In Memoriam Ивайло Иванов: Отиде си един изключителен поет

1 thought on “In Memoriam Ивайло Иванов: Отиде си един изключителен поет”

1. Из есето на Ивайло Иванов „Да си пуснем Висоцки“, публикувано в Литернет – http://liternet.bg/publish22/iv_ivanov/visocki.htm

   „…Руската действителност и руската история са най-доброто, най-емоционално осезаемото доказателство, че има Бог. Само Бог може да се отнася така към народа и към човека, когото обича. И както патриотизмът – ченгесарският патриотизъм – на Божидар Димитров и Николай Овчаров няма нищо общо с онази вродена у човека потенция за топлинка, трогателност и почти мистическо очарование при усещането на „родното“, така и русофилството на Захари Захариев и Светлана Шаренкова няма нищо общо с онази моя вътрешна обязаност и емоционална привързаност към руските традиции, бит, душевност и култура. Дори обратното, най-добрите представители на тази руска култура винаги са били против споменатия тип русофилство. Те са били изпращани по лагери, инквизирани, гонени от Русия, заточвани в Сибир от царския режим и след това, от сталинската античовешка държава. Истинските русофили у нас неминуемо са десните. Те са техните съратници – и съмишленици по сърце. И още нещо, по-добре и далеч по-почтено е да се чертаят разделителни линии в едно общество, отколкото да се обединяваме – поне на настоящия етап. Огромни разделителни линии, стигащи сякаш до самото дъно и сърцевина на земята.“Дели ни всичко – бездна непристъпна – и любовта, самата, ни дели“, както е казал Теодор Траянов…“

   –-

   „Една красива, пълноценна и дълбока мисъл също може да бъде произведение на изкуството. Както и една красива жена. Особено пък за жените се оказва меродавно това мое мнение, тъй като в наше време, когато вече няма ни аскети, ни отшелници, нито духовни старци, жените са останали единствената ни утеха пред света. Да ги пазим като зеницата на очите си – чрез тях се вижда слънцето (пък и каквото там се види), чрез тях сияе Слънцето на Правдата, тъй сякаш са оризова хартия, гланц по устните, или искрица, блеснала от коледен подарък, в шумоляща от изящно щастие, неприложима към прагматиката на живота, коледна хартия станиол. Това обаче едва ли се отнася и до Анна Сендова, тя е, по-скоро, звяр и хищник, тя е съпруга на Благовест Сендов, с когото са продали своите души на комунистите. И за какво? За да се пъчи като придворна дама до Маргарита Симеонова-Гомес? Боже мой, Боже мой!, с радост ще отида да си пусна Висоцки, обаче се опасявам, че и оттам ще изскочи една такава – като Вас една. Всъщност той от Две съдби е обременяван и изтерзаван Висоцки, както се споменава в тук приложената песен, от две съдби – Кривая и Нелегкая. Това не са очите ви, нали? Това е някаква си там блатна и „долна“ песен… Докато вие, Анна, вие винаги ще сте отгоре. Кога – като посланичка в Япония, кога – зад банката на Председателя на Народното събрание, докато паднете завинаги във ада и „блатното“ у вас се сбъдне в инферналния потенциал. А би могло да се пътува и тъгува по съвсем различни местности и граници!..“

   –-
   „Руската Родина, поне в моето съзнание, крие такава обаятелност и очарование, както никой друг интелигибелен конгломерат. Според мен, Бог в повече е обикнал руския народ (понеже и той по-осезаемо Го е избрал), поради което Той е допуснал народа така потресващо, безпределно и вековечно да страда. Спомнете си например онзи стих от „Откровение“, „Когото обичам, него изобличавам и наказвам“, или пък – участта на Йов на бунището. Там е мястото на всеки, обикнат от Бога – било то човек, или народ. И изобщо, християнската душа е нещо като благочестивата девойка от популярната народна приказка „Сливи за смет“. Тя събира сметта и униженията на този свят, за да си купи кошничка със сливи, тоест, благоуханието на Райските вишни. И, също така, за да си намери жених. Или, по-точно, за да се венчае за своя Жених Небесен. И, пак повтарям, трябва да имаме един застъпник на провалите, един, който винаги да е готов да потвърди, че човек най-осезаемо и истински може да се обича само в нищета. Който ни утвърждава и обича безпределно, безусловно – не заради някакви си качества (все пак ние не сме артикули), а заради самите нас. Такива са само майката и Бога. Емил Димитров или Висоцки, Бетовен, Паганини или Бертолт Брехт – мисля, че всяко истинско изкуство има един аспект на отношение и към звездите, с един отрязък от безкрайното си и ефирно собствено мировъзрение изкуството въздига нашите души и ни пречиства и затрогва като ангели, като ни прави, най-накрая, с това достойни и да се превърнем в синове на светлината – единосъщни, съпричастни и завинаги осиновени именно от тях.“