Какво е за нас 3-ти март, уважаеми сънародници? Дали е само онзи предварителен договор, сключен в предградието Сан Стефано на Цариград/Истанбул, с който се слага край на Руско-турската война от 1877-1878 г. и началото на нова българска държавност?
На какво е символ тази дата и какво свързва тя преди и след себе си? Защо и как е успял да оцелее като идентичност и да се въздигне нашият народ след впечатляващ исторически период от половин хилядолетие; през какво са минали толкова много поколения, как са съхранили те своите корени, своя език, своята памет и стремеж към национално достойнство? И как така от известната поговорка „Преклонена глава сабя не я сече“ са стигнали до „Свобода или смърт“?
Свободата винаги има висока цена. Тя винаги има своите герои и жертви. И макар че е още само мечта този свят завет на Апостола за „чиста и свята република, в която всички ще са равни пред закона“; и макар че най-вече преклонените глави са давали пет века потомство, не изправените; и макар че винаги е било лесно в България едни господари, чужди и свои, да бъдат заменяни с други, свои и чужди – за тази свобода да имаме своя държава и свое национално достойнство, много наши предци са заплатили с най-ценното, което имат, с живота си. Не бива никога да забравяме това. И не бива никога да ни е срам да отдадем почит на всички онези руски, румънски, финландски и пр. войници и офицери, които никога не се завръщат в своите родини, а оставят костите си на българска земя. Защото без техните изгубени животи и тяхното участие в битките нямаше да я има Третата българска държава, каквито и имперски интереси да има и винаги да е имало. Нито за всички онези българи в чужбина, побързали да се върнат в Родината, за да да защитят акта на Съединението в Сръбско-българската война, или да се бият за България в други последвали войни, трябва да забравяме. Защото те не за своя личен просперитет са мислили, нито за своята сигурност. А са били готови да умрат да онова Отечество, за което ние днес, уважаеми сънародници, не само, че нямаме никакво желание да умираме, но и често можем да го обичаме само, ако сме далеч от него.
Не бива да забравяме и това, че ако нашите корени в тази земя, която е люлка на древна култура, символи, танци, знания, митове, не бяха заровени вероятно доста по-дълбоко, отколкото си представяме, че са, те нямаше да издържат на всички онези силни кръстопътни ветрове, които веят отдавна по нашите земи между Европа и Азия, между Изтока и Запада, между интересите на едни или други велики сили, между робството и свободата в собствените ни души.
И може би не е случайно това, че само в неравноделните тактове на хорото, играно по толкова много мегдани толкова много векове, и на толкова различни места по света днес, може да се слеят толкова различните ни нагласи, таланти, слабости и сили. За да се случи такъв общ танц, уважаеми сънародници, неслучайно ни трябва и винаги ще ни трябва онова преминало през всякакви времена наследство, в което връзката между хората и света, който ги заобикаля, е в оня скрит ритъм на живота, който се втурва в стъпките на млади и стари, мъже и жени, в туптенето на малки и големи сърца, в изначалното ни непокорство и знание отвъд това, което успяваме да научим всеки в краткия си човешки живот.
Честит Национален празник, скъпи сънародници! И отлейте малко от чашите на трапезата за Ботев и Левски, за Чинтулов и Каравелов, за Пайсий и Софроний, за опълченците на Шипка и за запълнилите новото гробище на Сливница, за знайните и незнайни войводи, за българската свобода. И да си пожелаем никога вече да не се налага нашите наследници да умират за нея. Както и това разпилените във всички посоки деца на България да имат винаги къде да се върнат.
Мариана Христова
