Емоциите са в основата на всичко, което правим ние, хората. Самата ни цивилизация е плод на една емоция – страха от смъртта. Заради страха от гладуването започваме да обработваме земята и да развъждаме животни. Днес страдаме от затлъстяване и говорим за лечебно гладуване.
Страхът от диви животни и лоши съседи ни кара да измисляме оръжия, както за защита, така и за нападение, и така се стига до това да говорим днес за опасността от глобален конфликт и разоръжаване.
Емоциите по природа биват само два вида. Удоволствени и тягостни. Целят ни живот е подчинен на избягване на тягостните емоции и стремеж към удоволствените такива.
Има три основни сфери на човешката дейност, над които се надстрояват всички останали. Тези сфери са храната, сексът и социалният живот. Всичкото разнообразие на човешката дейност е производно на тези три сфери.
Към сферата на храненето спадат цялото селско стопанство, ресторантьорство, кулинария, хранителна промишленост, а в последно време и химическа промишленост там, където тя касае производството на хранителни продукти, напитки, добавки и опаковки. Цялата култура на приготвяне и приемане на храна отдавна вече е излязла извън границите на задоволяването на калоричните нужди. Колко смешни са лекарите и диетолозите, които се опитват да се преборят с цялото това разнообразие на пътища, посредством които калориите попадат в нашите тела. Борба, обречена на поражение.
В сексуалната сфера можем да сложим света на модата, голяма част от литературата и изкуството, порно индустрията, а напоследък и значителна част от фармацията.
Социалната сфера включва политиката на най-различни нива, от най ниското в детските градини до жестокия свят на международната политика.
Ние, хората, по природа сме дисбалансирани същества. Това е нещо необходимо, за да има активност. Ако на едно същество нищо не му липсва, то то няма да се развива. На дървото му липсват светлина и вода, на животното храна, вода, подслон и потомство. На човека му липсва всичко и по много. Ние, човеците, не сме най-разумните същества на планетата, ние сме най-дисбалансираните емоционално същества.
В този смисъл да се говори за някаква човешка дейност, не почиваща на емоции, е смешно.
Да вземем например една група хора, да кажем около петдесет човека, събрали се в един, да го наречем условно, съвет. Тези хора ще ви убеждават, че този съвет е крайно необходим, и то не толкова на тях, колкото на някакви други хора, за които този съвет ще се труди най-безкористно.
Всъщност, ако като член на съвета запитате евентуалните бенефициенти на тази дейност, ще разберете, че те често и хабер си нямат за съответните нужди, които трябва да бъдат адресирани. Хората си живеят най-спокойно, и ако имат някакви нужди, си ги задоволяват със свои средства.
Тук вие изпадате в шок и започвате да обяснявате на несъзнателните бъдещи облагодетелствани за това какви огромни нужди имат всъщност те и как в бъдеще ги дебнат непредвидени опасности, от които въпросният съвет може да ги отърве.
Но какъв всъщност е психологическият механизъм за това? Вие всъщност се опитвате да валидирате собствената си социална ценност, убеждавайки хората, че на тях им трябва нещо, от което всъщност се нуждаете най-вече вие самият. Това нещо е социална значимост и то е един от основните инстинкти. Който е свързан по някакъв начин и със страха от смъртта и желанието за размножаване. Иначе казано, опитът е показал, че хора на по-висока социална стълбица в обществото се хранят по-добре, потомството им е по-добре осигурено и са по-защитени от други хора, които са на по-ниско стъпало. И ето ти – инстинкт.
Няма нищо чудно, че хората под въздействие на този инстинкт ще направят всичко, за да се задържат на постигнатото социално стъпало, а ако могат, да се издигнат още по-високо. Цялата им дейност е построена на инстинкти и емоции, но те ще ви убеждават с пяна на устата, че действат разумно, базират се на факти, имат строго определена цел за благото ако не на цялото човечество, то поне на една голяма група от него.
По същият начин, както не можеш да убедиш наркомана да спре наркотиците, пушача да спре цигарите, затлъстелият да не преяжда или алкохолика да остави алкохола, не е възможно да убедиш политика, че той е ненужен. Опазил ви Господ да се опитате да кажете на някой политик или дори на кандидат за такъв, че той е вреден.
Отговорът незамедлително ще дойде под формата на заплаха – обикновено със съд, но може и заплаха за живота ви. Най-малкото, което може да се случи, е да ви отнемат достъп до някой портал или да изтрият някое ваше писмо, адресирано до всички. Да се опитат тайно да ви затворят устата и да ви компрометират явно, пред всички.
Всъщност истината е, че за поддържане на живота в обществото, повече от 90 процента от наличните политически структури са ненужни или паразитни. Обществото се храни от фермерите, защитава се от войниците, магистрали се проектират от архитекти и се изработват от строители. Политикът е нищо друго, освен едно уплашено и ненужно същество, което иска да стои най-отгоре. Няма по-уплашени хора от политиците, защото самите те чудесно разбират силата на своята виртуална сигурност. Докато успяват да излъжат хората, че са необходими, ще имат всичко – храна, къща, партньор и уважение, но видят ли хората че политикът е в един балон, пълен с въздух, и всичко изчезва.
Та на въпроса с емоциите. Няма по-емоционална сфера от политическата дейност. В тази дейност животът ви виси на косъм, по-тънък и от този, на който виси за шизоидни параноици с наклонности към убийства и изнасилвания, в психиатрична лечебница, в която са свършили лекарствата. Неслучайно призивите към разумно държане и избягване на емоции са най-чести в парламентите, а не в психиатричните заведения.
За мен като лекар, най-важното в политиката е лечението на тази толкова разпространена форма на пристрастяване. На първо място пристрастеният има нужда най-вече от осъзнаване на страданието си. Докато разглеждаме политиката, като важна човешка дейност и я финансираме богато, делюзиите на политиците получават подкрепа от околната среда и се закрепват в съзнанието до степен на обцесивно-компулсивно страдание. И те горките започват да изпитват страдания даже при условия на презадоволеност с блага и внимание. Не са редки убийствата сред политици, извършени поради това, че другият имал с няколкостотин хиляди повече на сметката, секретарката му била с по-големи гърди или „Майбах“-ът му бил направен по поръчка.
Лечението на този етап трябва да включва еднакво отношение към всички политици, независимо от техните твърдения, политическа принадлежност или идеология. Отношението към тях трябва да е като към болни хора, подлежащи на лечение, но не досещащи се за тази необходимост.
На второ място трябва да се покаже на политика безсмислието на неговата дейност, цялата й ненужност, вредата за психическото и физическото му здраве, произхождащи от тази му дейност. При положение, че са му спрени финансите и медийното внимание, политикът постепенно ще започне да се вслушва в съветите на един благоразположен лекар – професионалист по наркология.
След това трябва да се обърне внимание на лечението на депресията и неврозата, тези постоянни спътници на заболяването политикизъм. С подходяща комбинация на антидепресанти и стабилизатори на настроението, на болният политик може да се осигури балансиран и постоянен психически комфорт.
На този също етап е полезно да се започне групова психотерапия. В групите политиците ще обменят опит за вредните последствия от политическата им дейност и ще се подкрепят един друг по пътя им към пълното и стабилно отказване от занятията с политика.
В четвъртият етап най-важна е трудотерапията. Политиците абстиненти трябва да се заемат с истински полезна дейност, като да приготвят и разнасят храна на бедните, строят къщи за бездомните, образоват неуките и да правят дрехи за тези, които нямат какво да облекат. Може още да помагат на болните, да орат земята, да строят заводи или да патрулират границите.
Така от един болен от политическа зависимост индивид може с търпение и постоянство да се върне на обществото един истински Човек.
С уважение към всички четящи и с извинение за многословието,
д-р Виктор Хинов
