мен“, казва тя пред „Пийпъл“. Двамата и днес продължават да танцуват, макар и сега насаме, в хола на скромния си дом в Бърлингтън. Съпругата на днешния президентски кандидат е католичка и също като мъжа си държи на сериозните неща. „Във Вашингтон ми е по-интересно да си говоря със сенаторите, а не със съпругите им“, обяснява тя. Така че ако Бърни Сандърс ненадейно все пак се окаже в Белия дом, нека никой не очаква нито симпатичен президент, нито първа дама, отдадена на екологичното градинарство като Мишел Обама или пък на благотворителността като Барбара Буш. Ще трябва да се свикне с един нефотогеничен президент и с една първа дама, която няма да се появява по списанията.
Джейн никога не се е оплаквала от постоянното звънене по телефона от съседите в Бърлингтън. Сигурно защото държи на тях колкото и Сандърс – сериозния, скучния, за когото се знае, че никога не е баламосвал никого. Ето така е бил избиран три пъти. Е, това е било във времената, когато още е казвал „не съм социалист, не съм на страната на СССР, не одобрявам концентрационните лагери“.
Няма съмнение, че Сандърс наистина не е онова, което в САЩ се нарича „социалист“. Основните точки от неговата програма са създаването на система за обществено здравеопазване – толкова универсална, колкото е в по-голямата част на Западна Европа; безплатно образование (в момента цената на обучението в обществените университети варира от 2 000 до 30 000 евро на година); създаването на задължителна система за отпуск по майчинство (каквато липсва в САЩ); повишаване на минималната заплата. Да, в Европа би минал за центрист. Но за мнозина американци, включително за доста гласоподаватели на Демократическата партия, тези идеи поставят Сандърс в един ред със Сталин.
Но където и да го подреждат идеологически, едно е ясно. Сандърс, човекът който нито има, нито иска да има харизма, е един опитен политик. От местната политика прескочи в националната. През 1990 г. е избран в Камарата на представителите. Винаги като независим, макар и съюзен с демократите.
Беше подценяван от съюзниците си, докато през 1994 г., с прииждането на вълната от републиканци консерватори, Сандърс не се превърна в един от малкото представители на законодателната власт, който не се срамуваше от своята идеология. През 1997 г. отправи предизвикателство към завоя на Бил Клинтън към центъра и започна да се представя така: „Президентът е един умерен демократ. А аз съм един умерен социалист“.
Девет години по-късно Сандърс се кандидатира за Сената и спечели с 31 пункта преднина. А през 2012 г. взе 46 пункта преднина пред съперника си. Да, той – същият, който преди четири десетилетия едва взе 1%.
И ето го сега тук, с дрезгавия му глас, във Вашингтон, Айова – готов да щурмува Белия дом.
Превод: Къдринка Къдринова, Solidbul.eu
.
