Джипитата в България стачкуват. Форумите се пръскат по шевовете от сблъсъци на справедливо негодувание, злобна завист, непризната гениалност, глобализъм и патриотизъм. Кашата е пълна. Никой не разбира какво става, но всеки има поне по три несъвместими мнения по въпроса.
Не бойте се. Няма да ви давам мнение. Просто ще ви разкажа една истинска история.
Бях млад студент, завършващ медицина. Дали отговорът на държавния изпит или младостта и енергията ми изиграха по-важна роля, не знам, но професор Панева-Холевич след изпита ми каза:
„Защо не си подадете документите за асистент по ортопедия, колега? При нас тъкмо се отваря едно място.“
Аз гордо й отвърнах, че ще си помисля по въпроса. Ех, младост, младост. Време на безумни дръзновения. Исках да ходя на село и там да лекувам хората. Изобщо не ме беше страх от разпределението. Обратното. Очаквах го. Очаквах началото на професионалния си живот така, както го описваха в книгите и филмите. Помните ли филма „Специалист по всичко“? Е, аз нямаше да търся връзки за София. Щях да замина за Вълчи дол с голямата си любов и да бъда щастлив.
А после дойде демокрацията и на моя випуск ни казаха: „Честито колеги! Вече сте лекари. Оправяйте се кой както може. Разпределението е отменено. Ура!“
Не познавах никой на село и се сетих за проф. Панева-Хочевич. Отидох в ИСУЛ, качих се до отделението по Ортопедия и Травматология и изчаках професорката в коридора. Все още си я спомням как излезе от операционната. Маската на врата й, операционните дрехи и калцуните на краката. Професорката ръководеше цяло отделение травматолози. Беше мъжкарана. Приличаше на бригадир – артилерист от Наполеоновата армия. Каза ми да вървя след нея, отведе ме до администрацията на ИСУЛ и им заповяда да ми приемат документите за конкурса за асистент.
Така станах ортопед. Хубава специалност е ортопедията. Пирони, винтове, плаки, дрелки, длета – мъжка работа. Режи, кови, гипсирай. Що екстензии съм сложил, що гипсове навъртял, ехе….
И специалност си взех, а после самолета ме отнесе на огромните си криле на запад. Там, където слънцето залязва, започна за мен нов живот и в него аз станах Джи Пи. Американско Джи Пи. Тук ни наричат фамилни лекари. Що мъка се мъчих, що неизплакани сълзи за ортопедията в душата си стаих. Учех за фамилен лекар, унижавайки в сърцето си тази специалност. Наричах ги наум тъпи поликлинични лекари, гордеейки се, че аз съм специалист.
А после започнах да работя. И година след година в душата ми растеше гордост. Нова гордост, за новата ми специалност. Тя стара любов ръжда не хваща, така че ортопедията и досега ми е на сърце, но днес се гордея с това, че съм личен лекар. Гордея се истински и искам да ви представя моята специалност.
Ние сме Джипита!
Ние сме тези лекари, за които сте чели в детските книжки. Ние сме Доктор Охболи, Доктор Уотсън и Доктор Куин. Ние се изправяме срещу болестите ви, ние сме сред вас и с вас, а не се крием зад стените на болниците. Нашата работа е пред очите на всички ви, а не е тайнство само за посветените, извършвано в храма на операционната.
Ние ви изслушваме, ние ви преглеждаме и от често неясните ви уплашени брътвежи и нескопосани обяснения, сред невероятната каша от вашите суеверия и откъслечна интернет информация, търсим златното зрънце на вашата диагноза. Да го намерим не винаги е възможно, но ние трябва поне да се ориентираме дотолкова, че да решим най-важния въпрос. А той е има ли нещо опасно за живота ви или не. Какъв е рискът за вас.
Това не е лесно, приятели. Хич не е лесно. Моите колеги ортопедите, при цялото си великолепие, не биха могли да излекуват един синузит на детето си. Те не знаят как. Един кардиолог не би могъл да ви даде съвет за възпаленията ви хемороид, а един нефролог и понятие си няма какво да прави с врастналия ви нокът. Това просто не влиза в техните специалности и те са го забравили, даже и ако са го знаели някога.
Най-важното е обаче, че нито един специалист не може да ви каже дали това главоболие, от което се оплаквате, е за невролог, ендокринолог, кардиолог или оториноларинголог. Те чакат това да кажа аз. Джипито. И когато аз го кажа, те започват много професионално да изрязват тумора от вашият мозък, да ви оперират от феохромоцитома, да ви регулират кръвното налягане или да правят пункция на синусите.
Един мой приятел Джи Пи има любима приказка: „Когато си чук, всичко ти изглежда на пирон“. Перефразирано можем да кажем, че ако си специалист по уши, гърло и нос, то всяко главоболие ще е синузит.
В Америка, където работя днес, ние, фамилните лекари, се радваме на голямо уважение от специалистите. Те идват в моя кабинет да се представят, благодарят за изпратените им пациенти и винаги в консултациите не забравят да напишат, че е удоволствие за тях да лекуват пациент на доктор Хинов. Аз ги уважавам за това, което те правят отлично. За техните умения да сложат сърдечен стенд, да проведат успешна химиотерапия, да поставят изкуствена става. Уважавам ги за това, че те извършват хиляди медицински чудеса и спасяват моите пациенти от смърт и инвалидност. Благодарен съм им за техният професионализъм, а те на мен за това, че аз им доверявам моите пациенти. Разбирате ли? Моите. Аз се грижа за две хиляди живота. Това не са просто хора. Това е моето семейство. Те са ме допуснали в семейството си и сега сме нещо като роднини. Аз знам за тях, за децата им, работата им, за ежедневието. За мен те не са просто медицински диагнози, а са Джак, Бил, Шон, Ники, Ема, Мильо.
За повече от десет години практика в Америка нито веднъж не са ме обвинявали в безсмислено използване на тестове или в ненужни консултации. Нямам никакво ограничение за това, какъв тест ще назнача и на каква консултация ще изпратя човек. За съвсем драстични случаи съм получавал обаждане от лекари, които работят за застрахователни компании, и смея да твърдя, че след като обясня защо изпращам пациента на съответния тест, винаги получавам съгласие от застрахователя. Знаете ли защо? Защото пациентът ще съди и застрахователната компания не иска да е обвиняем.
Днес Джипитата в България стачкуват. Чувам за ограничено количество направления за специалист, тестове и лаборатория. Ужасявам се. Какво бих правил, ако не мога да назнача ядрено-магнитен резонанс по всяко време или да взема кръв, когато смятам за необходимо, или да изпратя човек на кардиолог с подозрения за исхемична болест? Как бих опазил тези две хиляди животи на мои близки хора, без да мога да разбера грози ли ги нещо и какво е то.
Аз назначавам хиляди изследвания и консултации, и се надявам, най-много се надявам на следният резултат: „Докторе, подозренията ви не се потвърждават. Вашият пациент е извън опасност!“
Ваш Джи Пи,
д-р Виктор Хинов
Колеги, радвам се, че четете.
Да господин Георгиев, професорката не се обличаше кой знае колко добре, но всичките тези корави ортопеди и заставаха мирно, само да ги погледне. Готин човек!
Госпожо Точкова, предполагам че работим в една специалност. Тук с мен работи една лекарака от Бангладеш. Тя ми расказва, че системата в Родината и е същата, като в България. Пациентите ходят само при специалисти и уважават само титли. Подобни системи има не само в бивши социалистически страни. За мен общият деноминатор е бедността на една страна. За да има истинско покритие на заболяваемостта истинска профилактика и предотвратяване на болестните състояния системата трябва да разчита преди всичко на личните лекари. Ще кажа и повече. Тук в САЩ личните лекари често стават виши здравни администратори. То е защото ние разбираме от неща, като заболяваемост, епидемии, медицинска статистика, профилактика и превенция. Според някои колеги е добре, че министъра на българското здравеопазване е анестизиолог. Аз обаче не смятам така.
Всичко това говори добре за здравната система в САЩ Но аз съм чувала, че достъпът н
до GP там е доста бавен При нас лошото е ,че пациентът не вярва на GP и постоянно иска да се консултира със специалиста. Това е остатъчно явление от социализма. Обясняваш за какво става въпрос а той си пее песента искам на специалист. Отива на специалиста връща се при мен и почва стярата песен- той ми изписа лекарства ама не ми помогнаха. И се завърта колелото за хроничните заболявания. Обясняваш за артрозите няма излекуване- физиотерапия и т.н. Не ми се говори никой не приема хранителни добавки чакат да стигнат до смяна на става. Страшно
Припомни ми за Панева-Холевич. На първото упражнение по травматология в ИСУЛ се лутам по коридора на отделението и реших да попитам за кабинета й една едра, здрава стрина с престилка неглиже която не можеше да не изглежда по санитарски за онези годиини….. Оказа се че това е самата професор Пенева-Холевич.