Съвременни изследвания в невронауката показват, че хората сме „емоционални машини, които мислят“ (повече пише в книгата „Човекът. Мисли, чувства, приятелство“).
На 3-ти март – 138 години от освобождението на България от османско иго – президентът на Република България пак не спомена изрази от рода на „турско робство“, „Русия“ и други свързани с българската емоционалност думи. Докато вицепрезидентът Маргарита Попова – от висотата на Шипка – ясно и категорично изрече: „Нека от от този връх днес клетва да дадем да не подменяме историята, да радеем за родолюбиво образование, поверено в ръцете на посветени и патриоти. И не приемаме никакви финанси, хиляди и милиони за програми, в които да четем за съжителство, за присъствие, вместо за робска участ, продължила 5 века по българските землища, и никога не изтрила от сърцата и душите ни идеала за национално обединение.“
На този свят за българите ден се появи и Манифест „За републиката“, замислен от политолога Евгений Дайнов в съавторство на политолозите Огнян Минчев и Антоний Тодоров и културолога Александър Кьосев. „Няма ляво, няма дясно – днес има единствено гражданите срещу мафията“ – звучи като мото на Манифеста. В него се говори за „чиста и свята република“ – патент на ВАСИЛ ЛЕВСКИ, името на който не видях в Манифеста.
Думата „манифест“ обаче е с мрачно лице – напомня за „Манифест на Комунистическата партия“ на Маркс и Енгелс и за „призрака на комунизма, който броди из Европа“. Сега в Манифест „За републиката“ това звучи: „Един призрак броди из България – призракът на българското гражданско общество“. Въпреки че формално „Граждани за България“ не присъстват при инициаторите и учредителите на Манифеста.
И по-важното: хубаво не може да се прави от лошо – професорът-инициатор, закърмен и израснал с червеното мляко, е лошото, което не може да прави хубаво. Друго – неманифестно – са имали предвид старите римляни, когато са казвали: pro bono publico (за добро на обществото) и res publica (обществена работа).
Подобна проява на интелектуалци имаше и през януари 2016-та, когато поетесата Божана Апостолова призова в Пловдив за „Спасение на България“. Призивът звучеше хубаво, но ерудитите Тома Томов и Стефан Цанев не го подкрепиха. Тези манифести и призиви ми напомниха максимата: „Удоволствието е не какво вино пия, а с кого го пия“.
Да се върнем към Седмичната хроника. На 9-ти март в храма „Христос Спасител” в Москва руският патриарх Кирил, от името на Международния фонд „Единство на православните народи”, ще награди българския патриарх Неофит. (Първият български лауреат на Фонда е президента Георги Първанов.) Поканени за церемонията в Москва са Симеон Сакскобургготски и Георги Първанов, който бе отличен със същата награда. И пак достигам до „хубавото“ и „лошото“ – лошо е Патриарх да е в компания на комунист, дегизиран като социалист, и „цар“, който съди „царството“ си за имоти.
А наскоро в една телевизия ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ изрече хвалебствено конформистки думи за министъра на образованието. Освен това той каза, че изискванията за прием на студенти в неговия университет са най-високи в България. Което на мен ми звучи като столична арогантност – отнася се и за ректора на Медицински университет в София.
Все пак Седмицата видя нещо наистина хубаво: доц. Марин Генчев – неврохирург и университетски преподавател в Германия – започва да оперира в софийската болници „Св. Анна“; завръща се, за да лекува в родината си. Въпреки че месечната му заплата в родината е колкото изкарвал в Германия за 5–10 часа. Той, с похвална благост и родолюбие, изрече: „Смятам, че за моите деца България ще е много по-добро място, отколкото Германия. За мен е важно да знаят откъде идват”. Засега децата му са пет – да са живи и здрави!
Всичко това с д-р Марин Генчев е лъчезарен пример за отлично възпитание от родителите му. Гените не „падат“ далеч от ДНК – баща му Христо Генчев е един от най-ерудираните живи българи – архитект, урбанист, учен, геополитик!
– Каква е формулата да останеш нормален съзидателен човек в тежко време? – запита една журналистка арх. Христо Генчев.
– Човек трябва да бъде сдържан, да тушира своите желания, да се пребори с алчността – отровата, която съсипва и разяжда.
Звучи като Божия заповед…
Д-р Георги Чалдъков
