Арх. Борислав Буров, в. „Култура“
.
Преди време си мислех да направя филм, в който паралелно да се проследи как са строили къща преди 150 години и как се строи сега. Какви са усилията, ресурсите, времето, което човек влага в подобно начинание. Какъв е резултатът и какво е удовлетворението от обитаването на дома. Не съм сценарист, нито режисьор и това по-скоро беше в кръга на мечтите.
Съвсем скоро обаче, една вечер на маса се разговорихме на подобна тема. В разговора стана дума да напиша нещо за една селска къща, която строихме преди доста време с приятел. По-скоро той я строеше, а аз давах акъл, и така пречех на плавността на процеса. Сетих се още, че горе-долу по същото време се занимавах и със строежа на подобна по големина къща, но в София. Така естествено се оформи този паралел между двете къщи. Е, не е паралел със 150 годишна дистанция, но горе-долу нещо подобно.
И така, две къщи се строят в началото на ХХI век. Едната – в малко китно село, разположено на ръба на западните Родопи; построена е по технология и с материали отпреди 150 години. Другата – разположена в полите на Витоша в София; построена е със съвременни материали. Едната е строена от местни майстори и помагачи, а другата – от сертифицирана строителна фирма. И двете имат площ около 140 м2, но градската е на един етаж, а селската – на два.
Ако приемем, че и в двата случая подбудата за направата на къщата е необходимост от жилище, то с това приликите между двете свършват.
Проектирането – първият етап и за двете
Градската къща премина през идеен проект за около 4 месеца и през технически – за около 4 месеца. Необходими бяха около 6 месеца за разрешителни, договори и съгласувания от ЧЕЗ, Софийска вода, Зелени системи и др. След окомплектоване на проектите, те бяха внесени в общината и там преседяха 8 месеца за строително разрешение. Оказа се, че в това време бе приет ОУП на София и в зоната, в която беше проектирана къщата, вече не можеше да има жилищна сграда. Сега тя се води ателие. За цялото това време бяха похарчени 9000 лв., като в тази цена не беше включен моят труд и тичането по инстанциите.
Селската къща я обсъждахме на място с моя приятел. Там, където щяхме да я строим, едно време е имало плевня, от която бяха останали части от основи. В рамките на два-три дена решихме какво ще правим. Нахвърляхме скици на хвърчащи листове и очертахме стените на място – къде с камъни, къде с канап или с пръчка направо в калта. Като се прибрах в София, направих няколко перспективи, които изпратих (още ги пазя). Това беше достатъчно, за да започне работата. Може да се каже, че цялото проектиране отне 3-4 дена и няколко вечери в кръчмата. Предполагам, че преди 150 години времето за мислене е било по-скоро от този порядък, отколкото от градския.
Строителство на грубия строеж
Градската къща. След строителното разрешение започна договарянето със строителя и началото на самото строителство. Ограждане, почистване, трасиране, изкопи, подложен бетон, основи, рандбалки[1], плочи, колони, греди, покривна плоча, зидарии, хидроизолации на основите, дренажи, канали и т.н. до края на грубото строителство. Бетон, бетон и пак бетон. Най-неблагоприятният и безумен материал за строителство на еднофамилни къщи. Защо всичко се прави от бетон, не мога да си обясня. Някак естествено в архитектурното и инженерното образование се втълпява, че едва ли не това е единственият строителен материал, достоен за уважение. Преди време едни студенти от УАСГ имаха задание да направят бунгало и, колкото и да е чудно, почти всички бяха от бетон!!! До такава степен се е бетонирало съзнанието ни. Времето, което отне грубият строеж, беше 6 месеца и сума около 70 000 лв. Работиха около 5–8 човека с механизация багер и камион, бетонпомпа и бетоновоз. Водеше се документация, дневници за строителството и безопасност на труда. Инструментите бяха многобройни и няма да ги изреждам. Материалите бяха сертифицирани, както и строителите. Ходех до къщата поне по 3 – 4 пъти в седмицата.
Селската къща. Строителството започна почти с началото на „проектирането”. Докато обсъждахме проекта, майсторите бяха изкопали основите и зидаха двулицева каменна зидария с кал. Камъкът беше от самото място, а това, което не достигаше, го докарвахме с една стара ГАЗ-ка от съседното село на 4 км. ГАЗ-ката, която не си знаеше годините, беше основната механизация на обекта. Зидарията я правеха двама майстори на средна възраст. Бяха второ или трето поколение майстори. Бяха далеч от майсторството на техните прадеди, аз съм имал щастието да видя зидарии от по-старите майстори. Старите майстори работят с наличните камъни, без да ги подбират, взимат ги, повъртят ги малко и ги слагат на правилното място. Без да ги очукват, без да ги подбират. Все едно редят някакъв тримерен пъзел от неповтарящи се части. Кал използват малко, зидариите им са пъстри, почти без „чавиики[2]”. С малките камъни запълват луфта между двете лица на зидарията. Младите майстори работят повече с чука, избират камъните, мръщят се, когато не са с „лице” или са много неоформени. Зидариите им са като от квадри[3]. Имат много клинчета и когато свършат работа, около тях има купчина парчета, очукани от камъните. За хубаво или лошо, нашите майстори бяха от „по-младите”. За ден-два обаче бяха направили основите. (Само там зидарията беше с цименто-пясъчен разтвор. В 150-годишната къща нямаше да е така.) За около седмица стигнаха до първия кушак[4]. Така в този край наричат „сантарча[5]”. Кушакът беше направен от почистени ритовици[6] и бързо продължиха нагоре, оставяйки отвори за врати и прозорци, за които взимахме решение на място. Тъй като, за разлика от старите къщи, първият етаж щеше да е обитаем, оставихме отвори за вентилация на пространството под гредореда на първия етаж, в което пространство минаваха и всички тръби за вода, канал и отопление.
Последва гредоредът и паянтовата конструкция на втория етаж. Всичко това – направено от дърво, свързано къде със сглобки, къде с пирони и скоби. После продължиха с дървената конструкция на покрива, обшивката и реденето на покривните тикли[7]. За пълнеж на стените ползвахме обикновени керамични тухли, свързани с хоросан. Преди 150 години щяха да направят плет, който щяха да измажат с кал. С това завърши грубият строеж на къщата. Отне около месец и половина работа на двама майстори, двама или трима помощници, моя приятел, който беше постоянно там, и няколко посещения на моя милост. Инструментите, които ползваха, бяха канап, отвес, нивелир, чук, тесла, мистрия, маламашка[8], кофа, лопата, вила и бензинова резачка. Механизацията беше ГАЗ-ката, един багер, който използвахме само за качване на тежките материали на покрива и втория етаж и за добиването на глината. Забравих да спомена, че глината я добивахме на около 50 – 100 метра от мястото, а дървеният материал беше пак от съседното село, което пък го добиваше от съседната гора.
Довършителните работи
Няма да описвам подробностите за градската къща, защото най-вероятно текстът ще прерасне в повест или нещо подобно. Но се започна с инсталации, мазилки, топлоизолации, замазки, дограми, тавани, настилки, фасадни и вътрешни облицовки и т.н. Всичко това означава отделни производители, отделни фирми, отделни изпълнители. Поръчки, фактури, доставки, документи, сертификати и какво ли още не. Имах щастието да си намеря читави майстори и това ми спести доста бели коси, средства и допълнително съкращаване на живота. С майсторите си работя и до днес и може би на тях дължа това, че все още се занимавам и със строителство. Цялата дандания отне около година и половина и около 100 000 лв. Със завършването на този етап в къщата липсваше само обзавеждането. В сумата не включвам собственото ми тичане и стотиците направени от мен чертежи, част от които останаха абсолютно неразбрани за доставчиците и изпълнителите.
В селската къща почти нямаше довършителни работи. Инсталациите правихме паралелно със зидариите. Каменната зидария не измазахме, стените измазахме с кал или хоросан. Дюшеметата са си част от подовата конструкция. С две думи, всичко вървеше паралелно с грубия строеж. Изключение бяха баните и тоалетните.
Обзавеждането
Цялото обзавеждане на селската къща, включително врати, прозорци и други дървени неща, направи един местен дърводелец за около три седмици от местен иглолистен материал. Масивни врати с кушаци и мазоник[9], еднокатни прозорци, но със стъклопакет, масивна кухня, маса и столове. Масивни мебели във всички спални. Баните и тоалетните с обикновена санитария и семпли плочки – прости и удобни.
В общи линии, в цялата къща имаше три основни материала – камък, дърво и кал. Различното от старите къщи беше наличието на инсталации, баните и тоалетната. Но може да се каже, че като технология и материали бяхме доста близо до нещата отпреди 150–200 години, като сръчност и познания обаче бяхме доста далеч (имам предвид далеч назад).
Накрая допълнително се наложи една местна фирма да оформи документацията за къщата, което стана за около месец.
Обзавеждането в градската къща отне още около 6 месеца и погълна около 30 000 лв. при положение, че повечето неща бяха доста семпло направени и сглобени от мен.
Атмосферата
Влизам в селската къща. В дневната е хладно, още се усеща миризмата на смола и влажния аромат на глината и камъка. Огнището е леко опушено. Дървото е дърво, камъкът е камък. Всичко е такова, каквото е, без претенция, без агресия, спокойно и истинско. Качвам се на втория етаж и излизам на чардака. Слънцето бавно залязва над Пирин. Денят е бил топъл и всичко излъчва събраната през деня топлина. Ароматите, които са били притиснати от жегата, постепенно се разтварят и изпълват дробовете ми. Усещам, че въздухът има божествен мирис. Панорамата е прекрасна. Природата, всичко наоколо бавно притихва след работния ден и настъпва блага вечер.
Влизам в градската къща почти направо в дневната. Слава Богу, подът там е дървен, не от ламинат, частично е настлан и с гранитни плочи. През витрините се вижда Витоша, леко контражур, защото слънцето вече се е скрило зад планината, а е само 7 часът. Не усещам никакъв мирис на въздуха. Не знам дали сте забелязали, но в София въздухът или мирише на машини, или няма никакъв аромат, все едно отсъства. Излизам на терасата и шумът на околовръстното шосе ме подпира мощно. Все пак, планината се вижда, без нещо да я скрива. Не се знае колко време обаче, защото може до няколко години да построят кооперация пред къщата. Работният ден отдавна е приключил, но постоянният монотонен шум те кара да се чувстваш, сякаш живееш в денонощна работилница.
Равносметка
Равносметката е болезнена. Селската къща на два етажа с дневна, кухня, столова, предверие и тоалетна на първия етаж и три спални, чардак и бани на втория етаж струваше общо около 30 000 лв., построена за около 2,5 – 3 месеца от несертифицирани майстори. Строителството ръководеше моят приятел, който не е архитект, но към мащаба, средата и материалите има невероятен усет, какъвто не съм срещал сред българските архитекти. Моето участие се свеждаше до няколко посещения, обсъждане на място, скици и перспективи, някои от които изпращах от София. Те бяха толкова добре реализирани, че нямаше нужда да съм там. Градската къща отне 2,5 години и около 200 000 лв. Не включвам безкрайните разправии със строители, майстори, доставчици и каква ли не паплач. Не описвам некачествените сертифицирани материали и проблемите от тях. Не включвам отчаянието от некадърността и безотговорността на повечето участници в строителството. В целия процес радостта от строежа на „дома” беше постоянно съсипвана. Въпреки това, като краен резултат се получи приятна постройка с материали, произведени къде ли не по света. Малка част от тях, като бетонът, стоманата и тухлите, са от България. Като ги изключим, всичко беше от някъде на стотици километри. Например, профилът за дървената дограма е австрийски, стъклото – чешко, дистанционерът и силиконът – холандски, обковът – немски; и накрая – всички сглобени в България. Тъжно и болно ми е, като си помисля за това.
За сравнение, в селската къща почти всичко е не само българско, а и произведено почти на място. Майсторите не бяха сертифицирани, работеше се на доверие с устни обяснения и договорки. Рядко нещо се правеше по два пъти. Известно време след това моят приятел продаде къщата на някакви англичани.
Мисля си за хората, които са си строили къщи преди стотици години. Строили са ги сами или с местния, от селото майстор и рядко с някой майстор от съседно село или от по-далече. Строили са си къщите с приятели, съселяни и роднини. При строителството са започвали да обичат къщите си, защото са влагали нещо от себе си. Построяването на нов дом е било празник . Построявали са къщата за месец-два, почти без никакви средства, съобразявайки се с природата и съседите си, без да има норми за височини и отстояния. Правили са ги удобни и безопасни, без законови изисквания за това. Строили са ги без земетръсни и конструктивни нормативи, с минимален набор сечива и материали. И тези къщи са оцелели столетия, имат прекрасна архитектура и атмосфера. Те са прости и искрени – истински къщи.
В днешно време къщата е огромен лукс. Проектирането, строителството, документацията е задушила удовлетворението от изкуството човек да строи. Всичко е станало толкова скъпо, безсмислено сложно, нормирано, сертифицирано и „дизайнерско”, че граничи с абсурда. Живеем в XXI век, с нови технологии и материали, а ефективността ни е много по-малка от тази на хората преди 150 години. Построяването на една къща – нещо, което преди време е било по силите на всеки, сега е по възможностите на малцина.
Задавам си въпроса кой е по-богат и кой живее по-стойностно?
Някой, който има 8-10 деца, живее в собствен дом, всяка сутрин става и вижда изгрева, работи на открито, общува си със съседите и семейството си и живее с него. Или друг, който има едно дете, живее в апартамент, става, без да погледне небето, разбира какво ще е времето от интернет, оставя детето на училище, жената на работа и сам той отива на работа, прибира се вечерта уморен, пуска телевизора и заспива пред него.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––
Речник за неархитекти
[1] Рандбалки – контурни греди.
[2] Чавиики – или „Чивия”, клин, каменни парчета, които набиват на места във фугите на каменната зидария.
[3] Квадри – дялани камъни за каменна зидария под формата на паралелепипед.
[4] Кушак – в този район означава:
1. напречна дървена греда на дъсчена врата;
2. хоризонтален дървен пояс (скара) в каменна зидария, служи за изравняване на зида и за привързване на двата слоя при двулицеви каменни зидарии. Това е и значението на думата „Сантрач”;
3. паянта – диагонална укрепваща греда.
[5] Сантарч – като кушак, но само за каменната зидария, тоест, хоризонтален дървен пояс (скара) в каменна зидария, служи за изравняване на зида и за привързване на двата слоя при двулицеви каменни зидарии
[6] Ритовици – в този район така казват на „Ритловиците”. Кръгла греда с малък диаметър, само обелена от кората без друга обработка.
[7] Тикли – покривни каменни плочи.
[8] Маламашка – зидарски инструмент, представляващ правоъгълна плоскост с едностранна средна дръжка. Ползува се за заглаждане, „изпердашване” на мазилки и замазки.
[9] Мазоник – в този район означава:
– метално ухо, което се монтира на щока на вратата. При затваряне преминава през средния кушак на вратата, като леко я повдига. След като вратата се затвори, през ухото може да се сложи нещо за заключване. Предполагам, че произлиза от френски – „maison”.
Б. Б.
