Има някои дати, които ни карат да помним себе си. Тогава времето, изтекло от тяхното освещаване, няма значение. То сякаш наслагва безценните наноси на признателността в музея на паметта и завръща душите на мястото им. В онази деликатна симбиоза между идеализъм и преклонение, която никога няма да позволи да се отделим от своите. Колкото и надалеч да са отлетели хвърчилата на личните ни амбиции.
На един малък запрашен площад в поредното опустяващо село на България се руши мраморна плоча, посветена на опълченец от тоя край, участвал в боевете на Шипка. Буквите преминават и името, написано някога в социалистическото злато на „светлото утре“, не се четат. Оцеляло е единствено… „3 март, 1985 година“. Сякаш усилието да се продължи спомена за героя е стигнало само дотам, в пантеонната почит на тогавашните уредници на живота. Служебни и способни на показно уважение. Докато ветровете на промените издухат материализма на диалектиката и за поколенията след тях останат урвите на анонимното неведение…
Но има някои дати, които няма как да бъдат изтрити. Защото всеки се нуждае от начало, от което да тръгне вярата му, че е сигурен в своето героическо Предрождество. Когато дедите са имали решаващата дума за нашето спасение и продължение. Понеже тялом живеенето ни като народ вече се обезсмисляло без свобода, духом е трябвало да проходят следовниците. А без подвиг и жертва първата стъпка е невъзможна. Доста ни е било пълзенето петстотин години, та смъртта на високото е била и залог за полет… Стига само да сме поискали свои крила, вместо братски патерици, с които да куцукаме след радостта, че сме вече свободни.
Затова има някои дати. След лица и събития, след позори и слави. След раждания и смърти. Малки драми и големи желания. След алчности и ежби, мечти и реалности, думи и празнословия. Кръстопътища и посоки. Ветрове и затишия. Предателства и битки. Много тръгвания. Едно завръщане.
И сякаш след изтеклото време, времето, което предстои, няма значение. Защото, където и да сме, каквото и да правим, колкото и да нямаме, все нещо имаме. И то е многото, което ни сродява. И ако ти, брате българино, по някаква причина си позабравил своя Трети март и паметната ти плоча се е позатрила от имена, които да смущават безгероичното ти настояще, вместо да се пръснеш в света на чуждите, погледни към Балкана в душата си. Там ще са всичките, дето са те превели в съществуване. И другите, дето са те дарили с върхове, та отвисоко да разбереш, че имаш шанс да живееш. А ако ордите на съмненията кой си и какво правиш тук, в този объркан свят, запълзят нагоре към мислите ти, с камъне и дърве да ги засипеш, и с труповете на онези, мъртвите духом, дето са се отказали да повярват, че има някои дати, без които завръщането в себе си е невъзможно. Понеже ни е казано и завещано:
„…И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!…“ /Иван Вазов/
Не е молитва. Нито заклинание. Но помага да не изчезнем. Защото има някои дати…
Здравка Владова-Момчева,
преподавател в Българското училище към Посолството ни в Лондон
.
