Румен Петров, Тerminal3.bg
Вчера (28 април 2016 година) Народното събрание окончателно (въпреки цялата условност на това понятие за 43-тия ни парламент) реши в приетите изменения и допълнения в Изборния кодекс, че в градовете в чужбина, където има български дипломатически и консулски представителства, няма да могат да се откриват допълнителни секции за гласуване при избори. А извън Европейския съюз ще може да се гласува само в мисиите и допълнителни секции ще се отварят с решение на ЦИК и по предложение на Министерството на външните работи само в градове с над 1 милион население, и то само по една секция.
Резултатите от парламентарните избори през 2014 година ясно показаха, че тези ограничения ще засегнат особено силно българите в градове като Лондон, Виена, Мюнхен, Атина, Солун и други, където досега се откриваха много повече от една секция в посолството. Общо в столицата на Великобритания тогава са открити 10 (десет) секции и са гласували 8515 души. И дори тогава не достигаха секциите, и пак българите висяха на опашки с часове заради Външно министерство, което не се справи с организацията на изборите.
На президентските избори този октомври всички български гласоподаватели в Лондон (със сигурност над 50 000) ще гласуват в една секционна избирателна комисия. Честито! Както Терминал 3 вече писа, гласуването в една секция на повече от 1000 души е абсолютен кошмар.
А най-интересно е, че през 2014 година над 51% от гласовете от гласовете са били за… ГЕРБ. #КОЙ накара депутатите на ГЕРБ да приемат закон, ограничаващ възможността да гласуват хората, които ги избраха. Да, няма въпросителен знак, защото няма въпрос.
Струва си да обърнем по-сериозно внимание на факта кого лишиха от глас в Народното събрание и какви бяха някои от опорните точки в публичното говорене на привържениците на изборните ограничения в чужбина.
Ето я първата опорна точка:
I. Българските гласоподаватели в чужбина съвсем не са толкова много – около 1 млн. – и активно гласуват само тези в Турция.
Сто двадесет и пет години преди основаване на Политическа партия “ГЕРБ”, по време на първото правителство на либерала и министър-председател, Драган Цанков (не е кръстен на булевард в София, а всъщност е обратното), е учредено Статистическо отделение към Министерството на правосъдието, както и Статистическо организационно отделение към Министерството на финансите (25 юни 1880 г.). Днес тази администрация се изявява като Национален статистически институт (“НСИ”). Съгласно един европейски Регламент (223/2009 за европейската статистика), Европейската статистическа система e партньорство между статистическия орган на Общността (Евростат) и националните статистически институти – в случая това е нашенският НСИ. Може да му се вярва на НСИ, партньор на Евростат.
От 1 до 28 февруари 2011 г. в България се проведе 17-то (седемнайстото) преброяване на населението в страната. Веднъж на 10 години НСИ събира тази информация. За първи път преброяване е направено през 1900 година, а за последен – 2011 година.
Ето две много интересни поредни преброявания:
– към 31.12.1910 г. Царство България има население от 4 337 513;.
– към 31.12.1920 г. – 4 846 971.
От първата до втората дата са водени 3 (три) войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Военните жертви – убити и ранени войници и офицери – са над 300 000. Мобилизирани са до 700 000 хиляди души в определени моменти. България губи половината от територията на т.нар. Българско землище (територии, населени предимно с българи). Но населението й се увеличава за това десетилетие с над половин милион души.
Тенденцията за увеличаване на населението на България продължава до 1985 година, когато при поредното преброяване са отчетени 8 948 649 души. Само около 50 000 не достигат, за да стигнем 9 млн. През предходния десетгодишен период 1975-1985 г. населението на България нараства с около 20 000 души на година. Спокойно можем да допуснем, че до края на 1988 година населението на България действително е нараснало с около 80,000 души и е минало 9 млн. Следва да се има предвид, че през десетилетието 1975-1985 г. нарастването на населението на България е най-малко дотогава. Например през 1965-1975 г. България нараства с около 50 000 души на година. В други години (от много по-ниска база!) населението е растяло с до около 100 000 души на година.
За 2015 година НСИ изчислява населението на България 7 153 784 души. Това е с още около 200 000 надолу от последното официално преброяване в страната, направено към 1 февруари 2011 година – 7 364 570. В момента страната ни намалява с около 50 000 българи.
Ако теглим чертата, от 1988 година до днес населението ни е намаляло с почти точно 2 млн. души в абсолютни числа. Къде са тези хора? Много е просто – основна заслуга на това намаление е миграцията. Започва на 3 юни 1989 година с Голямата екскурзия, организирана на 360 000 български граждани от Държавна сигурност и престъпния режим на Българската комунистическа партия, и се разраства с либерализацията на пътуванията и отпадане на изходните визи и демократизацията на страната.
Миграцията продължава вече 26 години и вероятно статистиците могат да обяснят на прост език, че броят на българите в чужбина е много по-голям от тази разлика в абсолютните числа. Разликата не отчита естествения прираст на населението при липса на такава интензивна миграция от България. А българските емигранти са именно цветът на нацията – млади, работоспособни, конкурентоспособни, активни и талантливи.
България не разполага с данни за своите граждани, пребиваващи в чужбина. Държавата не се и старае да събира такива данни. Тя не харесва хора не са активни гласоподаватели. От всичките милиони българи в чужбина, най-големият брой гласували е за парламентарните избори през 2009 година – 156 195. Защото са избягали именно от тази държава, за чийто органи на управление трудно ще ги накараш да гласуват. Те от тези управленци са избягали. Един път в годината (дори не всяка година) Министерство на външните работи праща по една окръжна грама до дипломатическите си мисии и ги пита колко са българите в съответната страна. Представителствата, разбира се, нямат и най-бегла представа и питат приемащата държава. Последната – ако има такива данни и ако иска да ги предостави – ги дава. Ако не – здраве! Не е важно…
Българите в чужбина са добри само за едно – да продължават да пращат парички. Така те станаха през 2014 година най-големият инвеститор в страната и не отстъпват палмата на първенството.
От всички данни, които държавата притежава за нашите сънародници в чужбина, аз избирам да вярвам на Агенцията за инвестиции. Tам, все пак, се броят и парите, които от чужбина се пращат в KLETA MAJKA BALGARIQ.
Още през януари 2014 година Агенцията за инвестиции е споделила куриозна статистика – през 2013 в страната заетите са около 2 милиона и 200 хиляди българи, докато извън границите ни, препитанието си осигуряват 2 милиона и половина наши сънародници. Щом са трудоспособни, могат и да гласуват.
Ето и минималният брой на български гласоподаватели в чужбина – 2.5 млн. Това са доста повече от два града с размера на София (защото в София живеят и граждани, които не са гласоподаватели). А в София има три многомандатни избирателни района.
Е, според вас, заслужават ли българите в чужбина да получат избирателен район “Чужбина”? Не. Поне разбрахме защо от самия председател на парламентарната група на ПП “ГЕРБ”: Виновен бил Северозападът – Видин например! Ако направят избирателен район “Чужбина”, ще трябва да вземат мандати от Видин!
Гоу Бак Видин! Имидятли!
II. Втората опорна точка е: можем да им организираме избирателни секции на тия хъшове, ама много е скъпо.
Външно министерство трябвало да командирова свои служители, за да им организира секционни избирателни комисии. Повтарят го всички разпространители на опорни точки. Повтаря го и самият министър-председател в днешното му (29 април 2016 година) участие в “Денят започва” в БНТ.
Тази опорна точка звучи добре като оправдание, но, уви, страда и от недостатъци. Например поради това, че няма нищо общо с истината.
Преди да промениш Изборния кодекс (ИК), е добре да го прочетеш. В разпоредбата на чл. 103 ИК е дефинирана функцията на министъра на външните работи (или оправомощен от него зам.-министър) да назначава по един член във всяка секционна избирателна комисия. Само че нищо в ИК не задължава същия този министър да предлага член, който трябва да се командирова от България.
Това, че българското външно министерство използва всички парламентарни и президентски избори, за да командирова част от българска администрация на екскурзия в чужбина, е съвсем друг въпрос. Причината следва да се търси по-скоро в изконно гюведжарската природа на българския чиновник. Важното е, че никой не задължава министъра да го прави. Във всяка една държава има достатъчно достойни български граждани, уважавани от диаспората и вече опитни в изборния процес, които могат да бъдат предложени от министъра на външните работи. Не само това, но ал. 2 на чл. 103 ИК даже изрично позволява на министъра да прави своята номинация, въз основа на предложения от организации на български граждани в съответната страна. Ами, ако този министър милее толкова много за т.нар. “национална сигурност” заради провеждането на изборите в Турция, той може да назначи по един БГ патриот (например служител на МВР) във всяка една избирателна секция, който да даде решителен отпор на Ердоган и да не допусне изборни нарушения.
“Да, ама не!” Чиновниците, не само от Външно министерство, но и от другите администрации, са петимни да пътуват до екзотични места, за да участват в секционните избирателни комисии. Чувам, че за Палма де Майорка на последните парламентарни избори е имало сбивания в администрацията на Министерски съвет.
Скъпи на триците, евтини на брашното – запазена марка на 43-то Народно събрание.
.
