Каква е силата на медийното отразяване? Давате ли си изобщо сметка, че опитни журналя могат да направят с вас, каквото си пожелаят. Например могат да ви покажат един чисто бял лист – формат А4 и да започнат да ви облъчват. Ще ви извадят други бели листа, ще ви обърнат вниманието към различните нюанси на бялото. След 1-2 минути вече се съмнявате колко бял е всъщност първият лист в сравнение с другите. След това ще включат различни по цвят лампи и прожектори и вие ще осъзнаете, че листът може да е син, жълт, зелен… всякакъв, в зависимост от цвета на насочената към него светлина. Същият ефект ще получите и ако гледате през разноцветни стъкла към листа. Могат да дръпнат шалтера и листът ще изчезне в непрогледния мрак. Накрая, след като достатъчно са се поупражнявали върху вас, ще ви зададат простичък въпросо-отговор: „А кой е казал, че листът е бял? Той е черен”. Без да се замисляте ще потвърдите – да, черен е! Как ви се струва? Възможно ли е това да ви се случи? Ето ви друг, не толкова абстрактен пример: Щеше ли Бойко Борисов да се добере до постовете премиер, кмет и главен секретар на МВР, ако към него не бяха насочвани правилните прожектори? Я си представете, че още в самото начало, преди да знаем каквото и да било за него, имената му бяха просто част от ежедневната криминална хроника. Ами ако, ей така само го бяха споменали като зрънце от треторазрядна банда, която извършва грабежи по пътищата на Унгария? Примерно де. Помислете малко. Нима щеше да изгрее неговата звезда на велик обещавач на справедливост? При това няма никакво значение дали информацията е правдива или пръдлива. 99% от хората вярват, че това, което им излъчват от телевизора, е истина. Вместо познатата ни роля, можеха да го представят като учен, гений, ерудиран титан на мисълта и щяхме да сме убедени, че е такъв. Е, докато не си отвори устата, разбира се. 
Спомняте ли си за тариката от Мадрид Симеон Сакснезнамкойси, който обеща да ни оправи за 800 дни? Нима щяхме да му се вържем на глупостите, ако ни бяха казали, че идва в България, за да взима, а не за да дава. Можеха ли българските медии да ни обяснят, че това е чужденец без една капка българска кръв в себе си, който няма друга причина да обича България, освен любовта към заграбването на гори, планини и резиденции, принадлежащи на държавата, тоест на всички български граждани. Можеха, но не го направиха*, и затова възторжени и разхълцани тълпи посрещаха поредния спасител, който спаси себе си и шайката крадци около него. Историята можеше да бъде съвсем друга, ако някоя държачка на микрофон ни беше разказала поне два реда от дневника на митрополит Андрей Велички. Той е бракосъчетал техни „царски” превеличия Симеон и Маргарита. Митрополит Андрей Велички е глава на Американската, Канадската и Австралийската епархия на БПЦ. Не е получавал никаква помощ от България, живял е във вечен недоимък. Самоиздържал се е, сам е поддържал Българската православна църква в САЩ, Канада и Австралия. Симеон и Маргарита му обещават да поемат пътните разноски по венчавката им, но ето какво пише в дневника си митрополитът: „Бавят ги вече трети месец”. И още: „18.06.1959 г. Ню Йорк, царицата дойде придружена от едно испанско семейство, влезе в църквата, но не запали свещ, не остави нищо в дискоса. Качи се при мен. Говорихме за времето и облаците половин час”. В дневника му няма запис, не става ясно дали изобщо са му платили пътните разходи. Е, хайде сега да помислим. Дори без да се раздухват тези „дребни” подробности относно характера и чистотата на техни тарикатски величества, достатъчно беше само да бъдат публикувани и край. Братята Велчеви нямаше да имат 14 хотела. Тройната ламя НДСВ-БСП-ДПС щеше да остане гладна и следващият проектоспасител ГЕРБ Бойко и Цв. Цв. нямаше да имат от кого да ни спасяват и по чии рамене да изпълзят нагоре. Как ви се струва, имат ли сила журналята? А журналистите, те пък колко ли мощ притежават?
.
Ивайло Зартов,
25 март 2016 г.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел.ред.: Когато Симеон Сакскобургготски дойде за първи път в България през 1996 г. (след като е излязъл от страната още като дете), както и преди това посещение, имаше доста журналистически материали, насочени против него. По това време той дори беше наречен от Жан Виденов „амбулантният търговец от Мадрид“. Синът на цар Борис III имаше своя исторически шанс, въпреки всички съпротиви тогава срещу него, да направи повече за тази страна и нейния народ, когато по-късно, през 2001 г., стана неин премиер. Но това не се случи. Поне не и по начина, по който можеше да се случи.
.
