Разказ от Васил Симеонов
Огромните дула на четирите гигантски гаубици, стари като швейцарски мортири от осемнайсти век, зяпаха застрашително към морето. То морето въобще не ги виждаше, защото една изумрудено зелена, невинна като красива пеперуда горичка, ги скриваше от целия свят. Тумбестите, тежащи над шейсет кила снаряди, можеха с лекота да прелетят огромни разстояния и да поразят всеки вражески кораб, дръзнал да застраши крепостните стени на древния град Месемврия.
Морската батарея се командваше от Папа Джо, капитан трети ранг от военноморския флот. Истинското му име беше Георги Стойчев и беше пратен тук от базата в Атия. А Папа Джо го наричаха подчинените му офицери, мичмани и матроси. На тях им харесваше това име, а той нямаше нищо против да му викат така. Службата беше лека и капитанът се чувстваше като на курорт. Нямаше как да е другояче, нали точно под краката му лежаха такива знаменити места като Несебър, Слънчев бряг и Елените… Целта на поделението беше да охранява четирите топа. Самите пазачи на крепостта бяха една дузина матроси, отбиващи редовната си военна служба. Последният набор. Освен охраната, два пъти в годината, когато изпробваха дали гаубиците още могат гърмят, момчетата тичаха като царски вестоносци до близките къщи на Равда и Несебър, за да предупреждават людете да си отварят прозорците. Иначе щеше да да завали стъклен дъжд по улиците.
Папа Джо беше пич и като такъв го приемаха войниците, а той им отвръщаше със същото. На младежите им се живееше и свободните от наряд вършееха по цяла нощ из дискотеките на Сънито, Несебър и Равда. „Триъгълникът на греха”, така капитанът наричаше този район изпълнен с какви ли не съблазни. „Млади са, сега му е времето да живеят, да грабят колкото могат от живота”. И проверяваше дали всеки излизащ отпускар носи тройка презервативи в себе си. В опасна зона живееха. Само туй момче, матрос Дашев, Дамян Дашев, доста го притесняваше. Деветнайсетгодишен левент, симпатяга, як, здрав, а толкова затворен. Едни книги само го вълнуваха, живееше като пустинник. Излизаше в отпуск само по половин час, колкото да ливне една бирица, и се връщаше при книгите си. Странеше от другите. Вярно, всички останали бяха морски чада. Бургас, Поморие, Царево, това бяха техните градове. А той – сухоземен плъх, от Хисар, дълбоко в сушата. Отначало Папа Джо го помисли за гей, така де, при толкова полуголи момичета, дето щъкат из околностите, ти да седиш като пукал с някоя книга…
Обаче нещо не му се връзваше, ако беше педал, щеше да се пробва с някое от момчетата. Не, явно е притеснителен човекът. И един ден го грабна със себе си, замъкна го в барчето на ВИФ да изпият по някоя бира. И да си поговорят. Командирът се оказа прав. Младежът беше възпитаван в пуритански дух. Скромност – това било веруюто на неговите родители. Жените го вълнували, но го и плашели. Изложил се веднъж, една много настоятелна съученичка поизбързала и той горкия свършил хубавата работа, без да свари дори да си разкопчае ципа. Това му разказа Дамян, впил поглед в дулото на чашата си и поруменял като средновековна девица. Папа Джо беше психолог, каза му, че и с него се случило същото навремето, ама това го амбицирало. Че кат ги почнал мадамите, чет нямали. Затова късно се оженил. „Общуване, общуване му е майката! И главите горе! И двете!”
После му разказа за щерка си, Галя, двайсетгодишна, ама много отворена. Дали да не вземе да й каже да го заведе на някой техен купон; тя била в момента тук, в Несебър, при баба си. Още сега ще й звънне. Дамян подскочи като ужилен и категорично отказа. Папа Джо обаче се оказа супер настоятелен и какво да прави момчето, на командир трудно се отказва, съгласи се. По пътя, на връщане, продължиха да си плямпат; разбра се, че момчето е прието в СУ да следва философия наесен. Ето откъде била любовта му към книгите. „Нерде философия, нерде двадесет и първи век, ама на, всеки си е башка луд” – разсъждаваше наум морският офицер, но не посмя да го каже гласно.
Когато се прибраха, Дамян се изтегна на „койката” с книга в ръка, а Папа Джо набра по мобилния дъщеря си. Беше събота, два след обяд. Таткото се ухили демонично, защото след секунди тишината в бабината й къща щеше да иде по дяволите. За да разпознава кога звъни баща й, неговото момиче беше турнало на nokia-та си не мелодия, а запис на залпови изстрели от мортирите в горичката. И сега – бааам, бааам, баааам – гърмежите отекваха из цялата къща. След петия залп телефонът щракна:
– Здраве желая, господин капитан трети ранг – тъничкият, почти детски гласец приятно погали ухото му.
– Здраве желая, катеричке, май си в добро настроение, радвам се да те чуя!
Разбра се, че е пристигнала само преди час и тръгва за “Фрегатата”, там плажът бил най-шик. С приятелките си. След няколко минути Папа Джо изложи проблема и я попита може ли да поканят Дамян на някой техен купон, да се повесели, да се запознае с нейната компания, дето се вика малко да го социализират… На въпроса дали е „голям смотляк” – таткото отговори с: „Не, не е много голям, срамежлив е, добро момче е, нека опитат”.
Девойката му каза да й звънне след час, да се видела първо с нейните кифли – и му трясна безцеремонно телефона. Такава си беше, какво да я прави.
След час артилерийската канонада от телефона на Галя стресна всички гущери, препичащи се на плажа пред пиратски кораб.
– Слушай, папа. Утре в девет вечерта, Валя, да, същата, русата, да бе, готината, ще го вземе от разклона за Съни бийч. От спирката. Купон в „Русалка”. Не, няма да съм там, имам друг ангажимент. И да носи една роза, червена, в лявата ръка. Няма да го тормозят, казала съм им, нали рече, че е готин! Айде чао, тате. Целувам те и аз.
С огромно нежелание матрос Дашев, облечен в най-готините си цивилни дрехи, разбирай единствените, заби колец на уговореното място и зачака. Беше чел, че мацките закъснявали за среща. А Папа Джо, той остана да спи в поделението и да чака резултата от социалния си експеримент. След двайсет минути едно къдраво като Южна Африка миньонче грабна розата.
– Мерси, пич! Ти ли си Дамян? – детското й гласче го изненада приятно.
– Здравей! Аз съм, а ти си Валя, нали?
– Позна от пръв път. Браво! Само дето купон няма да има. Изпокарали се нещо. Ще трябва да импровизираме с теб.
– Ами… ако трябва, аз… ами да се връщам в казармата, щом… – смутолеви момчето, въпреки че въобще вече не му се тръгваше.
– Не те пускам никъде, айде, рейсът идва – и мацето безцеремонно го натика в препълнения дилижанс, като в къдравата й главица се отбеляза нещо като „Абе, тоя бил много готин!”. В теснотията Валя се лепна за моряка като холограмен стикер. Момчето се опита да се отмести, ала първо – нямаше накъде, и второ – не прояви особена настоятелност в опита си. Къдрокосото чудо въобще не направи никакъв опит. Когато се смъкнаха от душегубката, имаха чувството, че се познаваха отдавна. Момичето явно беше вряло и кипяло в купонните изпълнения. Предложи да направят един “мнооого дълъг тур за овации”. В смисъл да влязат на някое място, да ударят по един шот, после веднага в друго заведение, още един, и в друго, и в трето, и още един, и още… Беше готино. На всяко място – различно питие. Завъртя се едно шарено колело, не ти е работа. После им се завъртяха главите. После Валя предложи да се хванат за ръце, за да не се изгубят в тъмното. После тъмното се изгуби в тях. После седяха под някаква върба, на някакво пристанище, пиха водка и се радваха на облещената като китайски фенер луна. Тогава се роди идеята за безшумния танц. И танцуваха под лунната върба…
После… после Валя попита:
– Имаш ли си гадже?
– Миии… не. Нали съм войник…
– Искаш ли да ти стана гадже?
– Още от мига, в който те зърнах – никой в тъмното не видя червенината, избила по бузите на моряка.
– Тогава ме целуни. Вече сме гаджета.
Дамян целуна Валя. И Валя целуна Дамян. После двамата се целуваха. После се заоглеждаха трескаво наоколо. После забравиха водката под върбата, преди една стара лодка да ги приюти. После морето заклати лодката, след това лодката заклати морето и се изви такъв щорм, от който всичко се въртеше, хлипаше и виеше срещу облещената луна. Тогава някъде лодката се откъсна от кея, без влюбените пасажери да забележат това, и кротко отплува по посока „накрай света”.
А пияният шегобиец, този, който сряза въжето, се кикотеше като върколак, омагьосан от лунното притегляне.
Те, те не можеха да се откъснат един друг – красиви, голи и безсрамни. И влюбени до полуда.
Далече навътре, вече в открито море, слънцето се показа, жарко като пещ, ала и двамата не проумяваха какво става, заети единствено със себе си, оставили се на произвола на природата. И жадни, жадни да пият от безкрайната си любов!
Усетиха се късно следобед, когато едно несебърско РеКе* вдигна барката с едни вериги на палубата си. Риболовците покриха голите им тела с мокри кърпи, дадоха им да пийнат вода с малко сол, опекоха им две риби и след два часа, вече в добро състояние, ги свалиха на брега. Заедно с лодката, най-грозната лодка на света, сякаш издялана от теслата на пиян копанар. И най-романтичната… Лодката на вечно къркания Къцо, който така и не беше забелязал липсата й.
Дамян и Валя дълго се отдалечаваха един срещу друг на заден ход – два мима, залепили като магнити погледите си. После потънаха в мрака. Той в мрака на поделението, тя в мрака на бабината си къщичка.
– Изкара ми акъла! Това е самоотлъчка! Марш в ареста! Цял ден личният състав те издирва! – крещеше обезумял Папа Джо. После се сети, че в горичката арест няма и го прати последователно на военен съд, в концлагер и къде ли не още. Накрая се успокои, запали един тютюн и запита:
– Къде беше? Какво стана, наистина ми изкара акъла.
– Беше прекрасно! Най-хубавото нещо в живота ми – напуканите до кръв устни на Дамян едвам се движеха.
– И какво? Толкова ли е хубава тази, каква беше, Валя? Изнасили ли те? Такава стръвница ли се оказа? Нещо отнесен ми се виждаш… осъзнай се, момче!
– Господин капитан… не говорете така… Обичам я. Ще се женим. Не мога без нея!
Папа Джо зяпна, опулен като лемур. После му кресна да се преоблече и да ляга. Утрото било по-мъдро от вечерта. Вдигна телефона за да съобщи на Галя, тая Валя каква каша беше забъркала с тоя купон. Набра номера й. В канцеларията изведнъж се разнесе оглушителен топовен залп. После втори, трети, цяла канонада…
Папа Джо онемя. Грохотът идваше от левия джоб на ризата на Дамян.
– Аааа, това е телефонът на Валя. Разменихме си ги, вместо годежни пръстени – усмихна се щастливо момчето и затвори вратата отвън.
.
––––––––––––––––––––––-
* РеКе – Риболовен кораб.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Васил Стефанов е на 63 години. Мебелен инженер, завършил е Лесотехническия университет. Пише от няколко години. В началото на м. май ще излезе първата му книга, сборник с разкази „Клубът на гъсоците“.
.
Много ми хареса.