МОИТЕ СТРАХОВЕ НЕ СА ВАШИТЕ
.
Гледна точка на Светослав Атаджанов
В съвременната история на света идеите са в постоянен подем, последван от упадък. За известно време всички може да повярват в нещо, но после постепенно спират да вярват в него. И накрая идва моментът, когато никой не може дори да си го спомни. Самите идеи са като краткотрайните модни увлечения. Социолози са си направили труда да направят статистически разбор на най-често употребяваните схващания и термини в емисиите на основните новинарски телевизии Ен Би Си, Ей Би Си, Си Би Ес и Си Ен Ен. Също и на основните вестникарски статии на най-големите американски вестници. Резултатите са потресаващи. След 1989 г. е настъпила невероятна промяна. Преди това медиите почти не са споменавали термини като криза, катастрофа, катаклизъм, епидемии, трагедии. Например най-употребяваната днес дума „криза”, се е употребявала по-рядко и от думата „бюджет”. Също и прилагателни като краен, безпрецедентен, ужасяващ и подобните им са били необичайни за телевизионните репортажи и вестникарските заглавия. Сега тези термини стават все по-обичайни. Употребата на думата „катастрофа” се е увеличила над 50 пъти. След 1989 г. всичко се променя. Но защо именно тогава?
Падането на Берлинската стена маркира падането на Съветската империя и края на Студената война, продължила половин век. Цели петдесет години западните държави, както и тези от съветския блок, държаха гражданите си в състояние на постоянен страх. Страх от другия зад завесата, страх от ядрена война, комунистическа и съответно капиталистическа заплаха. Но съвсем неочаквано на това бе сложено край. Изчезна в небитието, просто свърши. Създаде се вакуум. Вакуум без страх. Но природата не търпи вакуум. Нещо трябваше да го запълни. Страхът винаги има причина. Причините се променят с времето, но страхът е винаги в нас. Преди тероризма се страхувахме от замърсяването на природната среда, преди това имаше комунистическа заплаха. Сега имаме глобално затопляне, ислямистка заплаха и отново често спряган агресор, но не СССР, а Русия.
Индустриалните нации осигуряват или поне осигуряваха на повечето си граждани безпрецедентна сигурност, здраве и удобства. Средната продължителност на живота през изминалото столетие се е увеличила в такива страни с 50 %. И въпреки това съвременните хора живеят в унизителен страх. Страх от непознати, от болести, от престъпността, от земетресения, вулкани, от промените на климата. Боят се от храната, която ядат, от заобикалящите ги нови технологии. Изпадат в паника от неща, които дори не могат да видят – микроби, химикали, хранителни добавки, замърсители. Станали са боязливи, нервни, депресирани. Може да попитате: как е било внушено такова убеждение у толкова много хора? Как целия свят се е превърнал в свят на страха? А това ни води закономерно към идеята за социалния контрол на елитите. Към желанието всяка суверенна държава да упражнява контрол върху поведението на гражданите си, да ги държи в състояние на разумно покорство, да спазват законите, да си плащат данъците. А известно е, че социалният контрол се осъществява най-добре чрез страх.
Доскоро гражданите на много страни вярваха, че държавите им се доминират от интересите на военно-промишления комплекс. Дори американския президент Айзенхауер през 60-те предупреди американците за това. Само че ВПК вече не е основна движеща сила на обществата в западните, че и в бившите соцстрани. В действителност през последните две десетилетия се намираме под контрола на един съвсем нов комплекс, много по-могъщ, хипнотизиращ и завоалиран. Това е т.нар. политико-правно-медиен комплекс. И основната му цел е да внушава на населението страх, под прикритието на стремеж към по-голяма сигурност. Този комплекс – за краткост ППМ, е толкова могъщ, защото обединява различни обществени и държавни институции. Политиците се нуждаят от страха, за да контролират населението. Адвокатите имат нужда от опасността, за да водят дела и да правят пари. Медиите имат нужда от страшни истории и такива новини, понеже те по-лесно осигурят висок рейтинг и от това – приходи. Взети заедно, те са толкова силни, че могат да си въртят бизнеса със страха, дори ако той е безпочвен и не се основава на реални факти. Ако не е редно да се изкрещи „Пожар” или „Бомба” в препълнената зала „Арена Армеец”, нима е редно да се крещи „Рак”, смъртоносен „Птичи” или „Свински” грип, или позабравения от страниците на вестниците и от екрана на медиите синдром на „Луда крава”, причинен от приони, кодиращи протеините на говедата. Впоследствие оказал се като вероятност 1 към 1 милиард за заболяване на човек? Често подобни неща се правят с цел реклама на поредното безполезно лекарство.
Става въпрос за ситуация, която е дълбоко аморална, дори отвратителна. ППМ загърбва страданията на най-бедните и най-отчаяни човешки същества, за да държи на власт ояли се политици, хитри юристи, богати водещи на екран. А, да! И университетски преподаватели. В миналото университетите привличаха хора, отказващи се от материални блага в името на почти монашеския, къртовски труд в лабораториите, библиотеките и архивите. Случи се така, че и университетите се промениха. Предишните бастиони на интелектуална свобода и експерименти, се превръщат в друга обществена среда. Днес университетите могат да бъдат и своеобразни фабрики за страх, изобретяващи различни социални тревоги, готови за употреба от политици, адвокати и медийни олигарси. Съвременното „състояние на страх” не би могло да съществува, ако и „науката” не го захранва. Това е едно специфично неосталинистко мислене, за да се поддържа тази система. Представата за институциите на ППМ като за „либерални” е жестока шега. Те са вече в някакъв смисъл „фашистки“.
Но човекът не е tabula rasa. Той не се явява „чиста дъска”, върху която се нанася някакъв текст. В себе си той е носител на присъщите за природата си потребности, като стремеж към щастие, любов и свобода, както и да принадлежи към някаква общност. Ако социалният ред пренебрегва или пречи на удовлетворяването на основните човешки потребности, членовете на такова едно общество ще се стараят да изменят общественото устройство, в съответствие с потребностите си. Ако не успеят да го променят, в резултат ще претърпят крах, заради саморазрушение и липса на жизнени сили. В момента семейството е подложено на обструкция, но то се смята за психологическа агенция на обществото, за институция, която изпълнява функцията по пренасяне изискванията на обществото върху растящото дете, чрез методите за възпитание на детето, обичайни за дадена култура и насочващи характера на детето към социално желателна насока. Те могат да бъдат правилно разбрани само в случай, когато разберем какъв тип личност е желан и необходим в дадена култура и общество.
От психоанализата на Фройд се знае, че всяко негативно преживяване може да бъде подложено на изтласкване. Враждебните и агресивни подбуди също така се изтласкват, като противоречащи на обществените отношения. По време на война например жестокостите, извършени от врага, се възприемат само като доказателство за неговата злост, но подобни действия, извършени от собствената армия, се възприемат като скръбни, но разбираеми реакции, дори оправдани. Защо хората изтласкват възможността да бъде осъзнато това, което при други обстоятелства биха осъзнали? Без съмнение основната причина е страхът. Но страх от какво? Най-силният мотив за изтласкването е страхът от изолация и остракизъм. За човека чувството за самота е близо до умопомрачението. Потребността да бъде заедно с другите хора се явява за него най-силна страст. По-силна от секса, а често пъти по-силна и от желанието да живее. Този страх заставя хората да изтласкват от съзнанието си онова, което се явява табу. Което би означавало, че човекът не е такъв, каквито са останалите, че е особен и следователно като такъв ще бъде изгонен от обществото. Поради това индивидът трябва да си затвори очите за това, което групата, към която принадлежи, обявява за несъществуващо, или да приеме за истина онова, което мнозинството смята за истина, даже ако собствените му очи го убеждават в противното. За отделния индивид е толкова важна стадността, че стадните възгледи, вярвания и чувства могат да съставляват за него по-голяма реалност, отколкото онова, което му подсказват собствените чувства и разум. Точно както в състояние на хипноза, когато гласът на хипнотизатора и думите му заместват действителността, така и социалните клишета са единствената реалност за повечето хора. Онова, което човек смята за правилно, действително и нормално – това обикновено са приетите в дадено общество клишета и всичко, което не попада в тях, може да се изключи от съзнанието и да стане несъзнателно.
За мнозинството хора тяхната идентичност се корени в подчинението им на социалните клишета. „Те” са онова, за което се смятат, поради което страхът от остракизма и изолацията включва в себе си и страх от загуба на идентичност, а точно тази комбинация от двата страха оказва най-силно влияние върху човека. Членовете на расовите и религиозните малцинства и потиснатите класови и социални мнозинства са склонни по-малко да вярват в социалните клишета. Но това не им осигурява безопасност, нито ги прави неспособни да предпочетат стереотипите на мнозинството или стереотипите на своята микросреда, за да станат по-приемливи за съответната микросреда или за мнозинството, и да се чувстват по-уверени.
Вървящите към упадък общества и социални слоеве обикновено най-яростно се придържат към своите фантазии. Именно при тях страховете на индивидите са най-големи. Проявите на гражданска доблест и смелост от редица автори в разобличаване на наложените неолиберални клишета, които нерядко се налагат от бивши комунистически активисти и техните наследници, са подложени обаче на остракизъм и заплаха за социална изолация. Целта на тази статия не е да осъжда едни или други идеали, а да се опита да покаже как те се трансформират в идеология и да отправи предизвикателство към невидимите нови окови, в името на изоставения идеал за свободно общество.
.
