С какви думи и послания учителката по английски Нина Додева изпраща зрелостниците от ПМГ „Акад. Никола Обрешков“ в Бургас на 12.05.2016 г.
Уважаеми г-н Директор, скъпи колеги, ученици, родители,
Скъпи абитуриенти,
Всичко, изложено тук, вече е казано от други преди мен. Но тъй като никой друг не го е казал като мен, все едно изобщо не го е казал.
В преломни моменти като този, когато отминалите дни са низ от ирационални числа, настоящият миг – синосуида от крещящи въпросителни, а бъдещето – растяща функция, клоняща към плюс безкрайност, човек има усещането, че времето е спряло, а действителността е аморфна маса от нуклони. Днешният майски ден е значим и поради още една причина – той бележи началото на нов период на зрялост; той е и миг на равносметка, и крачка към ново, още по-дръзко предизвикателство.
В такива моменти, когато удовлетворението от постигнатия успех и блаженството от свързаността са обратно пропорционални на тъгата от предстоящата раздяла, единственото нещо, което човек може да направи, е да бъде благодарен. Благодарен на хората, които е срещнал, на приятелствата, които е създал, на местата, по които е бил, на идеите, озарили битието му, на каузите, за които се е борил, на пламъка, горял в очите му, на трепета от първата изживяна любов. Защото точно днес осъзнаваш, че преходът към зрелостта най-после е достигнал своят предел, онази разделителна граница, където нещата, които до днес са те ограничавали, от утре ти дават криле.
В такъв специален ден, когато трябва да ви пожелая „На добър час“, намирането на най-точните думи е голяма отговорност. Докато размишлявах какво точно да кажа, възстановявах в съзнанието си деня на собственото си изпращане, уроците, научени през тези години, изминали между онзи ден и този. Спомняйки си за моя последен ден в училище, направих едно освобождаващо откритие – така контурите на класната стая придобиха реални очертания, видях олющената боя по стените, вдъхнах от аромата на цветята по чиновете, като на забавен каданс едно по едно оживяха лицата на съученици и преподаватели. Това ме окрили и насърчи да спра да се лутам в лабиринта от клиширани фрази, лишени от смислена риторика, и да говоря от сърце. В този прекрасен ден, аз искам да говоря за Пътя на вдъхновението. За онази искра, за онази божествена лудост, която ще ви кара да горите в бъдещите си начинания.
Искам да преоткривате света с любопитството на малко дете;
Искам да преследвате живота с постоянството на времето;
Искам да мечтаете, да изсънувате мечтата, която съдържа своята контра-мечта;
Искам да не се боите да плачете с откраднатите гласове на китарите; да не се страхувате, когато падате, защото неуспехът е познание и смиреност;
Искам да видя как мисълта ви шляпа из локвите в обувки с лачени бомбета;
Искам да съградите мостове, които граничат с безкрайността, а между тези граници е светът, чийто център е никъде, а окръжността – някъде;
Искам да говорите, да говорите, колко много ви се живее, колко много искате да обичате, да създавате, да побеждавате;
Искам да оставите своята следа на света;
Искам като Джойс да кажете ИМА ВРЕМЕ, ИМАЛО Е ВРЕМЕ, НО НЯМА ПОВЕЧЕ ДА ИМА ВРЕМЕ;
Искам да пазите храма на приятелствата, които създадохте тук;
Искам да градите – нови теории, нови технологии, нови светове;
Искам да пишете – тук и сега, после завинаги;
Искам да искате всичко и нищо; но не всичко или нищо;
Искам да намерите себе си;
Искам да бъдете това, което сте – не по-гениални от настъпването на вечерта, от дъгата след дъжда, от капката в океана…
Защото всичко е измамно. Времето тече в посока, обратна на всички философии.
Бъдете!
И един ден, когато слънцето захапе хоризонта на чуждата за Вас земя, която Вашите деца ще наричат родина; когато градът, в който живеете, трескаво засвири непозната за Вас мелодия – загледайте протегналото се над Вас небе и си представете пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир, и чуйте гласовете на Вашите майки, които в просъница нашепват имената Ви – защото в тази земя остават майките да плачат на воля – а знаете ли, че звездите са слънчеви пеперуди? Че луната ще надвисне и тази нощ над морската шир, ще заблести и ще потъне в нея; че гларусите пак ще танцуват пияни по мачтите, докато вятърът преминава през времето, за да вдъхне живот на нощта; докато океанът от спомени стопи морето, забули върховете и закъта най-далечния бряг. И никой, никой не ще знае какво друго го очаква, освен безнадежните дрипи на старостта…
Но аз знам, аз вярвам и се надявам, че точно тогава бреговете ще придобият очертания, че крясъците на гларусите ще поемат из среднощните улици, за да Ви върнат в храма на познанието. Познанието, не знанието. Една птица опознава небето, без да има знание…
Почти приключих. Всъщност всичко, което исках да Ви кажа, се събира само в пет реда, затова позволете ми да го синтезирам.
“Тhe only people for me are the mad ones, the ones who are mad to live, mad to talk, mad to be saved, desirous of everything at the same time, the ones who never yawn or say a commonplace thing, but burn, burn, burn like fabulous yellow roman candles exploding like spiders across the stars and in the middle you see the blue centerlight pop and everybody goes “Awww!”
Class of 2016,
Good luck!
