КОГА НАЙ НАКРАЯ НЯКОЙ ЩЕ КАЖЕ, ЧЕ ЦАРЯТ Е ГОЛ? (ИЛИ ОТНОВО ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ РЕФОРМИ В ПОЛИТИКАТА ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО)
Вече няколко години наред, периодично в нашето общество започват дебати, достигащи до скандали, относно слабостите в държавната ни политика за предоставяне на българско гражданство на лица от български произход. Протестиращите смятат, че с налаганите ограничения в досегашната политика се пречи на задълбочаването на връзките между България и нейната диаспора, а освен това с предоставянето на гражданство сме решавали и демографската криза.
Във водещите се по парламентарната трибуна или в медиите дебати се искат оставки, правят се патриотични декларации, отправят се дори политически закани, но в същото време непонятно защо никой не предприема действия за промяна на корена на злото – а именно на закона, който регламентира начина, по който се предоставя българското гражданство. Вместо това се избират заобиколни маневри чрез изменения в други, и без това неработещи закони.
Във водещия се дебат относно даването/недаването на българско гражданство на основание на български произход, често пъти се губи основният смисъл и се задълбава в странични подробности. Така например от Патриотичния фронт обвиняват Министерство на правосъдието в двоен стандарт. От правосъдното министерство пък правят постоянни справки и оспорват състоятелността на обвиненията. Разкриват се и редица случаи на документни и други измами в опита да се придобие българско гражданство. Така например от началото на годината са потвърдени 21 случая на подправени или неистински документи за български произход на кандидати за гражданство от Македония. В случая обаче едва ли някой е против на въпросните 21 лица да не се предоставя българско гражданство. Проблемът не е в тях.
Големият въпрос е за лицата, които нямат никакви документи, съгласно изискванията на сегашното българско законодателство, поради което въпреки желанието си, те дори не успяват да започнат процедурата за придобиване. Разисквал съм казуса със специалисти у нас по право на задграничните българи и като цяло има идея как да се установява българския произход в такива случаи и това би позволило да се отпуши процесът.
Тук обаче идва още по-големият въпрос, а именно, че логиката на сегашния Закон за българското гражданство се основава на покриването на формални критерии, а не на установяването на наличието на действително трайна връзка между България и кандидата. Този формален подход вече показа, че е опасен, например чрез станалия неотдавна пробив при многобройните опити за доказване на „български“ произход от изселили се в Турция по силата на изселнически спогодби някогашни наши сънародници и техни потомци, които отдавна са получили чуждо гражданство на основание на чужд, небългарски произход. Опасността се изразява в опита за подмяна по този начин на неотлъчно следваната от България практика след 1878 г. изселващите се по изселнически спогодби да загубват окончателно българското си гражданство.
Друга безсмислица е наблюдаваната днес масова практика представители на историческите български общности, които не са прочели дори една страница на български език или не са написали и не желаят да напишат дори името си с български букви, да кандидатстват за българско гражданство. Трябва да си дадем сметка, че с липсата на елементарни, основни познания за България, тези лица не могат да бъдат реални български граждани, а са просто приносители на български пасоши. До преди 10-тина години подобно незнание можеше да бъде оправдано с опита за денационализиране на нашите сънародници и свързаните с това антибългарски репресии. Днес обаче, в епохата на интернет и възможността за свободен достъп до всякаква информация, подобно странене от знания е просто недопустимо и по-скоро подсказва за други утвърдени рефлекси, които ние не трябва да толерираме, а да се опитаме да накараме кандидатите да ги преодолеят. Не, че такива кандидати не могат да са от български произход, но именно поради него и избрания от тях самите път на действителното завръщане към българските си корени, те трябва да положат минимални усилия да опознаят България. Никой не може да ме убеди, че кандидатите предпочитат да дадат определена сума на посредниците за българско гражданство, отколкото да прочетат няколко страници на български и по този начин да покажат, че могат да бъдат знаещи и можещи български граждани. Просто сегашната ситуация не стимулира този процес.
Нека да дам за пример същата тази Македония, където досега почти 100 хил. лица са получили българско гражданство, което само по себе си е внушителен резултат. На същия този фон обаче няма как да не направи впечатление, че при проявите на българската общност там вече десетки години виждаме едни и същи лица. Нямам съмнения, че те са патриоти. Но в същото време и за тях самите е обидно приравняването им с хилядите „мъртви“ души, които се редят на опашките пред Министерство на правосъдието, но ги няма никакви например при станалите традиционни отбелязвания на Мара Бунева или Владо Черноземски в Скопие. Ако Патриотичният фронт смята, че на последните избори през 2014 г. зад граница 15 % гласували е малък брой, то не знам как да разглеждаме тогава провеждането на същите избори в Македония, когато в трите избирателни секции в Скопие и Битоля гласуваха 528 български граждани, от които 71 гласа недействителни. Това означава, че в Р. Македония са гласували едва 0,88 % от всички към онзи момент български граждани. Малко по-добра, но без съществени различия е ситуацията и сред общността на българските граждани в Молдова. Там през 2014 г. в разкритите 6 избирателни секции са гласували общо 589 души (от които 47 гласа недействителни). Там избирателната активност е 2,1%. Като се има предвид, че част от гласовете са на членове на българските дипломатически мисии и техните семейства, резултатът за активността е направо плачевен и не говори за наличието на какъвто и да е интерес към обществено-политическия живот в България.
Някой ще възрази, че в Македония има репресии. Съгласен съм, макар че видяхме през последната година веенето и на българско знаме на антиправителствените митинги в Скопие. Необяснимо от патриотична гледна точка е обаче защо емигриралите на Запад представители на историческите български общности много рядко стават членове на организации на новата българска емиграция. Техните потомци практически не посещават и българските училища зад граница. Това означава, че мнозинството от тях е далече от желанието ни за включването им в общобългарския духовен и политически живот.
Аргументът пък, че с предоставянето на българско гражданство решаваме демографската криза, е просто смехотворен. Демографските загуби на България са като от големия превес на смъртността, така и от емиграцията. Данните от преброяването от 2011 г. сочат, че едва 5 % от лицата, придобили българско гражданство на основание на български произход, са се установили да живеят в България.
Ето защо с основание възниква въпроса дали всичко изброено по-горе е успех за нашата патриотична политика или е псевдопатриотична имитация на дейност?
Крайно време е някой да извика, че царят е гол, че досегашната политика на предоставяне на българско гражданство по формални критерии вече не дава резултати, а в същото време със заложения в нея подход се създава напрежение и ненужни скандали. Трябва да си дадем сметка, че с продължаването по описания път, България всъщност губи най-мощния си към момента инструмент, с който може да повлияе върху процесите сред историческите български общности. Защото в много случаи след получаването на паспорта, новият български гражданин просто изчезва и се появява отново, когато е изтекъл срокът на документа и трябва да го поднови. Ето защо е необходимо да променим философията на Закона за българското гражданство като я направим такава, която да стимулира задълбочаването на връзките между държавата и диаспората. Само тогава реалният резултат от политиката за неговото предоставяне ще има същия ефект, който получават Румъния и Унгария например от аналогична дейност.
Изненадан съм обаче, че никой в Народното събрание не предприема стъпки в тази насока. Въпреки острите дебати, указващи безспорно неговата актуалност, въпросът дори не стои на дневен ред. Дано в случая не се окаже вярна поговорката, че риба се лови най-добре в мътна вода…
Д-р Спас Ташев
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още гледни точки по темата за даването на БГ гражданство на българи от т.нар. историческа диаспора – вж. тук и тук.
.
