В чест на доайена на българската журналистика в Чикаго Климент Величков, публикуваме един негов текст, написан през април 2008 г. Текстът изобщо не е изгубил своята актуалност. Както и поздравление за неговата 80-годишнина от негови приятели и съратници.
.
БЪЛГАРСКОТО ВРЕМЕ – THE BULGARIAN TIME
Българското време?!
Било ли е?
Или ще бъде?
Защото сега точно, като че не е…
Сега точно, когато ние всички – които четем или пишем гротеската на нашия живот, грабим или ни ограбват, нещо правим или го разрушаваме, мъдруваме или оглупяваме, минаваме в галоп или пълзим през живота, едва ли бихме си позволили да кажем, че по наше време е било Българското време.
Разбира се – в никакъв случай не точно ние, като отделни личности, сме виновни. Виновни са тия преди нас. Комунистите, които ни взеха нивите и воловете, сложиха ни ярема на ТКЗС, и партийните секретари, промиха ни мозъците, научиха ни да мързелуваме, като ни даваха безплатно здравеопазване, обучение, сигурни заплати и почивни станции по морето.
По тяхно време, обаче, виновни са били фашистите, които се съюзили с Хитлер, режат глави на съпротивата, изгарят в пещите на полицията интелигенти и лъжат, че не сме славяни, а направо арийци, и сме готови да си поделим с първия ариец управата по Новия ред по света.
За непрокопсиите по тяхно време, обаче не са били виновни тогавашните хора, а предишните – които са направо уникати – тръгнали по кафаните на Европа да ни дирят царска династия, правят световен рекорд по чуждопоклонничество, който после ни впряга в цяла серия от войни и все на страната на губещите. Какво значи тук няколко погрома?
Но и те не са били виновни, защото са живели през турско робство и все е трябвало да се нагаждат, да има някой над главата им, да си имат господар, който да ги води. Накъдето си иска. Те са били „за”. Трудно се мени характер.
Естествено, и тези през турско време на са виновни. Виновни са онези прадеди пред тях, които разцепили държавата, а когато от Константинопол, обсаден по море и откъм Мала Азия от азиатските пълчища, дошли пратеници при българите и им рекли: „Братя, християне, турците са зла напаст. Ние стоим, обаче пред тях и вас ви пазим също, имаме войска и сила, но нямаме ниви и храна. Дайте ни продоволствие и ще ги отблъснем.” Но, както пише хронистът: „Българите не само, че не им дават храна, но ги набили и напсували на майка.” И се пита – добре: не давате – не давате, но защо ги биете и псувате на майка?“
Докога, обаче, ще намираме само лошото в предишните и ще ги виним за всичко? Кога и какво ще направим самите ние за Българското наше време, в което живеем? Защото сме били силни и сме имали титани. И пак по същите тези времена, които отричаме.
Било ли е Българското време?
Било е. Някога за едни българи. Друг път – за други българи. Все едно на какво са се правели – на боляри, на свинари (впрочем, за свинарите не е съвсем сигурно), на социалисти или демократи, на честни частници или ДС бизнесмени, на частни предприемачи или организирана група за печалба и разграбване. Било е българското време за тези или онези. Но никога – за всички, или поне за повечето българи.
Кога ще дойде то такова, каквото е при тези много далечни от Балканите, Скандинавски страни?
Когато си намери място в главата и сърцето на най-важния българин.
Той се казва, разбира се, Аз.
Когато господин Аз надвие у себе си звяра, гладен за плячка. Когато той се почувства отговорен не само за собствената си яхта, но и за рибарската лодка на съседа.
Това има дъх на опасен социализъм. Но е християнство. Казал го е разпънатият на кръста веднага след най-опасното си деяние – когато изгонва разпасалите се търговци от Храма. И защото казва още – ако имаш две ризи – дай едната на ближния си. Казва още – не кради, не лъжи, не убивай… Все неща, дето сега правим масово в местен и световен мащаб.
Българското време (както и американското, китайското, даже и на Брега на слоновата кост), се нуждае от един нов морал, от едно ново общество. В противен случай търкулналата се от високия връх, до който е стигнала, наша цивилизация сигурно ще се сгромоляса в преизподнята на своята лакомия. В ада на своите грехове, казано по църковному.
Да укротим собствената си алчност, ярост, омраза, егоцентризъм, е първата крачка към спасителното ново общество. За нас – Ново българско общество.
Да пренесем със себе си в идващото поколение не омразата, наследена от варварските ни възпитатели в миналото, а удивителната душевна висота на българина, преливаща от нашето национално фолклорно богатство, талантите ни – вложени от Създателя – в ръцете на българина, в главата и сърцето му. Да открехнем към светлината затулената от бурени човеколюбива същност, израсла върху българските корени – това е и мисията на такива огнища като Българските орфееви клубове, родени в мистичната духовност на Родопа, на Организацията за Българо-Американско духовно наследство в Чикаго, където има вече значима за цялостното бъдеще на България наша общност.
Ние знаем, че първата крачка е най-отговорна и още повече рискована. Но без нея не съществува път напред. Затова я правим – крачката към новото българско общество, без отровните наследства, които волю-неволю сме донесли с нас на раменете си…
Климент Величков
.
Честит да бъде този ден, в който ти си се родил!
Годината е 2001-ва, някъде към пролетта, пътуваме с теб към Уилинг, по Милуоки, да точно с „Ван Гог – Бог на чигагските пътища” („Български щрихи от Американски пейзаж“), към съдбоносната среща с бъдещия издател на първия имигрантски вестник от новата българска демокрация – вестник „България”. Никой още не знаеше, че ти ще бъдеш и първия редактор в антураж от дизайнер, художник и издателски екип. И така, след няколко срещи, дискусии, риск, много ентусиазъм и много работа се отприщи един невероятен потенциал за българите в Чикаго- печатното слово. Едва ли някой си е давал сметка, че от тези двуцветни двадесет и четири страници на „България” по-късно ще се родят „България 21 век”, ”Старт”, „България Сега”.
Да, ти написа и редактира и едно от трите издания на „Чикаго-българския град”. Има и една книга, която спокойно може да послужи за пътеводител по история на новата българска имиграция – „Български щрихи в Американски пейзаж”.
Само защото ти си се родил.
Колко малък отрязък от време – 80 години (тук не го чети), ти не обичаш статистиката – значи поне 24 870 дни, в които си писал, а има още толкова ненаписани неща.
Климент, не се отказвай, пиши! Нали това е твоя живот, твоя свят – написаното слово!
Ние, твоите приятели, сме до теб и те подкрепяме и винаги ще казваме: Давай, Климент!
Можеш още, ти си Олимпиец! Честит Рожден ден, Климент!
Кина Бъговска, Боянка Иванова, Иван Тодоров, Д-р Севделин Панев, Диана Цанков, Иринка Гочева, Еленка Табакова, Добри Карабонев
.
