Културата е другото лице на цивилизацията. Тя има две страни. Едната обхваща всички придобити от хората знания и умения, които им дават възможност да овладеят силите на природата и да получат от нея материални блага, удовлетворяващи човешките им потребности. От друга страна, в нея влизат всички онези правила, необходими за регламентиране на взаимоотношенията между хората и особено за разпределението на материалните блага. Тези две направления се намират в зависимост едно от друго. Първо, защото в тези взаимоотношения особено важно място заема мярата за удовлетворяване на първичните потребности, възможна при наличните земни блага. Второ, защото отделният човек може да встъпи с друг човек в такива отношения, когато той сам се оказва достояние и материално благо, доколкото другият експлоатира работната му сила или го избира за свой сексуален обект. И накрая, защото всеки отделен човек е физически враг на културата, налагаща му редица ограничения. Факт е, че макар и да не могат да съществуват извън общността, отделните индивиди обикновено смятат за бреме жертвите, които културата изисква от тях, за да направи възможен съвместния им живот. Именно тази задача се изпълнява от обществените институции и организации. Тяхната цел е не само осигуряване на известен ред в разпределението на благата, но и защитаване на обществото от враждебните подбуди на отделни членове в него. Човешките творения могат лесно да бъдат разрушени, а създалите ги наука и техника да бъдат използвани за собственото ни унищожение.
Създава се впечатлението, че културата е нещо натрапено на съпротивляващото се мнозинство от някакво наложено отгоре малцинство, което е успяло да си набави средствата за власт и принуда. Докато човечеството се придвижва все по-напред в господстването над природата, подобен прогрес в областта на регламентирането на човешките взаимоотношения не се забелязва. Възможността от такова преустройство на човешките отношения, което би унищожило недоволството от източниците на културата, би довело до отказ от принудата и потискане на първичните човешки потребности. Но трябва да се съобразяваме с факта, че всички хора притежават някакви потиснати или пък видими разрушителни и антикултурни наклонности. И у голяма част от тях те са достатъчно силни, за да определят тяхното негативно поведение, особено когато са в маса и тълпа.
Както не можем да се откажем от принудата, така не можем да се окажем и от властта на малцинството над мнозинството, защото масата е инертна и неосъзната. Тя не обича да се отказва от инстинктите си и не може да бъде убедена в неизбежността на този отказ, защото вътре в масата хората взаимно се поддържат в поощряване на собствената си разюзданост. Само чрез влиянието на авторитетни личности, признати за нейни водачи, масата може да бъде накарана да работи целенасочено, от което зависи здравината на културата. Тях обаче ги грози опасността, в желанието си да не изгубят влиянието си, да отстъпват прекомерно пред желанията на масата. За това е необходимо те да притежават и средствата на властта. Тоест културните определености могат да се задържат само с помощта на известно количество принуда. Хората по своята природа не обичат работата, а доводите са безсилни пред техните страсти. С учудване и тревога можем да забележим, че мнозинството от хората се подчиняват на културните забрани само под влияние на външна принуда. Така стоят нещата с моралните изисквания на културата, предназначени за всички. Безкрайно мнозинство от културни хора, отвращаващи се от убийството или кръвосмешението, не се отказват да задоволят алчността си, жаждата за агресия, половата разюзданост, не престават да лъжат, клеветят и сплетничат, особено ако могат да го правят безнаказано. Така е било преди, в продължение на много културни епохи, така е и днес.
Що се отнася до ограниченията спрямо определени обществени класи и прослойки, тук се натъкваме на явни несправедливости, които не предизвикват никакви съмнения. Трябва да се очаква, че тези потиснати маси ще изпитват завист към предимствата на привилегированите и ще направят всичко възможно да се освободят от по-голямата част от лишенията. Където това не е възможно, ще се затвърди продължително недоволство, което може да доведе до опасни бунтове. Когато някоя култура е неспособна да удовлетвори част от обществото, без потискане на останалата част (а такова е положението във всички съвременни култури), то е напълно разбираемо, че у тези потиснати хора се развива интензивна враждебност спрямо културата, за която работят, но от чиито плодове се възползва предимно и само определена, незначителна част. В такъв случай не можем да очакваме от потиснатите вътрешно усвояване и примиряване с налаганите от културата забрани. Напротив, те не са склонни да признаят тези забрани, стремят се да разрушат самата култура, при възможност дори да унищожат самите предпоставки за нея. При тези класи и прослойки враждебното отношение към културата е толкова очевидно, че заради нея е останала незабелязана латентната враждебност и презрение на заможните и облагодетелствани от културата слоеве на обществото спрямо потиснатите. Съвсем закономерно, когато има толкова неудовлетворени участници, това води до тяхното въставане и няма никакви перспективи за продължително съществуване на такава култура. А и тя не го заслужава!
Всяка култура има собствен идеал и ценностна система, който е до голяма степен нарцистичен. За изпълнение удовлетворението от собствения си идеал тя се нуждае от сравнение с други култури, които са си набелязали други постижения и са развили други идеали. По силата на тези различия, всяка култура си запазва правото да презира другите. По такъв начин културните идеали стават повод за разкол и враждебност между различните култури и това особено ясно се проявява в отношенията между отделните нации и държави. Нарцистичното удовлетворяване със собствения културен идеал принадлежи и на силите, противодействащи му вътре в този кръг. Не само привилегированите класи, които са вкусили от плодовете на културата и цивилизацията, но и потиснатите участват в удовлетворяването, при което правото да презират „стоящите отвън” ги възнаграждава за понасянето на гнета в собствения си кръг. „Наистина аз съм нещастен плебей, но съм част от велика нация, съюз и цивилизация, и участвам в покоряването на други народи и налагането им на нашите закони и начин на живот”. Потиснатият се отъждествява с повеляващите и си въобразява, че е част от голямата причинна връзка. Именно такива удовлетворяващи отношения вътре в такива култури дава обяснение за това защо те са се задържали продължително време, въпреки наличната враждебност на по-ниско стоящите в социално отношение маси към тях.
Това е накратко възелът от противоречия, завързан в съвременните ни общества, който предстои да бъде разсечен в обозримото бъдеще. Ще бъде ли взривен отвътре Европейският съюз, за който също важи описаното по-горе, с надигналите се пламъци от социални сблъсъци, политическо и религиозно противопоставяне, тероризъм и пълзящи към война конфликти? И дали когато те преминат, сред пепелищата като птицата Феникс може да се роди онова мечтано общество на солидарност и благоденствие, с друг тип култура, която да може да го спаси и защити?
Светослав Атаджанов
