Как България стана популярна в едно малко английско училище в центъра на Оксфорд или как да популяризираме българската писменост и култура
В навечерието и около 24 май е най-вдъхновеното и заето с многобройни инициативи време за българските училища в чужбина. Пишат се и се прочитат вдъхновяващи послания, размисли и слова, всички българи в чужбина говорим за буквите и колко горди сме, че ги имаме и пазим. За училищата в чужбина този празник означава много. ‘Моите’ две училища във Великобритания – най-старото наше школо на острова, Българското училище към Посолството в Лондон, и едно от най-новите – Българското училище в Оксфорд „Слово“, в които съм избрала да продължа скромната си и тиха мисия да работя за България (защото, за да се посветиш на българското образование в чужбина е мисия и сърцато, лично решение), също посрещнат празника с концерти пред многобройна българска публика, пеейки „Върви народе възродени“…
Но не по-малко важен е и въпросът как популяризираме азбуката и културата си сред хората от приемащата ни страна, които не са свързани по никакъв начин с държавата ни. Как им разказваме „кои сме ние“! Наскоро си говорих с една британка – географ, която работи в едно от най-интересните места на света – отдела за стари карти в Бодлеанската библиотека в Оксфорд, където се пазят безценни съкровища. Дали е за учудване или не, но дори и тя, която многократно е виждала кирилицата и е работила по разчитането на стари руски карти, не знаеше почти нищо за произхода на азбуката ни.
За популяризиране на кирилицата Българското училище в Оксфорд „Слово“ поде една нова инициатива: по случай 24 май наши ученици да подаряват български книги на библиотеките в своите английски училища. Първата стъпка направи най-малкият от тримата ми сина – Мартин Киров, второкласник в БУ „Слово“, и ученик в 4-ти клас в едно малко английско училище в центъра на Оксфорд (West Oxford Community School). Не беше трудно – написахме посвещение и го прикачихме към избраните книги – двете първи двуезични книги на Милена Миташова, която имам щастието да познавам. Много важен момент беше реакцията на директорката на училището – тя подскочи от изумление и въодушевление, заяви, че е възхитена и че ще представи книгите, и ще прочете посланието пред всички деца по време на следващото общоучилищно седмично събрание, на което се представят успехите и проблемите на децата или се говори по дадена тема. Така със сигурност 160 деца ще чуят за нашата кирилица!
След този успех силно се надяваме тази идея да намери много привърженици и последователи през следващите години, защото, както се казва, „Капка по капка вир става“ (а знаем каква сила има водата)! Така с колежката ми от БУ ‘Слово’ Теодора Петранова, която също има дете на училищна възраст в британско училище, смятаме, че ще дадем още един повод за самочувствие на нашите би-лингва ученици, които с гордост да разказват в своите британски училища за българската азбука, литература и култура. За нас е очевидно, че освен по-мащабните общи инициативи на българската диаспора, като концерти, участия в местни инициативи за връзка с различните други общности тук, успешната интеграция на нашата диаспора зависи много и от личните усилия на всеки един от нас. Теодора например, преди години е правила със съседи-съмишленици квартално парти в Оксфорд и покрай българското вино е разказала повече за нашата страна, и докато е била по-малка дъщеря й, е учела нейни британски приятели как се правят мартеници, както може би правят и много други български родители в чужбина.
Тук е мястото да разкажа и за друг случай, с който беше популяризирана българската култура и традиции в центъра на Оксфорд, а именно когато с 30 превъзбудени английски деца (някои от индийски, германски, румънски произход) боядисвахме Великденски яйца . Всичко започна, когато по молба на сина ми Мартин, за да може да прескочи чакащите поне 50 деца и да се запише в един клуб, в който членуват всичките му приятели, станах член на една детска и младежка организация, носеща името „Woodcraft folk“, въпреки че тя няма нищо общо с обработката на дърво. Още с първите занятия бях възхитена – децата четяха и разиграваха народни приказки от цял свят, учеха се да танцуват танци на народите, играеха съвместно интересни игри (например игра, която им показва последиците от промяната на климата); изследваха природата или майсторяха нещо, като най-важният момент е партньорството и съвместната работа. Така, след като станах лидер на доброволчески начала, преди нашия православен Великден организирах сесия, посветена на него. Разказах как ние празнуваме този най-важен за нас църковен празник, за българските традиции, обясних за разликите със Западния Easter и им показах как се боядисват яйца. След това децата оцветиха по две, три, а някои и много повече яйца, използвайки най-вече метода с памук. Не само, че това им хареса много, но и се влюбиха в българския козунак, който бях приготвила специално за тях. Така, след като бащите и майките им на различни събирания вече с нетърпение очакват моите български баници, децата започнаха да ме питат кога ще направя отново козунак!
И накрая, съвсем накратко, за принципите на организацията, в която станах доброволец. Целта й е да се подготвят децата за едно по-добро съвместно бъдеще, да могат да вървят напред в живота без предразсъдъци, без ограничения, без страх от „различните“, горди със своята идентичност , но с уважение към всяка друга. И тук, и в България наша – на родителите – е отговорността да ги възпитаме като мислещи хора, така че когато пораснат, да не искат да ограничават права, а да ги защитават с все сърце!
Валентина Александрова-Кирова,
Основател, директор и учител в БУ „Слово“ в Оксфорд
и преподавател в Българското училище към Посолството в Лондон
