Оливър Стоун, „Хъфингтън Поуст”
Когато страхът стане колективен, когато гневът стане колективен, всичко става извънредно опасно. Поразително е…
Масмедиите и военно-промишления комплекс създават за нас затвор, в който да продължим да мислим, виждаме и действаме по един и същи начин… Нужен ни е куражът да изразяваме себе си, дори когато мнозинството върви в обратната на нас посока. Защото промяната в посоката може да се случи само когато има колективно пробуждане. Затова е важно да кажем „Аз съм тук!” на тези, които споделят нашите мисли” – цитат от книгата „Изкуството на силата” на будисткия монах Тик Нят Хан.
През последните седмици се отчаях много от политическия ни пейзаж. Този цитат на Тик Нят Хан наскоро повдигна духа ми и затова го споделям с Вас. Защото аз, ние, сме още тук! Макар да е ясно, че жребият е хвърлен и Хилари Клинтън ще победи. Ако разбира се вярвате на числата и материализма. Аз не, поне не изцяло.
Нужно е да разберем в колко трудна ситуация ще изпаднем, ако продължим с по-тежката версия на Обама. Хилъри Клинтън ефективно затвори вратата на мира, като низвергна както мирния процес в Палестина, така и този с Русия, в една и съща седмица. НАТО е нейният бог – най-доброто, което „изключителните” САЩ могат да изнесат през новия „Американски век”.
Кой обаче наложи тази политика и контролира страната? Нейната гледна точка е напоена от традиционното след Втората световна война, атлантистко, доминирано от НАТО разбиране за вселената. Направо е издълбано в нея. Никой президент, никакви предварителни надпревари в Демократическата партия, никакво медийно несъгласие не могат да променят това. Ще участваме в гранични, ресурсни и вечни войни през следващите 10, 20, 100 години, докато, както казва Доналд Тръмп (на който нашето правителство в сянка никога няма да позволи да управлява) в типично откровен стил, „градовете ни не фалират”. Медиите ни станаха коравосърдечни заради войната. Телевизията не спира да търси следващия връх в следващото заглавие – колкото по-шокиращо, толкова по-добре. Скромността в американската политика е мъртва. По-добре да си сензационен.
Иронично е, че докато наричат Тръмп „неизбираем” (какъвто е), оставаш с впечатлението, че Клинтън е „новото нормално”. В този случай се оказваш заблуден от ненужната дихотомия, в която Клинтън „заслужава уважение”, също както Айзенхауер и Дулс заслужаваха уважение през 50-те, когато се намесихме и свалихме правителства в много страни.
Разликата е, че те поне имаха ума да не влизат в преки бойни действия. Мнението, че НАТО трябваше да се разформирова през 1991 г. след разпадането на Съветския съюз, вече не е релевантно. Алиансът, към който след 1991 г. се присъединиха нови 13 държави, трябва да бъде подкрепян. Клинтън беше накарана от неоконсерваторите да мисли, че всичко е въпрос на „руската агресия”, при положение, че САЩ осъществява най-голямото (военно) струпване по европейските граници на Русия след това на Хитлер през Втората световна война.
Отиваме на война. Или ще е хибридна такава, целяща да върне руската държава до подчиненото й състояние от 90-те, или истинска, която ще разруши нашата държава. Гражданите ни трябва да знаят това, но няма как да стане, тъй като медиите ни са принизени до съветския „Правда” в подкрепата си за „заслужаващото уважение” агресивно правителство.
Ние сме водени, както каза Чарлс Райт Милс (б.р. – американски социолог) пред 50-те, от правителство „на ексцентрични реалисти. В името на реализма са конструирали собствена параноична реалност.” Медиите приписват на Хилъри Клинтън страхотен опит във външната политика, без да отчитат резултатите от властолюбието й. Хилъри може да бъде сравнена с Мадлин Олбрайт, лунатичката на тема Студената война, назначена от Бил Клинтън, като един от най-лошите държавни секретари, които сме имали след… Кондолиза Райс. „Ако трябва да използваме сила, това е защото сме Америка. Ние сме незаменима нация. Ние стоим високо и виждаме по-далеч в бъдещето от други държави”, надуваше се Олбрайт.
Досието на Хилъри включва подкрепа за варварските „контри” срещу народа на Никарагуа през 80-те, подкрепа за продължаващата война на Буш срещу Ирак, продължаващата бъркотия в Афганистан, а като държавен секретар тя е отговорна за унищожението на секуларната държава в Либия, военния преврат в Хондурас и продължаващия опит за „смяна на режима” в Сирия. Всяка една от тези ситуации е довела до повече екстремизъм, повече хаос по света и по-голяма опасност за нашата страна. На ред са границите на Русия, Китай и Иран.
Само чуйте свирепата й реч през Американско-израелския комитет по обществени въпроси (AIPAC). Наистина ли ще изтърпим Клинтън да „качи съюза ни (с Израел) на следващото ниво”. Къде е здравият ни разум? Няма ли как медиите да обърнат внимание на този екстремизъм? Мисля, че проблемът е в политическата атмосфера на „коректност”, която доминира в американското мислене.
Заради това се моля за Бърни Сандърс. Той е единственият, който има желание, най-малкото от фискално благоразумие, да намали военните ни интервенции, да прибере войниците, а със спестените трилиони да защити „родината” като я възстанови и върне парите обратно в хората, училищата и инфраструктурата.
„Мъжете от моето поколение носехме Испания в сърцата си. Там научихме, че човек може да е прав и пак да бъде победен, че силата пречупва духа и че има времена, в които куражът не бива възнаграден.” Това пише Албер Камю за обречената Гражданска война в Испания през 30-те години. Вярно е, че светлината на Иберийския полуостров угасна за десетилетия. Америка спеше, но в крайна сметка постъпи правилно и отиде на война с фашизма. Вярвам, че фашизмът все още е най-големия ни враг и образът му постоянно изскача от нашите т.нар. „демокрации”. Властта винаги следва интересите на богатите. Това е фашизмът и това е опасността, надвиснала над нас и сега. Сандърс говори за пари, слушайте го. Той говори убедително за парите и силата им да развращават. Той е единственият, който издигна глас срещу корупцията в нашата политика. Клинтън прегърна тази корупция.
––––––––––––––
* Американски режисьор Оливър Стоун е един от известните интелектуалци в САЩ, които са изразявали гласовита критика по отношение на американската вътрешна и външна политика.
Източник на текста на български: БГНЕС
