Историкът проф. Пламен Павлов посреща 3-ти март в Босилеград, заедно с нашите сънародници там. Пред тях той ще говори за Освобождението на България и за съвременните предизвикателства пред българската нация. В интервю за Радио Пловдив историкът подчерта, че Трети март е празник, който вече се отбелязва от българите в планетарен мащаб.
Интервю на Елена Крушкова с проф. Пламен Павлов
В Чикаго вече го отбелязаха, навсякъде по света българите ще празнуват. Има цели дни на България в отделни градове, категоричен е проф. Павлов.
По думите му да се говори за днешните предизвикателства и да се оценява 3-ти март и в исторически, и в актуален план, никак не е лесно, особено когато е пред наши сънародници извън пределите на България. Особено, когато е в една такава чувствителна точка на българската душа – каквато е Босилеград. Един град, където българското чувство е много силно запазено, където обаче посегателствата са много болезнени, каза проф. Павлов.
Според него, днес живеем в много различен свят, същевременно обаче, геополитическите предизвикателства не са се променили съществено, може би само миграционната вълна – нещо, което никой не е подозирал, че ще придобие такива размери.
И все пак, това означава да защитаваме нашите национални интереси и общочовешки ценности. И да престанем да спорим дали 3-ти март е празник, призова проф. Павлов
Съдбата на сънародниците ни извън пределите на страната ги прави особено чувствителни към националния празник на България и всички спорове за тези дати се посрещат с изумление и огорчение, посочи още историкът.
Той е категоричен, че за нашите деди, воювали в три тежки войни за национално обединение, идеалът е бил Санстефанска България, целокупна България.
Реално погледнато нашата национална доктрина – на Третата българска държава е именно Сан Стефано, или казано по друг начин – нашето национално обединение.
Според историка днешните предизвикателства трябва да бъдат оценявани през това, което е посланието на националния ни празник. Да бъдем суверенна държава. Трябва да вярваме повече в собствено си общество. Трябва да престанем да хленчим и да спрем да се вайкаме. Тази унизителна линия, която води в голямата си част нашия политически елит е недостойна. Недостойна е не само за паметта на загиналите за свободата, но и за днешните българи, особено за младите българи, подчерта проф. Павлов.
Целия разговор може да чуете в звуковия файл.
.
Източник: БНР
Професор Пламен Павлов: Трети март трябва да бъде ден за национален размисъл
Историкът професор Пламен Павлов, в празничната програма по случай 3 март „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“
Водещ: В днешния наистина динамичен ден се опитваме да включим повече мнения на наши слушатели, които имат желание да изкажат мнение. Затова ще ви помоля, проф. Павлов, накратко да откроим нещата, които трябва да знаем за Руско-турската Освободителна война, за Освобождението на България, вие като историк ги формулирайте.
Пламен Павлов: Аз искам да ви благодаря, че включвате ваши слушатели. На мен ми беше много интересно да чуя това, което каза вашият слушател господин Георгиев от Хасково. Виждаме, че навсякъде паметта за тези събития продължава да бъде жива, хората имат много жив интерес към историята и тя не е точно хоби, а по-скоро наистина една страст на нацията, която напоследък се развива според мен с радващи темпове. Иначе да се каже самото значение на войната с няколко думи надали е възможно, но основното, което прави 3 март наш национален празник – това е, че след 500 години турско робство, след отсъствие на българска политическа власт, въобще на някакво дори елементарно представителство политическо, в крайна сметка ние се сдобихме с нова държавност. Успяхме, беше възродена българската държава, тя се появи отново на картата на света. Това само да беше, достатъчно е 3 март да бъде разбира се славен во веки веков. От друга страна обаче не бива да забравяме, че наред с освободените български земи, почти половината ни етническо землище не получи свобода. Напротив. Южните вилаети Македония и Беломорска и Одринска Тракия в Османската империя, Поморавието беше подарено буквално на Сърбия. Една вековна българска земя, Ниш, Лесковац и всичко останало беше подарено на чужда държава. И там протече един процес на национална асимилация, на антибългаризъм. Северна Добруджа пък беше дадена на Румъния за сметка на Бесарабия, която Русия си взе обратно. Този ден е не само на триумф, но и на горчивина. Той трябва да бъде ден за национален размисъл. Но все пак основното ядро – то е, че беше възстановена държавата и оттук нататък тя нямаше друга кауза освен да води освободителни войни. И Балканската война е смятана за освободителна, и Първата световна война е наричана освободителна. Създаде се едно колективно съзнание, в добрия смисъл на думата, че трябва да бъде освободен брата роб. Че ние трябва да живеем в едно обединено българско Отечество – задача, която не сме изпълнили и до днес. Но днес в новите времена би трябвало да търсим нови механизми и пътища, за да постигнем поне духовна Санстефанска България.
В
одещ: Професор Павлов, знаете, че в България има мнения на крайни русофоби, които казват каква дата е 3 март, какъв празник е за нас, руснаците не са ни освободили, просто ей така те са преследвали свои интереси на Балканите. Вие като историк, какво ще кажете на крайните русофоби, пък и на крайните русофили?
Пламен Павлов: Самото понятие на русофоби и на русофили за мен е неестествено. Ние трябва преди всичко да бъдем българи и да търсим българското, българските национални интереси и разбира се общочовешките ценности. Не можем да бъдем русофоби, особено пък крайни, тъй като наред с политическите сметки на Русия, наред с това, което тя виждаше за бъдеще в България като все пак една марионетна малко или много държава, не бива да забравяме, че във войната участваха и доброволци, участваха, славянските комитети обвиняваха какви ли не хора. Имаше искани актове за солидарност с България. Те не бива да бъдат забравяни. Иначе бихме били неблагодарници. От друга страна не можем да бъдем и някакви патетични русофили, тъй като очевидно, че Русия си гонеше нейните геостратегически цели и че никой не води война – едно скъпо и много тежко предприятие, в името просто на някакви идеални цели. Дори самия Александър II отначало се опитал по дипломатически път да бъдат постигнати решенията на Цариградската конференция. Но това, което не бива да забравяме е, че участието на нашите прадеди в това действие беше изключително активно. Може би 25-30 хил. българи участваха пряко в самата война. Това са не само двата състава на Българското опълчение, но и народните горски чети, доброволческите отряди и то в цялата българска земя, включително в Северна Добруджа, включително в земите на Родопите действаше Петко войвода, в земите на Македония действаше Стоян войвода и много други. Тоест имаше едно национално единство, което въпреки Берлинския конгрес то продължи да съществува. И неслучайно младежите от Македония идваха да учат в София или във военното училище, или в Софийския университет. Неслучайно Солунската българска мъжка гимназия привличаше кадри както от самата Македония, така и от свободните български земи, така и от цялото българско пространство. Или пък да речем българската гимназия в днешна Украйна, тогавашната Руска империя. Така че националното единство е нещо, което трябва да го имаме като основен извод от тези събития. Днес ние това национално единство за съжаление не сме го постигнали. Върнали сме се много назад именно в това отношение. Българите в чужбина, аз не съм техен говорител, но все пак съм човек, свързан с тази кауза от много години, започнаха този празник още на 1 март – в Чикаго, в Одеса, в Прага, Будапеща и къде ли не. Той се съчетава и с мартеничката – този многовековен наш символ на пролетта, на събуждащата се природа, на здравето, на защитата на човека. Това е един стар военен обичай, останал от Средновековието. Така че на практика българите в чужбина според мен не поставят под съмнение националният ни празник. Лошото е, че има гласове в самата България. Полемиката в науката може да си съществува и да продължи, но трябва да бъдем преди всичко обективни. Основният резултат е, че ние излязохме от пепелищата, от една ретроградна деспотична империя и се върнахме на политическата сцена. Това е 3 март.
Ева БРАНИМИРОВА