Представяме на вниманието на читателите предговора към първата книга на Цвета Иванова „Църква за птици“, излязла през тази година, както и някои от включените в книгата творби.
Авторката е родена през 1970 г. в гр. Шивачево, Сливенска област. Завършила е Медицинския университет в Стара Загора, специалност „Управление на здравните грижи“. Работи в Специализирана болница за рехабилитация в Слънчев бряг, както и в медицински център в Сливен. Писането на стихове за нея е магическо занимание, смисъл, извисяване, потапяне в друг, незрим свят.
Предговор към „Църква за птици“
Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи. Стиховете ѝ са пропити от себепознание и дълбока осъзнатост за света, за (не)преходното в живота и необходимостта да се твори – прозрения, постигнати след затваряне зад очите си, след поглед навътре към себе си.
Читателят потъва в света, в който влиза се само незримо, за да се изгуби сред тихото вълшебство – любовта, която се ражда от едно докосване и прераства в обреченост. Лирическата героиня от ничия се превръща в път и смисъл. Както често се случва, после любовта си отива, проядена от неизбежните съмнения за несъвместимостта между контрастните стихии – огънят и водата. След:
Сбогувам се на прага на нощта
с една любов – пресъхнала градина.
следва прошката, която идва от онези небеса, в които любовта е още жива.
В. Сорокин казва, че както живее човек, така и пише. Но припокриването на авторката с героинята й е непълно. Някои образи са изцяло художествени. Това се отнася по-скоро за хумористичните и сатиричните творби. В тях, чрез елементи на гражданска лирика, политическа сатира, често гарнирана с доза лека самоирония и битовизми, са казани тежки и болезнени истини за съвремието ни.
Стихове със затрогваща носталгичност ни връщат назад във времето, където ухае на слънце и на детство. По чувствата играе тръпката от спомени. И пак оживяват онези звънки радости – локви, гьол с жаби, папур, слънчогледови полета и плачещи върби.
Любовта е тази, която обединява смисловото многообразие на творбите. Всеобщата любов, любовта към ближния, към природата, към родителите, към любимия човек. Тя осмисля временния престой на душите ни тук, докато са в тленната обвивка на телата. Апостол Павел пише:
И ако едно по едно раздам всичко, което имам, за да нахраня онези, които са в нужда, и дори ако дам тялото си да бъде изгорено, но нямам любов в сърцето си, нищо не печеля.
(I Коринтяни, 3:13)
Голям дял от книгата заемат дълбоките философски размисли за отвъдно, за личния избор в перманентните противоборства между свободния дух и мечтите, от една страна, и от друга – жестоката реалност, сивото ежедневие и материализацията на живота. Колко ли светове живеят един в друг в този свят от любов? Всеки от нас е микрокосмос, умалено копие на вселената.
Душата ми, без земната си кожа,
вселена сбира в шепички. И свети!
Това е книга с разнообразна тематика, богата на цикли с хронологично и тематично подредени творби. Макар да й е първа книга, авторката с лекота борави с различните стихотворни стъпки, размери, строфи и римни схеми. Използва дистихоми, терцети, катрени, петстишия, секстини, октави, акростихове и дори твърди форми, като сонета.
Интересното е, че всичките творби са създадени за по-малко от година, а сякаш за писани цял живот. За краткия си творчески път Цвета Иванова постига невероятна творческа зрялост.
Вярвам, че стихосбирката „Църква за птици“ ще отвоюва своето място в най-новата ни съвременна лирика.
.
Красимир Тенев
–––––––––––––––––––––––––––––––
ИСТИНСКИ ЖИВА
Имам вятър в косите от чорлави приказки
и си гоня мечтите през девет баира.
Все си губя торбата с вълшебните трикове,
а умът ми отказва до днес да увира.
И без бели коне ме очакват пределите,
да препусна през тях непокорно и диво.
А когато до шия ме стегнат дантелите,
си развързвам езика с парлива коприва.
И защото светът по природа е пещерен,
а дивачката в мен не обича корсети,
си разголвам душата в тавана на вещици
и напук се закичвам с най-синьото цвете.
И препускам в небето съвсем като лудите,
с разпиляна от вятър ликуваща грива.
А додето светът още чака си чудото,
се събуждам и знам, че съм истински жива.
НА ХВЪРЛЕЙ ОТ ДОМА
На хвърлей от дома полъхва есен,
жужат пчели по туфите с цветя.
Замайвам се от славеева песен,
а може би от порив да летя.
Балканът грабва ралото и гордо
бразди небето в мека бяла оран.
В полите му, под синя необят,
по детски се е сгушил моят град.
Прегръща ме със обич планината
и в мен преливат всички цветове.
И някак ставам по-добър човек
в зеленото сърце на тиха святост.
Завръщам се по-чиста и смирена,
открила бряг в безкрайната Вселена.
ДЕТЕ РИСУВА СЛЪНЦЕ
Дете рисува слънце. Замълчете!
Не стряскайте света му със куршуми.
В картината му раждат се щурчета,
щом златните лъчи в небето лумнат.
То няма дом, взриви се ято бомби,
руините жалеят сиротата му.
Остана любовта, за да запомни,
че още има майка (в небесата).
Оплакаха я черните забрадки,
кръвта в земята също беше черна.
До тях детето – мъничко и гладно,
разбра, че от война боли безмерно.
Това бе вчера. Днес рисува слънце
и в шепички щурчетата спасява.
Расте любов в картината от зрънце.
Мълчете! В мир децата оцеляват.
АКО МОЖЕХ ДА ВИДЯ С ОЧИ НА ХУДОЖНИК
Ако можех да видя с очи на художник
този свят – за минута поне,
бих разбрала навярно какво го тревожи
и защо е привел рамене.
Бих усетила колко забързано диша
и се бори за глътка живот.
Под камара от толкова много излишък
бих открила и божия код.
Щях да чуя какво си говорят душите
и в картина как бие сърце.
Даже бедна, с изкуството щях да съм сита,
на художник да имах ръце.
Ако можех да видя с очи на художник
този свят – за минута поне,
щях да знам, че с любов той е само възможен,
па макар и под трънен венец.
.
https://youtu.be/t3b7DQ89QwI
.
