Разказ от Георги Витанов Богат
По-добре от нищо – НЕЩО, отколкото от уж нещо си, пък НИЩО.
Сутрин ставам към десет часа и пия кафе. Мога да спя, доколкото си искам, но обикновено ставам към десет часа, защото ми омръзва да се валям повече в кревата. Пия кафе и започвам да рисувам. Пускам транзисторчето някъде, където свирят хубаво, и рисувам. Аз съм художник. Впрочем, не съм художник, но така казват всички, защото рисувам. За да бъдеш художник, трябва да си учил някъде за тази работа, а аз не съм учил никога, защото съм ненормално дете. Започнах да говоря, когато бях на петнадесет години, а дотогава бях пълен гьон, само дето гледах наоколо и нищо друго. От слаботия не можех да си държа устата затворена и ченето ми беше увиснало надолу, та езикът ми бе изтекъл навън, като ми бе мъка да си го прибера. Когато дойде един тлъст лекар в селото, рече, че съм дете-кретенче и това никой не знаеше какво е. А когато мама ме заведе при дедо Благо Татулата – човек церител и билколечител, и го попита какво е това, той мъдро мисли и после рече, че „кретенче”, ако си е нашенска дума, то е, че животът на детето едвам крета. Но ако е латинска, понеже докторите много обичат да говорят по тоя език, то ще е някоя чуждоземна болест. Мама брейна да плаче и да проклина тая пуста чуждоземна болест, дето дошла от девет земи – в десета, и не намерила друго, ами именно в нашето дете да се загнезди… То на сиромах човек ще се случи и свинята му много да яде, като че на инат, понеже е сиромах и нема с какво да я храни, ако ли не това, ще се случи пък да му умре. Те и болестите, коя откъде се откачи, все на сиромашко ще се лепне… Защо така, Боже мили?!Докога, Господи!… Мама плачеше и нареждаше горко, а дедо Благо, за да я успокои, даде на мама една китка жълт равнец и една червен кантарион, да вари и да ми дава до три пъти на ден…
Впрочем, разрешете ми да ви се представя, аз съм Илийката Улавото от село Горно Надолнище, дето живея оттатък селото, във Валяво дере над чучката. Не съм учил и съм ненормално дете, но всичко, което знам, е защото много гледах, много слушах, а когато се научих да чета, и много четях. Да чета ме научи баща ми, Бог да го прости, той навремето е завършил до първо отделение, но е ходил нагоре-надолу и животът го е научил да чете. Той четеше не само по книга, но и по дървото в гората, по листата и тревата, по птиците в небето и по гадинките в земята. Баща ми също много гледаше и много четеше. На него му беше буца в гушата цял живот това, че аз съм ненормално дете, та ето, той не е могъл да учи от сиромашия и от простотия вековна, а аз пък от ненормалност, и затова го беше най-много яд.
Независимо от всичко баща ми беше много добър и много ме обичаше, и не ме пусна на даскалите да се подиграват децата с мене и да ме замерят с прашки, да ме бият и псуват на майка, а ме учеше вкъщи, както той си знаеше, и ме научи. Купуваше ми всичко и когато излязоха транзисторите, купи ми един транзистор от Разлог, та като ходех с него по селото, децата не ме замерваха вече с камъчета и не ми викаха: ”Илийката, Илийката, улавото-о-о-о-о!”, ами ме наобикаляха и слушаха транзисторчето с нескрита завист, а то пееше, свиреше и говореше какви ли не неща…
Много обичам да слушам радио и това как говорят по него – красивите гласове, хубавите думи – не просто слушах, гълтах думите и гласовете, и това ме караше да треперя и да се задъхвам. В цяло село няма човек с такъв глас, освен дедо Атанас семкаджията, който продаваше семки, четеше много вестници и бърбореше с другите старци като високоговорител, коментирайки международното положение, отчаян,че американците безвъзвратно са ни отстъпили на руснаците. Но той умря.
Сетне, като излязоха телевизорите, аз вече си купих телевизор, но него не можех да го гледам, защото всичко, което виждах там, е нечовешко. Толкова красиви хора – мъже, жени, които говорят изящно, които пеят, свирят, смеят се – лицата, усмивките им, устните и очите им – такива хора нема. Мама вика, че всичко това го прави пудрата. Тия като се напудрят – излизат красиви! И сигурно е така, защото тука никой не се пудри и никой не е нечовешки красив.
Като гледам телевизор – започвам да заеквам, говорът ми се изгубва и започва да ме боли глава. То е нещо като един вид борба между мене и тази електронна красота от екрана, която иска да те превземе, а ти не ю се даваш, защото а й се дадеш, край.
Телевизорът е много силно нещо, но още по- силна е действителността. Точно бях започнал да се уча да говоря, когато татко ме заведе в планината. От тука като гледаш, планината си е тая планина, с която си се родил и която винаги си гледаш както си е, но когато се изкачихме горе, гледката беше поразителна. Бяхме с магарето за слабовици (на клека ние викаме „слаб”) – татко често караше слабови дърва на бай Милош кацаря, който правеше от тях чепове за бъчви. Слабът расте по високото и първият връх, който ми се изпречи насреща, ме разтрепера. Едно огромно нещо, силно, тежко и могъщо, което седи срещу тебе, не се помръдва и от него духа вятър. Аз искам да не му се давам на този обветрен връх, а той ме обзема, хилядократно по-силен от мене, и ми духа в лицето. Върхът беше нещо огромно, живо и вечно. Сърцето ми започна да бие лудо, очите ми не можеха да го обемат този обветрен връх, мъчително се разширяваха, разширяваха, та имах чувството, че станаха колкото езера. Тогава умрях. Когато се разбудих вкъщи с голямо учудване, че съм жив и дишам, за неколко месеца пак онемях и година време заеквах, докато пак проговоря. Нашите помислиха, че ще онемея завинаги, то каквото се е родило – такова си Господ прибира. Мама плачеше и молеше Бога да не я наказва повече като ме гледа ням ,ами по-скоро да прати свети Арахангел и да я прибере, та да се не мъчи. Татко се чудеше от какво ли толкова съм се уплашил горе в планината, а аз не можех да му кажа нищо, защото първо, пак не можех да говоря, а и да можех – какво да му казвам!?
От всичко най-много обичам да рисувам. Като малък татко нарисуваше едно пиле и понеже искаше да ме учи да говоря, сочеше ми рисуваното и викаше:
– Пиле! Я тука, пиле. ПИЛЕ! ПИ-ЛЕ!
Татко искаше да повторя и аз „ПИЛЕ”, ама го гледах като тъпигьоз и не мога да река пиле. Той написваше отдолу „ПИЛЕ” и аз написвах под неговото „ ПИЛЕ”. На него му беше драго, че можех да пиша и да чета, но се ядосваше, че не мога да говоря. После, когато вече бях започнал да говоря, видях петела като пее, седнах и го нарисувах. Викам на татко:
– ПИЛЕ!
Той се смее от драгости и вика на мама – виж наш Илийчо какво е нарисувал, а мама веднага позна, че това е нашият петел Геро – герест, златоперест. Защото само на наш Геро в селото гребенът е извит така, а онова перо на опашката му е щръкнало пък така… Сетне нарисувах и котката Писа като се миеше и ме гледаше любезно да й кажа нещо. Показах на Писа да се види каква мякница кикимора е. Тя погледна рисунката любопитно, после погледна пак мене и нищо. А пък после нарисувах и страшния бяс, кучето Караман, дето некой го отрови и всички плакахме за него като за човек. А баба, като най-корава, се караше на всички ни като на деца, от черджето в ъгъла до огнището и викаше: “Боже, Боже Господи!… Цел свет човек да обиколи, като вас такива гнили хора нема да намери! За куче като за човек да плачат…”. Тогава взех, че нарисувах баба, как ни се кара, седнала по турски – давам й да се види, ама тя с тия пердета и на двете очи – нищо не виждаше.
Един път татко се върна от село кьоркютук пиян, от нещастие по мене беше започнал да пие, спа два часа с разчекната уста пред огнището и аз го нарисувах. Мама му показа снимката да се види, когато е пиян като на какво прилича, и татко престана да пие. Нарисувах още много, много неща и татко ги беше занесъл на учителя Цветан в селото да ме види какъв съм зографин. И той, какъвто си беше дедо Лазе, се плеснал по челото и рекъл:
– Леле, майко, ваш Илийка е голем художник! Може да не умее да говори и се види улаво, ама зографлъка го умее и ще стане уметно дете.
Щото рекох дедо Лазе – него в село всеки го знае. Едно бавноразвито старче, с бела глава, блеснала като сребро на слънцето, бела брада подкастрена с кръклизи, караше една бела магаричка по име Зойка, с оперени като на заек уши и като че усмихната. Като същински дедо Боже ходеше нагоре-надолу с ослицата си, даваше акъл на всеки, без никой да му го иска, и съобщаваше новини, внезапни и стряскащи. Рекат ли ти, че си като дедо Лазе, не се знае хвалят ли те, кудят ли те или ти се подиграват. И него, и усмихнатата магарица Зойка нарисувах…
Но внукът на тоя дядка, учителят Цветан, ме научи да рисувам с боя и аз изпонарисувах всичко живо в селото.
Това рисуване ми оживя на сърцето. Вече можех да говоря, но не исках, и вместо да говоря, по ми лесно беше да рисувам. Като говориш, не ти е така драго на сърцето, но рисуваш ли – сърцето ти се смее, душата ти се радва и онова, дето рисуваш, излиза живо, дишащо, като че тръпнещо и светлина неземна струи, та те залива от багрите и цветовете. Сякаш не ти – немият, глупав, невзрачен и мърляв, нищо човек, а ангел Господен или сам Бог е създателят му. Обзема те картината със светлината си и това вече не си ти, а дух небесен, ефирен и лек. Щастие и свобода – това е да рисуваш…
Рисуването е най-интересното нещо. Не двама души, че не си приличат, ами две половини на едно лице, една с друга са различна. И като ги гледаш, рисуваш си и си викаш: как може на тоя половината нос да е така, а другата половина пък така! Леле, глей едното му око как гледа, а другото – майко, майтап – по-иначе! Но за да стане тоя човек, какъвто си е, ти си го рисуваш с едното такова, а другото инакво око, и той почва да те гледа от портрета като жив – заспал или буден, с огън в очите или пепел, усмихнат или тъжен, радостен или яден – въобще някакъв жив човек.
В селото тръгна и от уста на уста по хората се разчу, че Илийката Улавото на бай Миял е голем художник. Значи, както си те гледа, ще те изтипа как се секнеш и веднага след това, както си чешеш тиквата, докато гледаш снимката, на която се секнеш. Това донякъде се дължеше и на учителя Цветан, защото той нали е внук на дедоЛазе, дето приказва като на ветър-воденица, та е и нещо като телеграфна агенция.
Започнаха и да ме викат да рисувам. Първо ме викна поп Никола да му историша една гола стена в църквата. Питам го, защо мене търси, а не потърси истински художник, а той казва, че е търсил. Канил неколцина, ама един му рекъл, че не е учил църковна стенопис, друг – навит, ама като пари искал, майка си и баща си, а трети, че го е страх от Партията. Защото Партията не давала в църквата мишок да припари, нежели хора да влизат, камо ли светци и икони по стените да пръкнат. Пък и имал една поръчка от Комсомола, та бил зает много. А църквата – било това отживелица и трябва да се остави отживелицата да си отживее. „А ти, Илийка – вика поп Никола – си момче Богово. Господ те е създал за тая работа, ни партия ще ти се кара, ни комсомол, пък и ще я свършиш за „Бог да прости”, защото църквата пари нема“. Сетих се за бабините думи, че поп не дава, защото имал само две ръце – с едната взима, с другата благославя, а трета ръка за даване нема… Но, хванах се и я изторисах. Изписах я, ама поп Никола не остана никак доволен от моята зография. Телеграфната агенция на учителя Цветан веднага разпространи, как поп Никола изразил мнение, че това е банкет на пияни трупчии в хоремаг, а не тайна вечеря на Христос и Апостоли в Гетсиманска градина. Към съобщението имаше и коментар на агенцията, че това се е получило поради липса на свети хора за юрнек, демек за модели. И откъде Илийката Улавото (ще си изсмуче от пръстите ли) образите на Исус и апостолите, ако не от маса от селската кръчма. Иначе зелената лака и модрата лака, лака гювезията, анабола, та и сандалоза, са били бои чудесни, да не говорим за чивита и сарката! Но тука въпросът опира не до технология, а до иконография. Защото Исус Христос по никой начин не може да прилича на шофьорче на газката в Селкопа, апостол Павел на пийнал смолар от горското стопанство, а баба попадия да е Матер Божия на отсрещната стена срещу Тайната вечеря. Бабичките, като ходеха с внучетата си на църква, докато поп Никола със зор издухваше ектениите и тропарите през дебелия си, набъбнал нос, те сочеха стената с Тайната вечеря и шепнейки, обясняваха на децата бате им Илийката какво е нарисувал:
– Те, чедо, видиш ли там, в средата, бачо ти Асен, шофьорчето на газката в Селкопа?! Те той е Христос. А от тая страна, видиш ли, бай ти Христо на кака ти Мара – той е апостол Петър. А видиш ли оня там, торбичката дето държи, чичо ти Веле циганино, той е Юда Искариотски, църнилото му с църнило – да вземе да предаде бачо ти Асен на джелатите да го разпнат. И защо?! За тридесет сребърника се продал, дано отрова с тех да си купи, дано! Пък, виждаш ли там кака ти Благуна, писарката в Селсъвета, тя е Мария Магделина, шантавицата ниедна…
Но като започнах да рисувам на поразия, взе да ме вика и кметът да рисувам украси, я за събора на селото, я за 1-ви май, за 9-ти септември и за Октомврийската революция. Айде, викна ме и партийният на селото да му онагледявям партийните мероприятия – с БКП до тук, с БКП до там, слава на БКП-то и „КПСС – БКП, дружба навеки!“. Обаче по едно време идва разсилният на кметството, който беше и пъдар, та често ходеше и въоръжен, и ми казва, че веднага трябва да се явя в стаята на кварталния отговорник, специално бил дошъл от районното управление, и да тръгна веднага, защото работата била „дебела”. Та да побързам да не станела още по-дебела. Влизам в стаята му, кварталния ме гледа настръхнал като див петел, не, ами като глиган, и вика:
– Ти какво си направил, бе?!!!
Гледам го и не знам какво съм направил. Ни съм откраднал нещо, ни съм се сбил с някого, ни някой съм напсувал. Свъсил вежди, начумерен още повече, кварталният вика:
– Ей, гледаш ли колко са ми големи ръцете, гледаш ли? Един като ти опухам, сополите ти на къделя ще се усучат около врата ти. Кой ти каза на тебе да рисуваш икони, а?! Не знаеш ли, ти бе, момче, че щом е КОМУНИЗЪМ, значи е АТЕИЗЪМ! Нема това-онова!… Още веднъж да съм чул, не икона, кръст да си надраскал некаде, ще те затворя долу в мазето на кметството и нема да излезнеш от там! Ясен ли съм?!!! Икони ще ми рисува той…То да беха икони,като икони, ами шофьори, трупчии и общински писарки! Що не тури и мене там, бе?! То, попът е баш за таковане ,ама не знам кога мене ще ме стегне фуражката и да го окача за брадата на черешата в църковния двор… Слушай, момче, добре, че си започнал да рисуваш Ленин, Брежнев, Димитров и другаря Живков. Иначе ти беше спукана работата. Айде, бегай, че не мога да те гледам повече. Улава работа…
Тръгвам да излизам, а кварталният вика:
– Я, чакай, чакай! Това, дето си го написал на стената на свинарника в стопанския двор на ТКЗС-то, да вземеш да го поправиш, че лошо ти се пише! Абе, ти неграмотен ли си?! Как може да слагаш ти тая вечна дружба между СССР-ето и НРБ-ето да я туряш на вейки. Пише се: “КПСС, БКП – ДРУЖБА НАВЕКИ!“. Не „НА ВЕЙКИ“, момче! Не на вейки!!! На вейки, та даже на саръци, мертеци, ритловици и на минни подпори, е слаба работа и не държи, а ти си я турил на вейки. Айде, бегай да я поправиш тая дружба, да не взема да те вкарам в тухларната за 20 дена за дребно хулиганство, да видиш къде зимуват раците…
Като отидох още същия следобед на свинарника в стопанския двор на ТКЗС-то с половин душа, гледам написаното и правилно съм го изписал „на веки“, а не „на вейки“. Явно някой от доносниците на кварталния милиционер не е прочел правилно и е докладвал.
Но излизам от стаята на кварталния, не само крака и тяло, душата ми трепери, а насреща по коридора иде председателят на Селкопа и вика:
– Ей, Илийка, добре, че те видях! Абе, дай некоя картина, така, за украса, разбираш ли, за новия ресторант до смесеният магазин, дето направихме. Значи, вдругиден е откриването. До утре ако донесеш некоя картина – идеална работа, значи!…
Още същия ден занесох картините, председателят подскача от радост и казва:
– А, идеална работа, значи! Все съм чувал, вика, че бояджилъкът ти идва отръки, ама чак за толкоз, не съм знаел. Браво, Илийка!
Извиква Марето, касиерката, и нарежда да ми плати за седем картини, колкото там се полага.
Влизам в стаята на касиерката, тя ме пита „Колко?”, мълча, щото знам ли колко, а Марето ми шепне, че ще пише по 100 лв. за парче, щото вчера като били в Окръга по работа, търсили картини и в Окръжна галерия, а там под 250 лв. немало. А и хич не били толкова хубави – мазаници, цапаници – купешка работа. Брои ми 700лв. и тъкмо щех да почна да заеквам, аха да изгубя говор, председателят ме среща в коридора и вика: „Доволен ли си, Илийка?“. Гледам го като пукъл, а той казва: „Браво, твои са си тия пари, Илийка, сиромашко момче си, подкрепи се…“
Роди ме, майко, с късмет – та ме хвърли на смет! – мисля си като вървя към дома и тъкмо минавам край кметството, те ти кметът излиза оттам и ми вика отдалеко, да се кача горе при Юлето, касиерката, да оправим сметката за Първомайската украса. „И да се подготвиш, вика, за 9-ти септември“ – още отсега каквото трябва да нарисувам целото Политбюро. Всички села и градове си имат Политбюро, само ние си немаме Политбюро! Леле, майко – викам си – не само българското, ами и съветското и американското Политбюро, ако кажеш, кмете, рисувам ги веднага!…
Качвам се при Юлето, а тя ми дава още повече пари! Аз, че съм улаво – улаво съм! Ама тия хора са триж по-улави от мене да плащат толкова пари за нищо-нещо. Мама, дето като луда копа цял ден на полето в ТКЗС за два лева трудов ден, като видя колко пари съм донесъл вкъщи – изплаши се. Толкова пари дома не е имало никога ни на тоя, ни на оня свят. Помисли, че съм ги откраднал отнекъде тия пари, та ходила да пита. От рода на баща ми имало навремето един хайдук, хаймана и пройдоха, та помислила да не би да съм се изметнал на него. Нарисувах мама и тя не се хареса толкова изплашена на портрета й. „Ако това съм, значи луда некоя жена съм“ – вика тя. Видяхме се в пари, много пари, и ми беше мъчно, че баща ми не бе жив сега, да види безглаголният му син как печели. Като беше жив, той ме гледаше с мъка и изгаряща печал, та издишаше дълбоко, като казваше с отчаяние: „Ех, Илийка, Илийка, безглаголно ми чедо!…“.
Горкият ми баща, той се бе отчаял напълно и мислеше, че за нищо не ставам в тоя живот, освен за социална пенсия. Чини ми се, че тая му мисъл го бе заяла отвътре, бе оживяла на сърцето му и от нея той се дамлоса и умря.
Но видяхме се с мама в пари… Купих си телевизор и маса други работи си купих. Това хладилник, това нафтова печка, газов бойлер за топла водица, все стока дефицитна и купена с „връзки“. Ако имах диплома от четвърто отделение, и москвич можех да купя и да пърпоря с него нагоре-надолу, но не би. Пред мене никой вече не смее да ми рече „Илийката Улавото“, ако и зад мене да си ми викат, като трябва да посочат за кой Илийка става въпрос.
Понеже край селото биха сонди, дойдоха едни шефове отнекъде, кметът ги нагости в ресторанта и един от тех питал, аджеба, откъде са закупили тия прекрасни картини за ресторанта? А той им казал, че това са на Илийката Улавото, дето живее на Валаво дере – срещу сондите, тая къща накрай село. Запознайте ме, казва, с него и кметът го води у нас – тоя се шашна. Толкова картини накуп е виждал само в Националната галерия за изящни изкуства, вика! Иска да купи две, подарявам му три – и докато гледаха това-онова, взех, че му изпрасках чабаджик една снимка с молив. Тоя дип си шашна и си взе снимката за спомен. Хората са много интересни като се шашкат от нищо. Като нарисувах лудия от селото, Миле Маж, и му показах снимката с изгнилото от пот и кир дъно на каскета, с щръкнал през гнилата дупка на капата му кичур, немита от рождение коса, тоя сочи косата, пробила каскета му и вика радостно: “Ха-ха- ха! Ииии! Изкласила сиромашия!!!“. И лудият се позна и му е драго…
Нали не работя никъде, освен да рисувам, отидох да видя тия сонди и това беше чудо невиждано в селото – веднага им изпрасках неколко снимки, барабар със сондаджиите. Точно тогава дойде един журналист от окръжния вестник да види как вървят сондьорските работи и хоп, и той при мене. Направи ми снимки пък той тоя път – щрака, светка налево, надесно. Изтипаха ме в окръжния вестник и кой как ме види по село, дава ми вестника да се видя какъв “Илиика” съм, специално запазил вестника…
Така се завъртя положението, че започнаха да ми пращат писма за картини за изложби и биеналета – пращам им картини за изложби и биеналета. Искат да закупят картини за почивни станции и хотели – давам им картини за почивни станции и хотели. Ако некой иска картини, мене да пита. Друго ако не – картини дал Господ…
Пишат за мене и викат художник, хората в селото викат, художник, всички викат художник и аз, а-а-а да си помисля, че верно съм художник, дойдоха да ме вземат с една кола от Културата в Окръга да ми дават награда за една картина от изложба. Там имаше много художници, красиво насядали в кафенето. Едни имаха бради като поп Никола, а други пушеха с лули и говореха авторитетно и изискано, като по телевизия.Чудех се, какво ли търся тука между тия ХУДОЖНИЦИ, все учени хора, защото бях чул, че да си художник, трябва да си учил в специално училище, а не на крайселски баир. Но когато видех техните картини, за първи път поисках да говоря, вместо да рисувам. И като говоря, да напсувам всичко живо, дето ме мисли за художник…
Обикалях в безлюдният изложбен салон, разглеждайки „картините“, и търсех жадно да видя в тия произведения на изкуството светлината на разтопено сребро от побелялата глава на дедо Лазе, угасващата светлина от погледа на умиращото ни, отровено куче Караман, прощавайки се с нас, плачещите за него, негата в умният, гальовен, любовен поглед в очите на Писана, тъжният светлик в бащините ми очи, поболели от мъка по моя недъг. Сивата, полужива светлина в запердените очи на полусляпата ми баба? Ами гордата осанка на златоперия Геро?! Ужасът на лицето на мама от мисълта, че съм откраднал!!! Радостта на селския луд, познал се под прогнилият си каскет с щръкнала коса през дупката на каскета и самоопределил се като „изкласила сиромашия“! Къде е красотата на хората в светлината на лицата им, във формите на телата им, излъчващи живот? Грозен човек и грозно цвете има ли? Та нали и тревата е красива, дори и без капката роса в нея, и камъка в тревата и мравката! И птицата в небето, и гадинката в пръстта на земята! Разглеждах тия платна с размазани, мъртви цветове, които ни показваха, нито пък казваха каквото и да било, въпреки наименованията им. Та може ли букет живи цветя или панера сочни плодове да бъде “натюрморт“, т.е. мъртва природа! Нали изложбата е ЖИВОПИС!…
Какъв художник съм аз, когато тия хора тука мажеха, плескаха, трупаха тонове бои по платната и ги назоваваха с най-причудливи имена, та ни по название, нито по изображение не можеш да разбереш „нарисуваното” какво е. Те може да са си много учени хора, а аз да съм расъл на баир в гора, но в никакъв случай не искам да съм като тях…
Не! Не искам да ставам ХУДОЖНИК! Искам да си рисувам!!!
.
