Спомени в нощта на Сирни Заговезни
Преди много години, когато възприемах света като наниз от събития, случващи се за да ми доставят удоволствие, се бях скарала с най-добрата ми приятелка. Спорът ни започна по време на съвместното ни пътуване до Индия като всяка една от нас всекидневно се стремеше да докаже на другата и на заобикалящата ни компания, че е по-красива, по-забавна, по-остроумна, осведомена, информирана, знаеща, чувстваща, можеща и безкрай други важни за момента неща. Някак си всичко си прощавахме на следващия ден. Всичко, освен покупката на най-прекрасното червено, обвезано със златни нашивки сари, което аз закупих, а приятелката ми обидено и ядосано твърдеше, че първа е видяла, въпреки, че и до днес съм убедена, че това не беше точно така. Та притежанието на въпросното сари успя до такава степен да ни скара, че до последния ден на екскурзията едва разменяхме по няколко думи помежду си, а след завръщането ни във Виена бяха изминали месеци без да се чуем. Най-добра приятелка на тези години е важна личност в живота на всяко момиче, но с течение на времето човек започва да се оглежда инстинктивно за следваща най-добра приятелка.
И така безгрижно протичаха дните. Докато една сутрин, бях служебно извън Виена на този ден, ме извикаха на рецепцията на хотела. Хотела, в който се провеждаше семинара, на който участвах. Служителката безмълвно ми подаде слушалката на телефона. Усещането беше странно, не очаквах спешни повиквания. От другата страна на телефонната линия чух мъжки глас, който ме попита дали има хора около мен. След като отговорих утвърдително и на втория въпрос, дали има възможност да седна някъде, чух известие, което събори стъклените стени на построения от мен идеален и безгрижен, но крехък и чуплив нереален свят. Преди няколко часа бяха открили тялото на съпруга ми безжизнено по средата на кухненския под в семейното ни жилище. А бяхме само на по 25 години!
Последваха дни на отказ на приемане на действителността, седмици на безсънни нощи, угризения на съвестта, сълзи, ярост, безсилие и най-накрая, както се получава при всеки човек с що годе психически здрав разум, приемане на болката и намиране на начин за продължаване на собствения си живот.
Първият човек, на когото се обадих след като вече можех горе-долу да общувам нормално със себеподобните си, беше най-добрата ми приятелка. Замислих се колко нищожни и незначими бяха причините за нашия спор! Бях разбрала, че трябва да прощаваме без колебание на хората, които обичаме. Животът ни е толкова кратък и непредвидим, дарява ни се и ни се отнема без предупреждение, защо да го прахосваме в безсмислени кавги и спорове? Може би утре вече няма да успеем да покажем на близките си колко ги обичаме и колко важни са те за нас. Защо да губим време в горделиво мълчание? Никога не е рано да кажем „прости “ и „обичам те“. Никога не е късно да поискаме прошка, дори Сирни Заговезни отдавна да са минали.
Мирослава Димитрова,
Австрия
