Български политик. Какви мисли нахлуват във вас, когато чуете това словосъчетание? Този въпрос е зададен на 1000 човека и най-често срещаните отговори са: гад, отрепка, боклук, крадец, помия, мърша, тиня, родоотстъпник, предател, подлец… Оказва се, че българските граждани имат „леко“ отрицателно мнение за политиците ни, което пък ме хвърля в чуденка. Кой, по дяволите, избира тези боклуци?! Извънземните ли ни ги натрисат?
Започнах да търся отговор на пулсиращия въпрос и се зарових в архивите. Открих тонове зловония и невероятни истории. Открих и доказателства за смели и достойни българи, които успешно са се борили против отрепките.
Годината е 1933-та, гр. Карлово. Срещу имота на виден български политик, от другата страна на възтясната уличка, се намира бащината къща на Васил Левски. По-точно казано – руините и запустелият буренясал двор. И какво мислите, че прави този властимеющ? Използва парите си, връзките си, силата си, за да възстанови къщата на Апостола, да почисти двора и да постегне падналата ограда ли? Нищо подобно. Какво прави помията? Корумпира, плаща и натиска кмета, зам.кмета и общинските съветници в Карлово да гласуват разширяване на улицата, което да стане изцяло за сметка и в посока на къщата на Левски, тоест тя да изчезне, а на нейно място да се появи широка, удобна, нова улица, за радост на българския политик.
Забелязвате ли, че е без значение дали сме през 1933-та или 2016 -та? И днес кметове и общински съветници, ако им се плати са готови да преместят и гробовете на майките си.
Речено – сторено. Сборният отбор на родоотстъпниците гласува, каквото е необходимо. Процедурата е в ход. В същото това време в Карлово пристига първият български киноактьор и кинорежисьор Васил Гендов, за да снима филма „Бунтът на робите“ в прослава на Апостола. Местните му казват да работи бързо, докато не са заличили двора и къщата на Левски. Сащисаният Гендов отива в кметството. Кметът се крие, а заместникът го изгонва от кабинета си, като му казва, че решението е взето и утре ще се събаря. Гендов си скубе косите от гняв и безсилие пред отровната смес от БГ политик и алчни БГ чиновници. Какво да направи? Как да спаси светинята? Спомня си, че в Карлово е разположена 21-ва средногорска дружина с командир полковник Петър Димков, когото лично познава, и отива при него за помощ. Полковникът като разбира какво се готви, скача и отсича: „Тая няма да стане!“. Отиват заедно с Гендов отново в кметството, но мишката-кмет продължава да се крие, а пък освирепелият от алчност зам.-кмет заявява, че не утре, а още днес ще нареди разрушението. Полковник Димков грабва телефона, обажда се в казармата и нарежда веднага 12 войника в пълно бойно снаряжение да застанат около къщата на Левски и, ако се приближи общинар, да стрелят на месо.
И така, Димков и Гендов, които нямат нищо общо с Карлово, спасяват гордостта на карловци. Тук му е мястото пак да се зачудя. Кой, по дяволите, им е избрал кмета, зам.-кмета и общинските съветници в Карлово?! Историята с къщата на Левски си има още по-поучително продължение. Полковникът не само я спасява от разрушение, но и организира акция по възстановяването ѝ. Вместо да построи военен клуб, той пренасочва пари и материали, изпраща каруци, дърводелци, намира стари майстори, за да запазят стила отпреди Освобождението. Те го съветват да изпрати по селата глашатаи да бият барабана, че се заменят нови дограми и цигли за стари, чамови греди – за стари дъбови или букови. Полека-лека заспалото население на Карлово се събужда и започва да помага – кой с каквото може. Има няколко много любопитни случаи на дарение: петима стари турци, начело с един техен учител, даряват 18 хиляди с думите: „Щом ще се прави къщата на Левски, да дадем и ние като карловци каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. Събрахме помежду си тези пари и ви ги даваме да ги употребите, както знаете вие“. Ходжата също отишъл при полковник Димков, извадил една стара кърпа и му дал няколко златни монети: „Дойдох да помогна и аз“. Полковникът го попитал: „Защо, бре ходжа, той не е ли ваш враг?“. Почесал се ходжата по брадата и отвърнал: „Героите никога не са врагове!“.
Накрая, когато реставрацията била почти приключила, се появил един стар турчин и рекъл: „Добре сте направили къщата, точно такава си беше. Но къде е бояджийницата на Иван Кунчев?“. Полковникът казал, че не знае да е имало бояджийница, но турчинът настоял: „Имаше, помня я. И аз бях бояджия“. Описал я цялата, дарил такъмите и уточнил къде какво да сложат.
Интересна история, нали? Финалът ѝ също е достоен за филм. От военното министерство решили да накажат полковник Димков за това, че похарчил не по предназначение парите, отпуснати му за военен клуб. Тогава се намесва генерал Ватев и заявява, че ако за такива неща се наказват патриотите, то България отдавна да е изчезнала от лицето на земята.
Така завършва този епизод с участието на политик, кмет, зам.-кмет и общински съветници, които за по-кратко можем да наречем изроди. Срещу тях се опълчиха и ги победиха кинодеец, полковник, генерал и шепа българи и турци от Карлово. Красиво, нали?
Обаче един въпрос продължава да ме мъчи. Кой, по дяволите, гласува за изродите?
Ивайло Зартов,
19 май 2016 г.
