.
Тя си тръгна. Стопанката вече я няма…
И какво да направя със този живот:
да си купя море и герданче за мама,
да поканя на гости големия род…
С тях какво ще си кажа?! По някоя клюка
или фас ще посмачкам, тревожен и блед,
а когато умра от досада и скука
ще излезна от къщи с краката напред.
Но не бива. Стопанката нейде замина,
вехнат чувства и вечнозелени цветя.
Трябва пушек да пусна поне из комина,
по връвта му прозрачна да слезне и тя.
Нека с птиците тя се престори на лято
и да среже с крила януарския мраз,
да ми бутне котлето привечер, когато
чай от лайка приготвям за двамата аз.
А не се ли завърне… да лепна на входа
надпис кратък, горчив като гръцки лимон:
„Тази къща без нея изглежда за продан,
а сърцето ми още от днес е в ремонт.”
Ивайло Терзийски
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Ивайло Терзийски е роден през 1970 г. в Плевен, но от 4-годишен живее в Силистра. Завършил е РУ “Ангел Кънчев” – Русе. Автор е на поетичните книги “Манастир за душата ми няма” (1994); “Отмини ме, Любов” (1998); “Колкото, толкова” (1999); “Жена нависоко” (2002); “Сълза под крило” (2008). Ръководил е два кръжока за литературно творчество и е сред основателите на силистренското литературно сдружение “Реката”, създадено през 2000 г. Редактор е на алманах и антология, събрали произведенията на повече от 250 творци от Североизточна България. Носител е на повече от 30 национални награди – отличия в градовете София, Банско, Русе, Свищов, Разград, Силистра, Варна, Пазарджик, Трявна и др. Негови стихове са печатани в местната и централната преса. Понастоящем живее в Лондон.
