Коркосу

Разказ от Иван Вакрилов

Оная неделя ходихме с Кина на гробищата – малко да поошетаме гробовете на нашите, че нали времето дъждовно и бурените тъй похлупили всичко, не можеш разбра кой къде е.

То не толкоз за умрелите, ами за нас го правим. Срамота е, при живи деца в буренясал гроб да лежи човек. Пък и, дето вика баба Злата, сега ние да шетаме, че да има после на нас кой да ошета. Мисля си – както е тръгнал светът, я дойде някой да ме прелее с едно шише, я не. Казвам туй на Кина, докато скубем троскота, пък тя:

– Их, да ти имам кахърите! – и ме гледа с бялото на очите – да го прелеели… Като те гледам как се комкаш всяка вечер, ще ти държи влага до Страшния съд, май. Ама уста има, пуста жена – като вълчи капан! Захапе ли те, читав не си тръгваш. Друг човек да е, ще помисли, пък тогава ще ти рече каквото има там за казване. А то – плещи ги без да й мигне окото. И добра дума да понечи да ми каже, като например колко съм й мил и драг, тъй го казва, че ми се отщява и от жена, и от всичко. Ама – моя си е. Толкова години денем размахваме брадвите, а вечер, в леглото, я караме с мекия брус, та не си връзваме кусур.

Копахме, скубахме – нагласихме ги и седнахме да починем. Изваждам едно лимонадено шише и първо на нея давам – ега се затвори тая уста.

– Не ща сега – и бута шишето. – Ти първо прелей, пък тогава пий, че почнеш ли, ще артиса тате на сухо. И да знаеш – като те закопая, ей тука, на – и сочи до гроба на мама – хич не си прави сметката, че ще идвам, ами! Таман ще се куртулисам от ядове и мъжки дивотии.

Свивам рамене, докапчвам ракията и ставам. Чина Рада ми е заръчала да нагледам мъжа й – свако Петко, че тя, горката, не я бива вече. Оправям свако, палвам му и на него една свещичка и се заглеждам в съседния гроб. Види се, че скоро е идвал някой при дядо Стойко и аз знам кой е. Той деца живи няма, та само Коркосуто ще да е идвала от града. Не го оставя тя, тачи го. И има за какво – навремето живяха заедно – пиха, биха се, свириха, а накрая той я омъжи. Беше й и за баща, и за майка.

Отдавна беше това – шейсет и девета ли, седемдесета ли. Такова чудо не бяхме виждали – пред кметството се мъдреха една черна волга и милиционерска джипка. А в джипката – трима интернирани, все младежи. Имаше властта тогава такъв адет – който много подскача да надникне през оградата оттатък, в капитализма, изселваха го в някое забутано село като нашето. Един цивилен и двама униформени влязоха при партийния секретар, повикаха кмета и – какво са говорили, те си знаят – но накрая волгата и джипката отпрашиха към Шумково, а на стъпалата отпред остана едно момиче. Горе-долу моя възраст – на осемнайсет трябва да съм бил тогава. Казвам момиче, ама не му личеше много – кльощаво и мърляво, с охлузени дънки и много шарено яке. В краката му седеше една раница и това му беше всичкият багаж. То дрехите остави, ами милиционерите го бяха офъкали като овца – тук клъцнато, там кичур виси – хем смешно, хем някак тъжно.

Излезе партийният – не му помня името вече, ама знам, че голямо леке беше – хвана го за ръка и право в хоремага. Курдисал момичето на един стол, взел му една лимонада и подхванал нещо като събрание. Защото интернираната все някъде трябваше да живее, нали. Хубаво, ама всички се дърпали – кой ремонт правел, кой място нямал – никой не ще беля в къщата си. По едно време станал чичо Стойко и рекъл, че ще я прибере при себе си. Той тогава беше на около петдесет, жена му скоро беше починала и живееше сам. Едър, с бръсната глава и ръце като лопати, чичо Стойко работеше в стопанството – береше ядове с една нова порода, романовски овце, дето бяха по-диви и от кози. Както и да е.

– Ама как бе, Стойко – рекъл партийният. – Сам човек си, мъж, може ли…

– Ти не бери грижа за това – нали дириш подслон за туй бостан коркосу? – огледал мъжете в кръчмата и добавил – пък ако някой мисли, че аз такова… грях му на душата.

Никой нищо не казал. Чичо Стойко взел раницата на момичето и рекъл:

– Хайде, коркосу, хайде да си те водя, че като те гледам, още малко и ще вирнеш петалата. И тъй, Коркосу се настани у Стойкови и всички бяха доволни. Имаше и някои зли езици, дето разправяха, че ей на – уредил се старият пръч с млада дзвизка, ама то ден до пладне беше. Момичето се казваше Дочка, Евдокия, и беше от София. Тъй и не разбрах за какви точно провинения го бяха изселили – ние в Кутра като усетим, че някой си има нещо, дето иска да си е само негова тайна, не се бъркаме. Че то всеки си има по нещо, дето не иска другите да го знаят и ако вземем да ровим, ще стане лошо. Та Евдокия беше Евдокия само за пред милицията, дето ходеше сутрин да се разписва, а за селото си остана бостан коркосу или само Коркосу – градинско плашило. Лепна му се тоя прякор, сякаш с него е родено, пусто момиче.

Като мина малко време и косата й се оправи, видяхме, че Коркосу е хубавка, ако и малко слабичка. Ама то по градовете е тъй – едни префинени кокони, да те е страх да ги пипнеш. А нашите момичета в село са повечето ячки и си имат от всичко – хем мотика да въртят, хем и деца да раждат. С черни като маслини очи и голяма, хубава уста, тя без да иска палеше мераци тук-там, ама нали интернирана, че и от чичо Стойко ни беше страх, та не я закачахме. Имаше си и кусури – цапната беше в устата, а на туй отгоре и един тик на лявата буза – сякаш ти намига. Но най-лошото беше по ръцете ѝ – около лакътя, от вътрешната страна – малки точици, като тия дето остават, като ти вземат кръв от вената. Наркотици. По онова време хич не бяхме и чували за такива неща, ама Танков, учителят по биология, ни обясни кое какво е. Та тоя тик и наркотиците направиха тъй, че още на другата сутрин, след като я заведе у дома си, чичо Стойко я плесна през лицето. Седнали те да закусват – хляб, сирене и по един домат, а тя се цупи и не ще да яде. Взел Стойко да я кандардисва, да обяснява как трябва да се яде здраво, защото здраво ще се работи, а тя се хили и му намига.

– Не се халосвай, момиче – ядосал се чичо Стойко. – Прави каквото ти казвам, да не си разваляме достлука.

– Я си глей работата бе, селяндур! – озъбила се Коркосу. – Ако ми потрябват тъпите ти съвети, ще ти звънна.

И хоп – чичо Стойко й отвъртял един шамар. Хубаво, ама с тия негови ръце то не било шамар като хорските – катурнала се нашата от стола и писнала да реве. Тя реве, той си яде – тъй, докато разбрала, че няма кой да я отърва тук. Станала и хукнала на двора. Стои там под сливата и се сърди.

– Хайде, стягай се, ще те водя на работа – рекъл чичо Стойко. – Който и да е, какъвто и да е, трябва да работи. Пък и трябва да си плащаш – и за квартирата, и за храната, нали така?

Настаниха я на работа в кравефермата, при малките телета, ама не стоя дълго там – оказа се, че пише много хубаво, може да работи с Аскота и я туриха в счетоводството да помага. Заплатата беше по-ниска от тая на телчарка, ама пък работата беше лека. И понеже нямаше право да напуска селото, а се големееше и не искаше да има вземане- даване с нас, селянчетата, от работа се прибираше право у Стойкови. Той беше разправял на тате, че в началото видял зор с тия нейни наркотици – мине се не мине и ставала нервна, ревяла, викала – такива работи. Обаче поразпитал чичо Стойко учителя и – какво разбрал, какво не – измислил как да я лекува. Като я усети, че я хващат братята, вземе, че сипе по една ракия – на нея – за лек, на него – да може да издържа на тия серсемлъци. После още по една и още – докато Коркосу клюмне на масата.

– Тъй разбрах аз – разправял на тате – че било нещо като ракията, само че с инжекции. И си викам , може пък да помогне. Хич да не е, поне е кротка и спи цяла нощ.

Дали от ракията, дали от друго, но пристъпите на Коркосу станаха по-редки и постепенно спряха. Хубавите работи, както казват хората, бавно стават. Лека полека момичето се даврандиса, стъпи си на краката и взе да помага в къщи. Много се хвалеше чичо Стойко с нея:

– Научи се бе, научи се! Вчера такава пилешка манджа сготви – един път! – и се смее – само дето сега трябва да я отучвам от ракията, ама не бързам, че така, с компания, е по-сладко.

Минаха няколко месеца. Коркосу не се зъбеше така на всеки и постепенно си намери няколко приятелки. Събираше ги и им разправяше небивалици за за София, за чужбина и всякакви такива. Нашите будали я зяпат в устата, а тя си умира от гордост. И нали заплата получаваше, сдоби се с нови дрешки – поръчваше, когато някое от момичетата ходеше в града, да й купи това или онова. В хоремага не влизаше, че то в село жените не правят така, ама я виждахме в сладкарницата често – обичаше сладко и можеше да изяде пет баклави без да се озори. Въобще, заживя момичето нормално, като всички нас. Само едно нещо ни учудваше – как пък никой не дойде да я види, как едно писмо не получи! Но, шарен свят, всякакви ги има.

Дойде зимата, дните окъсяха и народът повече в къщи си седеше. И тогава Коркосу и чичо Стойко направиха голямото откритие. Той, макар и груб на вид, не беше лош човек и имаше меко сърце. Имаше и мандолина. Като бил млад направили с няколко аратлици от Шумково една групичка и ходели насам-натам по селата да свирят. Добре, ама после се оженил, пък и работата го затиснала, та мандолината все по-често се гушела в килера, покрита с прах. В една зимна вечер, след като хапнали и Коркосу си отишла в стаята, той се присетил нещо, бръкнал в килера и извадил инструмента. Изкарал една мелодия и ей ти я Коркосу – цъфнала на вратата на стаята му.

– Свириш? На мандолина?! А стига бе! – не можела да повярва тя. – А китара? Имаш ли китара?

– Не, чедо, нямам. Ама знаеш ли, наш Пенко едно време май посвирваше с една китара, трябва да го питам.

– Сега! Може ли сега, а? Моля те, моля те! – Коркосу чак подскачала от мерак. – Хайде бе, хайде питай го!

– Хубаво де – надигнал се чичо Стойко. – Хайде, обличай се и да вървим.

Изгазили те в снега до Пенкови и, нали гости, поканили ги на масата. Седят, хапват, пийват, а Коркосу не я свърта на едно място и само се блещи умолително на чичо Стойко. Попитал той Пенко за китарата. Да, имало китара, ама отдавна никой не я е похващал, та сигурно не била настроена.

– Нищо, аз ще я настроя! Само ми я дай! – извикало момичето.

И ето ги – връщат се с китарата. Седнала Коркосу, поиграла си с ключовете и след някое време засвирила. Свири, ама свири! Обърнало се нещо в душата на чичо Стойко, взел той пак мандолината и – давай двамата. Тъй, ама туй, което свирел единият, другият не го знаел. Но меракът и майсторлъкът си знаят работата – лека-полека, като се учеха един от друг, натъкмиха един репертоар. Ходил съм у тях, те са идвали у дома – и до ден-днешен такава хубава музика не съм слушал, кой каквото ще да ми разправя. Той я беше научил на разни народни песни, тя пък него – на модерни, та като засвиреха, не можеше да ти омръзне. Те двамата без друго бяха се сприятелили вече, но като взеха да свирят заедно – не можеш ги отдели един от друг. Взеха да ги канят в училището и по разни вечеринки – ние слушахме и се радвахме, а те сякаш не бяха на земята. И досега са ми пред очите – наклонили глави един към друг, притворили очи, а пръстите им бягат по струните. Само партийният не беше много доволен, защото, както каза веднъж:

– Абе, то туй развалено момиче ли ще свири на нашите хора?! Я го вижте каква отрепка е! – и се пъчи с една ластична вратовръзка – ще взема да я прибера аз тая китара…

Късметлия беше той, че чичо Стойко не беше там. Голям късметлия.

Така мина една година. Дойдоха пак едни цивилни с черна волга, привикаха Коркосу и се затвориха с нея в кабинета на партийния. По едно време пратиха да извикат чичо Стойко, тате и още няколко души от селото. Мина още един час, а след това волгата си замина, а Коркосу остана. Мислехме, че е нещо за лошо, а то ето какво било – дошли тия от милицията ли, откъде не знам, да видят как се справя Евдокия и ако всичко било наред, можело да й разрешат да се върне в София. А нашите хора всичко си казали – и как била груба в началото, и как в стопанството много я хвалели, и как нито пие, нито пуши. Разказали и за вечеринките в училището. Ония помъдрували малко, пък рекли на Коркосу, че ако иска, може да се върне у тях си. Само трябвало някакви си там формалности, ама то без това не можело. А, и трябвало да работи където те й кажат в София. И какво стана? Прибрала се Коркосу у Стойкови, затворила се в стаята си и два дни не излязла. Чичо Стойко не я закачал, защото знаел, че не й е леко. Седял умислен и подрънквал на мандолината. На втория ден Дочка излязла от стаята си, седнала на един стол срещу чичо Стойко и рекла:

– Мога да си ида. Мога и да не си ида, защото там никой не ме чака – и като помълчала малко, додала – само дето тук няма къде да живея…

– Ама как тъй няма – стреснал се чичо Стойко – ами тук?

– Можеш ли да ме оставиш като квартирант – попитала Коркосу – с всичките му там наеми…?

Та, така реши Коркосу, така и направи. Селото беше свикнало с нея, бяхме я разбрали що за стока е и посрещнахме оставането й като нещо нормално. И то си беше нормално. Дотогава, докато след няколко месеца не се разбра, че е бременна. Всички подскочиха – значи така, а – какво си мисли Стойко?! Какви ги вършат тия двамата там? Но тая суматоха трая кратко – оказа се, че Коркосу от някое време се среща тайно със сина на кмета – Димчо. Той беше две-три години по-голям, харесали се и – оплескали работата. То, да беше някой друг, иди-дойди, ама синът на властта, дето има една дума, да се ожени за някаква интернирана? Не знам какво му е било на кмета, не знам как са я мислили и кроили, но той и жена му се опитаха да разделят Коркосу и Димчо. Тя трябвало да абортира и да си замине. Селото беше като кошер. И не се знае докъде щеше да стигне всичко, ако чичо Стойко не се вдигна един ден и – право у кмета.

– Ти мен – рекъл – познаваш ли ме? Помниш ли ти, кмете, кой те вади от язовира преди пет години, когато пиян-залян падна от лодката? Помниш ли?

– Помня бе, Стойко, помня – мънкал кметът. – Помня, ама как сега…

– Познаваш ли рода ми бе? – продължил чичо Стойко. – Да знаеш някой мошеник от него, някой крадец, а? Ти като си кмет, не си ли човек, бе? А туй момиче, като са го изселили тука, да не би да е сакато, а? Таман си стъпи на краката и на човек замяза, ти искаш пак в калта да го набуташ, така ли?

Погледнал кмета право в очите и го попитал:

– А Димчо, Димчо питахте ли? Питахте ли го него – какво той иска? Или и той не е човек, понеже има лошия късмет да е син на кмет?!

И други неща си казали – някои не много за пред хора – но на другия ден Димчо дотърчал у Стойкови – весел и засмян. Ожениха се веднага, че на Коркосу беше взело да й личи, та да не стават за резил. Не бяха много весели кметът и жена му, ама хора излязоха и не строшиха хатъра на децата. Ожениха се и след няма и година – тъкмо детето се беше родило – отидоха да живеят в града.

От цялата работа най-много изпати чичо Стойко, че остана пак сам. И най-важното – свиренето. Нямаше да има с кого да свири вечер в кухнята, нямаше да ги има вечеринките и събиранията с приятели. Криво му беше, ама може ли бащата на булката да е намусен на сватбата? Защото беше наистина така – заведе Коркосу до общината, както се полага на баща. А тя си поплака в ревера му – както се полага на дъщеря.

*

Гласът на Кина ме сепва:

– Ваньо! Ваньо бе, къде се дяна? – и след малко, вече по-тихо – ти да не се разсърди, а? Аз само така си приказвам, нали ме знаеш… а, Ваньо?

Ставам и отивам при нея. В едната ръка взимам мотиката, а с другата я прегръщам през рамо. Тая Кина ще ме умори – дали съм се сърдел. За какво – че изживяхме живота си заедно? Или за това, че ме гласи първи да си ида от тоя свят? Ами че аз без друго това искам – защото изобщо не знам какво ще правя, ако се случи така, че тя да ме превари. Ми те, двама души, изядат ли една торба сол заедно, на едно място трябва да ги заровят. Хайде, тоя, дето си отишъл – лека му пръст и много здраве на Свети Петър. Ами другият? Стърчи като сламено чучело насред бостана и го брули вятърът.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същия автор вж. тук, тук, тук и тук.

.