О.р. генерал-майор Петър Василев ръководи Главна дирекция на местата за лишаване от свобода в България в продължение на 10 години – от 2001-ва до 2011-та. Преди да заеме този пост, той дълго време е бил зам.-началник на затворите. Започнал е да работи в тази система още през 1975 г. . Той е роден през 1951 г. Завършил е право в СУ “Св. Климент Охридски”. За съжаление неотдавна о.р. генерал-майор Петър Василев е починал. Може би това интервю с него, което препубликуваме, е било една от последните му публични изяви.
Интервю на Елена Енчева с о.р. генерал Петър Василев,
– Eвросъдът по правата на човека в Страсбург излезе с пилотно решение срещу България за мизерията в затворите и ни даде година и половина за решение на проблема. Какви са възможните решения, г-н Василев?
– Пилотното решение на Страсбург е шамар за безхаберието на държавата към лошите материални условия в местата за лишаване от свобода. Още преди 6-7 години, когато бях главен директор на местата за лишаване от свобода, наш анализ показа, че са необходими нови около 44 000 кв. м жилищна площ, за да се постигне минимумът за нормално човешко съществуване в 13-те ни затвора. Включвам в бройката и поправителния дом в Бойчиновци.
– Става дума за осигуряване на по 4 кв. м на човек?
– Да, макар че европейските норми са за 6 кв. м и те вече значително са надхвърлени в редица държави като Великобритания, скандинавските страни, та дори и в Турция. Южната ни съседка прави бум в развитието на материалната база през последните 10-15 години и опитът є заслужава внимание.
Докато у нас жилищната площ в затворите не само не се е увеличила, а е намаляла. Затова съм изключително смутен от оповестените от Министерството на правосъдието мерки по изпълнение на пилотното решение на Страсбург. Като най-важна сред тях се сочи оптимизацията на персонала. Под това се разбира само едно: съкращаване, съкращаване, съкращаване. А според мен специализираният персонал в местата за лишаване от свобода би трябвало да се увеличи с 200-300 бройки.
– Защо?
– Защото предстои да се въведе т.нар. електронно наблюдение, прословутите електронни гривни. Те ще се прилагат спрямо обвиняеми с мярка за неотклонение “домашен арест”, ще се слагат и на онези, които изтърпяват наказание “лишаване от свобода” в общежития от открит тип и работят на външни обекти без охрана. Гривни ще носят и осъдените на пробация, на които е забранено да напускат местоживеенето си, да посещават определени райони, заведения и т.н.
За електронното наблюдение очевидно трябват хора. Обвиняемите под домашен арест традиционно са около 600 из цялата страна и трябва да бъдат контролирани във всеки момент.
– Ставаше дума за съкращения на администрацията.
– В системата на затворите има 14 юрисконсулти. Ще ги съкратят, защото били чантаджии, чиновници, които не работят на терен. А тези хора представляват държавата в около 500 делa годишно, водени срещу затворите само на ниво национални съдилища. Всяка заповед за назначение и наказание на служители в системата също се съгласува с юрисконсултите. Е, кой ще следи за тяхната законност, като се съкратят юристите?
Нека премахнат привилегиите им по Закона за МВР (първа категория труд, по-ранно пенсиониране и т.н.), да преминат на трудово правоотношение, но да се казва, че на затворите не им трябват юрисконсулти, е абсурдно! Ще се съкращават и всички медицински кадри в местата за лишаване от свобода, като идеята е тяхната работа да се поеме от джипита и от външни медицински заведения.
– Какво лошо има в това?
– Много лошо има! Затворите са специфично място, в което всеки при постъпването му трябва да бъде освидетелстван от медицинско длъжностно лице. И си представете следната ситуация. Петък вечер, водят задържан. При днешните прояви на престъпността при задържане понякога се налага да се употреби и сила. Ако човекът е видимо пострадал, ще бъде изпратен в медицинско заведение. Но ако на пръв поглед нищо му няма, а всъщност е бит, кой ще констатира причинените травми? Ще дойде ли джипито да го прегледа в полунощ?
Друг пример – затворниците, изолирани в карцери като дисциплинарно наказание. Дължи им се медицинска помощ по всяко време на денонощието, щом поискат. Кой ще дойде да прегледа затворник в карцера, когато се налага?
Ще се съкращават също счетоводителите и служителите от финансово-счетоводната служба. Може би това е единственото разумно нещо – зещо са ни финансисти, когато няма финанси?!
– В затворите няма и работа.
– Работа няма, защото няма кой да я създава. Иначе има какво да се прави. Става дума за едно общество от около 10 000 лишени от свобода и 4000-5000 служители. Те имат нужди, които може да бъдат задоволявани чрез производство на място. Защо например да не се шият униформи, дрехи за самите затворници, спално бельо, защо да не се прави офис оборудване? Защо да няма строителни бригади, които да ремонтират затворнически сгради?
Трябват ни нови затвори, а не фалшиви мерки. Да, за това са нужни пари. Но те могат да бъдат заработени от самите затворници, ако рационално се използва трудът им. Не е нечувано и невиждано. Всички български затвори, които са строени в периода 1929-1939 г., са вдигнати именно по този начин. Загърбваме собствения си опит и чакаме държавата да ни намери отнякъде нещо си, за да се подобри положението!
– Добре, какъв е изходът? Казвате, че отдавна трябват още 44 000 кв. м площ, но държавата очевидно няма пари. Какво да се направи, та да стигнем поне Турция?
– Според международните експерти трябва да се коригира наказателната политика на държавата – т.е. в затворите да влизат толкова хора, за колкото има място, за да съществуват човешки.
Евросъдът бе категоричен – състоянието на икономиката и липсата на средства не са аргументи, с които да се оправдава бездействието на държавата за създаване на нормални битови условия там.
Проблемите трябва да се решават директно.
Като начало например да се отпуснат 10 000-15 000 лв. за обезпаразитяване на помещенията в затворите. Знаете ли, че в затворите има плъхове, които поставят под риск телефонните кабели, електрозахранването, отходните канализации, които са с PVC тръби, и т.н.? Кой ще погледне сериозно на нас, ако не решим поне този проблем? Но за това не се мисли, напротив – чувам включително че се обмисля и закриването на действащи затвори.
– Обсъждали ли сте идеите си с ръководството на Министерството на правосъдието?
– В главната дирекция съм внасял такива предложения няколко пъти. В Министерството на правосъдието също – поне два или три пъти. Отговор няма. Не било толкова трудно да направим един затвор с бюджетни средства! Дано да стане, но твърде се съмнявам. Според мен няма как да се мине без чуждестранни инвестиции, т.нар. публично-частно партньорство.
– Колко грубо струва изграждането на затвор?
– Затвор за 1000 души излиза около 50 млн. евро.
– Не е ли множко?
– Говорим за затвор! Той няма да се прави с итонгови тухли – ще ги изровят с лъжиците! В затвора всичко е особено, освен килии са нужни охранителни и работни помещения, стаи за състава, салони за свиждания, болници, училища. Изчисленията са, че за строителството на един затвор са необходими 30 месеца от избора на изпълнител.
Такива са офертите, които сме получавали. 30 месеца са 2 години и половина. Не е малък срок. Но през това време не се обслужва инвестицията. Възвръщането є започва след предаването на обекта – т.е. след 2 години и половина.
Времето е предостатъчно да се преструктурира изцяло дейността по организацията на труда на лишените от свобода и да се възстановят дейностите, за които вече говорихме.
– Други резерви?
– Вижте къде е Софийският затвор. Това са 40 дка в сърцето на столицата на държава член на ЕС. Само от продажбата на терена може да се възстанови поне 1/3 от стойността на новия затвор, ако не и повече. И това няма да са средства от хазната, от джоба на пенсионера, на бол-ния, на гладния.
Вижте и Варна. Затворът там също е на привлекателно място в центъра на града, а вече има и отреден терен за нов затвор, който директно може да се използва. Даваме си сметка, че две години и половина са повече от срока, който ни е отреден по пилотното решение на Страсбург. Но ако през това време поне финализираме процедура за построяването на нов затвор, това ще е достатъчно.
Другият вариант е трагичен – ако не изпълним пилотното решение, освен че ще търпим политически санкции от Комитета на министрите на СЕ, Страсбург тепърва ще присъжда големи обезщетения по всяка жалба на затворник за мизерните условия у нас. Не е ли по-добре, вместо да отидат за нов затвор?!
Имайте предвид и друго. От 2010 г. насам СЕ работи все по-активно за това осъдените в чужбина да изтърпяват наказанията в собствените си държави. Не разполагам с официална статистика колко са българските граждани, осъдени на лишаване от свобода зад граница. Но по неофициални данни те са около 6000. Къде точно ще ги сложим, когато ни ги върнат?
.
