Тази публикация съдържа четири записани от журналистката от Петрич Магдалена Шумарова разказа на близки на убити по времето на комунизма в Петричкия край. Три от разказите са от нейната книга „Дамга“, излязла през 2007 г., а четвъртият се публикува за първи път. Докато записва разказите на близки на убитите и прави проучвания по темата, г-жа Шумарова установява, че интернираните семейства по времето на комунизма само в Петрич са били около две хиляди.
Всеки от записаните от журналистката разкази на близки на жертвите носи живия спомен и раните от преживяното на почернени без нужда семейства, на израсли деца без баща, на погребали синовете си родители, на изгубили ли съпрузите си жени. Това си истории за нелепи убийства, за изгубени любими хора, които близките помнят до края на дните си.
Тези убийства се случват само защото някои тогавашни властници изглежда толкова са се страхували някой да не избяга от Народната република, че са издавали заповеди, заради които са били убивани без предупреждение дори местни хора, които не са имали намерение да бягат, но са се намирали близо до граничната бразда. И на които на практика – дори някой от тях да е имал такова намерение – не е бил даден никакъв шанс да бъдат арестувани, но да останат живи. Има и случаи, при които близките дори не са могли да погребат после убития любим човек, понеже тялото му не им е било предадено. То е било хвърлено в някой масов, безименен гроб, чието местонахождение близките никога не научават.
.
Магдалена Шумарова е родена в гр. Петрич. Завършила е Българска филология и Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е като преподавател по литература в петричките гимназии „Юрий Гагарин” и „Асен Златаров”, и като редактор във вестник „Петрички вести”. Авторка е на седем книги: две с публицистично-документална проза – „Право на самота” и „Дамга”, и пет поетични – „Всичко за теб”, „До следващия живот”, „Белегът”, „Сълза от бели божури” и „Жена от провинцията”. Под печат е книгата й със стихове и проза „Докато чаках Иисус”. Член е на СБП.
Книгата на Магдалена Шумарова „Дамга“ е била приета с радост и голям интерес от нейните съграждани. Тази книга е била създадена по идея на една от почернените близки – Цвета Мицкова от с. Коларово, Петричко. И макар че неволно авторката забравя да включи в книгата точно нейния разказ, баба Цвета идва първа на обсъждането на „Дамга“ в Петрич. И не се разсърдва, че нейният разказ го няма в книгата. После възрастната жена коленичи и започва да се моли пред една икона, донесена от свещеника, когото авторката е поканила да освети книгата и да отслужи заупокойна молитва за убитите. Цвета Мицкова казва тогава на Магдалена Шумарова: „Нищо, чедо, аз не варкам, на другата книга ти сама ке се сетиш за мене. Свикнала съм да чекам.“ Авторката сподели пред нашето издание, че никога няма да забрави тези думи.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
БЕЛИТЕ ЦВЕТОВЕ НА ЗРЪМКАДЕТО
Разказ на Елена Пъхлева
за баща ù Тома Василев, убит през 1959 година
„Проклет, който приеме подарък,
за да убие невинен.
(Второзаконие, гл. 25)
„И двамата са били млади – баща ми на 25 години, Вельо на 46. Обичали гората, ходили често с магаретата за дърва. Така е било и през този ден, 26 април, неделя…” – започва тъжния си разказ дъщерята. „Мразя неделята. Тогава ходя на гробището, преживявам нашата вечна раздяла с баща ми – раздяла, преди да е имало истинска среща.
Била съм само на годинка, когато е застрелян. Без никаква причина. Той си остава най-красивият човек, който съм скътала в мислите си. Виждам го как ме е понесъл на ръце. Вървях по своя изстрадан път в живота, а баща ми стоеше на Високото и беше моята мяра за сила и красота.
Като дете баща ми засадил в двора орехче. Сега то е стар орех – клонест и олисял. Но никой не смее да го отсече – наричаме го Томчовото дърво. Дядо ми често присядаше под ореха. Седеше умислен, някак странно приведен, сякаш се прислушваше в шепота на листата. Той така плачеше – без сълзи, само с душата си, неутешимо. От него съм запомнила, че баща ми много е обичал ей това дръвче пред нас – цъфналото, с белите цветове. Наричаме го зръмкаде. Думата е турска, означава бял дим.”
*
В онази черна неделя, 26 април 1959, Томчо и приятелят му Вельо тръгнали с магаретата към местността Козлек, близо до село Ръждак, откъдето трябвало да отидат за дърва. Скоро след това в квартала (Дълбошница) отекват изстрели. Дали точно те са убили Томчо и Вельо, никой не може да каже. Но вечерта не се върнали…
На другия ден всички тръгнали да ги търсят. В Козлек намерили двете магарета, но стопаните им ги нямало. Претърсили всичко наоколо – от тях ни следа. Докато оглеждали отчаяно всеки кът от гората, дошло устно съобщение от милицията, че Томчо и Вельо са убити в забранената зона. Разрешили 8 човека от близките им да влязат в „зоната” и да приберат телата им.
След това бащата Васил е викан няколко пъти „за справка” в милицията. Уверявали го, че синът му наистина е нарушител на границата и искали от него да обещае, че „няма да говори повече пред хората”. Но бащата така и не повярвал, че синът му е искал да избяга от България… И бащинската му мъка вместо да намалява с времето, растяла като отровна гъба. Чак до смъртта му. А смъртта събаря бързо отчаяните…
Може ли да се вярва на „Органите”, че Вельо и Томчо са тръгнали да избягат в Гърция?
„Съдебно-медицинският огледен протокол”, съставен след разстрела им, може би ще ни помогне да се доближим до истината.
Протоколът е подписан от комисия с председател майор Георги Радев, началник-щаб на Петричкото поделение на Гранични войски, и членове: старши лейтенант Атанас Лазаров Косанов, следовател от Петричката милиция; Босилко Кютов, следовател от Сандански, и подполковник Стефан Стойнов, лекар на Петричкото поделение. Присъствали са и две „поемни лица” (свидетели) – войници от Коларовското поделение (защо точно от Коларовското, можем само да гадаем). Огледът е направен на „местопроизшествието” – в района на „10-ти граничен пост”, някъде над Козлек.
В „Предварителните данни” на протокола е записано: „На 26 април 1959 година към 11. 00 часа две непознати лица били открити от граничен наряд в забранената гранична зона в района на местността „10 граничен пост” да се движат близо до телената ограда и контролно-следовата полоса. На предупреждението на граничния наряд да спрат, те отговорили с бягство, при което граничният наряд стреля по тях и ги убива.”
За съжаление, комисията е пропуснала да уточни най-важната „подробност” – как точно е отправено предупреждението. По военния устав преследвачът първо трябва да извика достатъчно силно „Стой, ще стрелям!”. Ако беглецът не спре, се произвежда предупредителен изстрел във въздуха! Ако „нарядът” (патрул от двама войници) е действал по устав, то излиза, че невъоръжените бегълци, чувайки устната заповед и изтрещяването на предупредителния изстрел, са продължили да бягат като някакви идиоти! Който иска, нека повярва на протокола, но според мен никакво предупреждение не е имало. Войниците навярно са били „устно” инструктирани да стрелят без предупреждение.
По-нататък се пояснява, че комисията е видяла „труп на мъж на около 45 години, проснат по очи на 1 м. от гранична пътека, с посока на юг, намиращ се на 4-5 метра от телената ограда и на 5-6 метра от граничната полоса. Крака опънати един до друг, ръце полусвити.” и още един „труп на мъж на около 25 години, проснат по гръб на пътечка, намиращ се на около 10 метра от телената ограда и контролно-следовата полоса, с опънат ляв крак и свит в коляното десен крак. Ръце опънати напред леко свити в лактите”.
––––––––––––
Допълнение от редактора на книгата: Дори и след предупредителния изстрел, не може да се стреля по човек просто така – „на месо”, като по животно, особено пък ако не е въоръжен! Войниците би трябвало преди всяко излизане по границата да бъдат инструктирани, че по невъоръжен беглец в краен случай (за да не избяга) може да се стреля само в краката!
В подобна ситуация е изпаднал баща ми, когато е бил на пост в мина „Злетово” (Македания, между Щип и Кочани) през Втората световна война. Изневиделица изниква група сръбски (титовски) партизани и един от тях извиква: „Баци пушка òземи!”. Баща ми, не разбирайки какво искат от него, застинал неподвижен с пушката в ръце. „Баци пушка òземи, мамца ти бугарска!”, повторил оня и изстрелял във въздуха. Баща ми едва тогава разбрал, че трябва да хвърли пушката, а не да я целува. Така „произшествието” завършило с пленяване, а не с кръвопролитие.
*
По тялото на 45-годишния мъж са открити общо 9 „входящи” огнестрелни рани и съответни 9 „изходящи” (т.е., куршумите са пронизали и напуснали телата), 5 от които в гърдите и 4 по ръцете и краката. Тялото на 25-годишния мъж е със 7 рани – една в главата, една във врата, една в гърдите и 4 в крайниците. Типична картина при стрелба с автомат с дълги откоси! Всички входящи отвори са откъм гърба, което трябва да приемем като доказателство, че мъжете са побягнали към граничната бразда.
Има обаче една много интересна подробност в заключението на протокола. По 45-годишния мъж е стреляно приблизително от 15 метра разстояние, а по 25-годишния от 20-25 метра. Но двамата са били отсам телената ограда (гъсто преплетена бодлива тел, с „козирка” отгоре, върху която лежи спирала от бодлива тел). Бягали са с гръб към граничарите, било е посред бял ден, т.е. от 20 метра се е виждало ясно, че нямат оръжие в ръцете си. Натрапва въпросът: защо е трябвало да се открие такава бясна стрелба, че телата им станат на решето?
Старите петричани, прочее, обясняват странното поведение на „наряда” (патрул от двама души) повече от просто: по този начин граничарите са си „заработвали” така жадуваната от всеки награда 15 дни домашен отпуск за „добра служба”. (По правило войниците, както и повечето офицери, са били от далечни краища на България и не са познавали местните жители, така че са нямали и представа кого убиват!)
Има още нещо странно в протокола – описанието на облеклото на убитите: 45-годишният е бил облечен като за януари: „черно вълнено сако, вълнен пуловер, дочена риза и бяла вълнена домашно плетена фанела с ръкави, черни панталони, а под тях спортен анцуг, крака обути с вълнени чорапи”, а по-младият напротив, като за юли – по риза и потник: „цветна спортна риза, под която има синя памучна фанелка без ръкави, дочен панталон със зелен цвят и бели къси долни гащета”.
Да не би някой да е събличал и обличал убитите преди да дойде комисията, но в улисията да е забравил коя дреха на кого е била?
*
25-годишният Томчо правел всичко с мерак. Събирал специални бели камъни, за да започне строеж на нова къща, бил най-добрият дърводелец в града. Много обичал жена си Мария. Ето какво ù написал от казармата в Казанлък:
„Подарявам ликът си на моята другарка в живота, която ще ми бъде мой спътник. Ако коварна смърт ни надвяса, то ние тогава ще се разделим. Затова пък нека тая снимка да ви напомня за мен. Томчо. 22.ХІ.1955 г.”
.
–––––––––––––––––––-
НЕ ЖЕЛАЯ НИКОМУ МОЯТА СЪДБА
Разказ на Атанас Велев
за баща му Вельо Илиев, убит през 1959 г.
„Бях на 18 години – войник в Гара Пирин. Един ден, като всички останали дни, ме повикаха в щаба и ми казаха да си предам оръжието. Изтръпнах. Докато се мъчех да превъзмогна изненадата, ми казаха, че трябва спешно да пътувам за Петрич. Поискаха ми военната книжка и ми написаха отпуск. Без повече обяснения ми казаха, че ротният ще ме придружи до влака.
Тръгнахме към гарата – аз едва си влача краката, а той все настрани извръща главата си. Чак когато пристигнахме, ме погледна някак си мило, различно от обикновеното, но пак мълчи, а и аз нямам сила да попитам какво е станало в Петрич. Когато влакът навлезе в гарата, ми хвана ръката: „Баща ти е убит!”. Прозвуча ми като изстрел, като гръм! Олюлях се, някой ме хвана през рамото и ме вкара във влака.
Нямам никакъв спомен как съм пътувал до Петрич, сам ли съм бил в купето, или съм разговарял с хора. Помня само, че пристигнах на Петричката гара посред нощ и че после тръгнах по безлюдните улици и вървях безкрайно дълго, като в сън.
Още не бях видял нашата къща, когато чух писъци. Помня, че ми се подкосиха краката, но следващите мигове ми се губят – отишъл ли съм до смъртния одър на баща ми, не съм ли отишъл… Само някакъв кошмар от писъци и шетащи насам-натам хора. Съхранил съм милия образ на най-малкото ми четиригодишно братче Георги – как притичва насреща ми и вика „Татко ти е убит”. Изглежда само това му бяха казали възрастните… А аз побягнах навън, но краката не ме слушаха…
„Ти беше диреко на къщата, сине, нареждаше баба ми, къщата ки падне чедо без тебе, без диреко. Стани, чедо, оти и къщата ки падне, и децата ки пропаднат, и всички ки загинеме без тебе, Вельо, ти си ни диреко!”.
*
Било неделя, 26 април 1959 г. Вельо Илиев, баща на шест невръстни деца, два дни преди това е навършил 46 години. Сутринта на злокобния ден той и 25-годишният му другар Тома Томов тръгват с две магарета да свалят дървен материал за къща на техен съкварталец. И не се връщат…
И досега Атанас не може да проумее защо е бил убит баща му. И още много други неща не проумява: защо всички гранични „инциденти” са ставали все през април? Защо баща му е бил причислен към политическите „бегълци”, а 30 години по-късно смъртта му вече е „нелепа случайност”? Нима истината е така многолика и изменчива през времето? Какво да каже на децата и внуците си, когато попитат защо е застрелян дядо им?
Вельо обичал повече от всичко земята и родната планина, децата и работата, приятелите и празниците – цялото очарование на обикновения човешки живот! Странно е как този толкова издръжлив човек, воювал чак до унгарския фронт и оцелял, в родната си Беласица не е могъл да се опази от „своите”…
Трябвало да работи буквално денонощно, за да изхрани многолюдната си челяд. Атанас си спомня, че той – най-големият син, също е нямал почивен ден – през седмицата заедно със семейството работел на полето, а в неделя отивал да пасе добитъка.
„Бях асретен да играя с връстниците си. Само труд и труд! А семейната ни трагедия стана още по-голяма, когато веднага след смъртта на баща ми баба полудя – не можа да преглътне страшната истина, че е погребала сина си. Двете ми най-малки братчета – Георги на 4 години и Йордан на 7 – изпратиха в сиропиталища в Първомай и Якоруда. Семейството ни се разби напълно. Сбъднаха се думите на баба ми – без диреко всичко се срути.
В казармата не ми дадоха повече пушката. Уволниха ме предсрочно, явно се страхуваха от отмъщение. Но за каква пушка и отмъщение да мисля, като живота ни беше една всекидневна борба за преживяване. Майка ми купуваше само олио и сол. Другото – от полето. Каквото сме събрали, това сме яли.
Но властниците не ни верваха. Може би защото сме едри хора, изглеждали сме опасни. Всъщност сме кротки като мравки. И баща ми съм го запомнил такъв – на всеки отстъпваше.
Само по празници се развихряше, обичаше празниците. На тая снимка е 17-годишен, като станчинар на Василовден (Сурва). Карнавалните носии и маски, изработени от самите нас, бяха гордостта на Дълбошничката група. Не мога да забравя неговото вълнение преди Сурва. То се предаваше на всички ни. Ставахме по тъмно, обличахме приготвените от предишния ден станчинарски дрехи и тръгвахме по улиците с чалгиите – зурни и тъпани. Той беше толкова щастлив и така се радваше на тоя празник…
Един куршум и… край на живота. Падна диреко и всички се свлякохме в пропаст, на дъното на отчаянието и безпътицата. Шест деца сираци, белязани за цял живот. Дамгосани. Вървиш и те сочат с пръст. Всеки те подозира, никой не верва, че убитите по Беласица са невинни. А защо баща ми ще иска да бяга през границата, на кого ще остави шесте си деца? Нима е възможно да не е обичал децата си? Защо да бяга, след като е посадил 10 декара тютюн и е отгледал цяло стадо крави?
Чудя се, как ли сме издържали без него.
А дали наистина сме издържали?
Колко пъти нощем се събуждах от плача на баба ми, колко пъти малките ми братчета бягаха от домовете! Как ли са се чувствали те там – прокудени и съвсем сами?
Сърцето ме боли, като говоря за всичко това. На никой не го желая.”
*
Събеседникът ми излива от чашата вино за мъртвите…
Времето е оставило отпечатък на страдание върху лицето му. Голямата му болка се е разгоряла.
Ако изобщо е угасвала някога.
––––––––––––––––––––––-
ПОМОЩТА НА ТАЙНИО АГЕНТ
По разказа на Грозданка Панделиева
за брат ù Панде Панделиев, убит през 1965 година
11 юли 1965 г.
Комсомолският секретар Димов и кметът на Подгорското село Ключ организират поредната екскурзия на младежите до близката застава – за сдружаване с граничарите. Панде по това време бил ученик в Банско – в техникум по обществено хранене. В петък вечерта си дошъл за двата почивни дни. На другата сутрин, когато родителите със сестричката и двете по-малки братчета тръгвали на полето, той казал, че е решил да се разходи до заставата с приятелите си. Попитал на коя нива отиват и поръчал да вземат и неговата мотика, за да им помогне, като се върне. Взели мотиката.
Към обяд туристите заслизали по деретата, но Панде все не се показвал. „Нищо, дек дай, ки си дойде – разсъждавала на глас майката – може да се заприказвал с некой приятел, отдавна не си е идвал.”
Стъмнило се, прибрали се у дома. Пребити от тежката работа, всички заспали, само майката не могла. Когато наближило полунощ, тръгнала да го търси. Въздъхнала с облекчение, като разбрала, че и съседското момче Гоце не е у дома. Нейсе, помислила си, щом и двамата ги няма, значи са живи и здрави. Но останала на прозореца да се взира до прималяване в тъмнината.
В ранни зори събудила мъжа си да ходи на фурната, че цялото село, та и заставата, чакали хляба му. Нямало по-добър майстор хлебар от бай Илия в околните села. Твърдо вярвал, че този занаят е от Господ даден, че който го работи с мерак, Господ ще му помага, защото за хората няма по-важно нещо от хляба. И сина си научил да пече хубав хляб и го изпратил чак в Банско да изучи занаята, да стане образован сладкар.
На сутринта войниците с мулето закъснели за хляба. „Айде момчета, скарал им се той, хлебо изстина.” А те издали, че на заставата е имало инцидент – две момчета тръгнали към границата, та се наложило да ги гонят. Попарил се бай Илия. Господи, дано не е Пандето! Дотичал при кмета. Така и така разправят войниците – казал – ти знаеш ли нещо? Не знам нищо – отвърнал кметът – ама лицето му цялото одраскано от тръни. Забелязал това бай Илия и изглежда го е погледнал особено, защото кметът изплюл камъчето: Не се коси, твоето момче ки го върнеме от Гърция, ние те уважаваме! Иди си у дома, а аз ки питам майор Златев.
Тръгнал си бай Илия попарен и объркан, а у тях го чакали приятели на Панде. „Още ли го нема – питат. – Те с Гоцето вървеха след нас. Бехме петимата, а те с Гоцето малко изостанаха и после чухме гърмежи…“. Момчетата млъкват, а очите им се изпълват със сълзи.
Двете майки решили да отидат до Ванга гледачката. Събрали в една бохча нещо „за подаване” и хванали рейса за Петрич. Ванга веднага ги извикала: „Eлайте мари, елайте! Две изгорели буки сте вие, огин ви е изгорел, изгорели сте веке, на въглени ки станете от огино”. И припаднала. А когато Ванга припадне, значи е видела умрелите…
Върнали се покрусените жени в селото и разказали за злокобните думи на гледачката. Изтръпнало подгорското село, а бай Илия в отчаянието си решил да иде при адаша си Ильо – тайнио агент*.
– Слушай, друже – казал „тайнио”, нема що да се лажеме, децата са избити, гледай да намерим начин да ги свалиме от заставата, та да си ги погребете барем…
Как ли е прозвучало това „друже” на обезумелия от мъка баща, отишъл с плахата надежда да чуе, че първородният му син, опората, златното му дете, е живо!
Върнал се у дома, но как да каже на семейството страшната вест? Мълчал и пушил цяла нощ, а вестта вече тръгнала из Подгорието и мъжете се вдигнали да търсят момчетата. Прошетали всички дерета, няколко дни и нощи ровили с пръчки шумата, но нищо не открили. Най-после „тайнио” се трогнал и им показал къде да копаят.
Като ги изровили, Панде изглеждал като заспал. Само една рана имал – в сърцето. Гоцето обаче бил обезобразен. Дори майка му не могла да го познае. Едната му ръка била пречупена. И двамата били боси. И се заговорило, че след разстрела войниците са им свалили обувките, за да направят стъпки върху граничната полоса, а после са забравили да обуят момчетата.** Властите изглежда са се стреснали от спонтанната хорска присъда, защото кметът и комсомолският секретар били набързо уволнени, а началника на заставата майор Златев откомандировали надалече (на служба в почивната станцията на Гранични войски в Слънчев бряг), за да не е пред очите на подгорци.
Забранили на родителите да пишат на паметните плочи на момчетата „убити” и те написали „починали”, както на другите паметници.
„Починали”! Тази хубава дума поставя в края на краищата в една графа убийците и техните жертви…
Епилог
Преди десетина години у Пандеви потропал непознат, позастарял мъж, който казал, че е дошъл… да иска прошка. Поканили го да влезе, макар че нещо ги пресякло през ума каква ще да е тая прошка. Гостът жадно се нахвърлил на ракията, после заплакал и накрая си изрекъл мъката:
– Аз бях единият от двамата войници, аз стрелях, няма да намеря покой и в гроба си… Това беше заповед, разбирате ли, заповед – ако аз не бях стрелял, другият щеше да го направи, другият войник, разбирате ли? Добри хора сте, ще ме разберете ли или да си ходя, па вие стреляйте по мене, по-добре да ме убиете, ако нямате сили да простите. Не мога повече да нося тая вина в мене.
При тези думи изнемощелият и стар баща настръхнал, хванал ябанджията и го изтикал навън.
– За какво сърце говориш бе, нахалник, за какво сърце бе, нещастник неден, та ти имал ли си некога сърце бе?… Бегай оттук, докато не съм хванал камено! Твойо грех на мойта душа искаш да стовариш, а? За това ли си дошел? Бегай далеко ти казвам!…
––––––––––
* Трудно обяснима „конспирация”! Единственото разумно предположение е убийците първоначално да са направили традиционната за онова време инсценировка «опит за преминаване през разкопаната полоса», като са направили стъпки с обувките на убитите, но по-късно са размислили и са заровили телата, за по-сигурно.
** „Таен агент”, известен на цялата Подгорùя, ще да е някакъв нашенски феномен от онези години. Изглежда става дума за нещатния доносник от селото.
––––––––––––––––––––
МОЛЯ, ПОЗВОЛЕТЕ ДА БЪДА ПОГРЕБАН! *
Разказ на Цвета Мицкова от с. Коларово, Петричко, за убития й съпруг Кирил
.
„Дните са дълги, Кириле, а животът кратък…”
На 28 септември 1944 г. получихме телеграма от Радомир мъжът ми да се яви запас при военните в 7-ма трудова дружина. Киро тогава беше на 33 години. Вземаха ги ужким за фронто, за Страцин. Разгънах бохчата, прибирам му багажа – сложа едно, сложа друго, но сърцето ме стяга – сълзите ми сами текат. Нещо отвътре ми казва: „Не го пускай никъде, Цвето, он нема да се върне…”. Бехме гледали цело лето тютюн. „На, казвам, вземи. Ти на фронто ке си сам, а ние туканка сме си сичките.” Бех отимала три маленки – Христо, Верка и Симеон. Кое от кое по-маленкинчо. Едното съм зафърлила на една страна, другото – на друга. А свекърва ми беше вече много стара – плаче горката и се тръшка на пода. Мъжът ми Киро тръгна по тъмното, а ние двете – след него. Тя тича гологлава, а аз – едва се тътря, знам, че пак скоро ке раждам, ама Киро не чака и не чака. Рече и замина. Заминаха заедно с Димитър Кобурски от село Беласица. По-късно този човек дойде у дома и ни разказа какво всъщност е станало.
Пътували заедно с нашия Киро до Радомир и си додумали: ”Като се облечеш, нека се видим пак, бай Димитре” – му заръчал нашият Киро. Добре, ама Димитър чакал, чакал, но Киро не се появил. През нощта партизаните повели арестуваните на разстрел. Единият от партизаните бил Владо Симеонов Дарин от село Кондуфрей.
Като ги извели от казармата, първом се отбили в участъка в Радомир. Точно там го е зърнал и Вельо, едно момче от село Беласица. Киро му заръчал: ”Вельо, моля те, иди тази нощ в София при брат ми Христо, който е ковчежник в Македонската бригада. Може някое от децата ми да издави късмет, само ако остана жив тази нощ…”
По-късно това ни разказа самият Вельо, който не е успял да отиде до Христо в София.
Ние със свекърва ми веднага тръгнахме към София, но не успяхме да направим нищо. Оттогава изминаха много години, а ние все чакаме и чакаме Киро да отвори вратата. Много пътища изходихме и все плачехме и плачехме. Дойде пролетта и трябваше вече да раждам. Но… не даде Господ! Родих мъртво, Бог да го прости. Помислих си, че може би баща му си го беше прибрал, та да не остане сам-самичък на другийо свет. Тогава са били избити и хвърлени в един ров 15-16 души. Христо, братът на моя Киро, ходи чак при Антон Югов, който му беше признал: „Слушай, ако брат ти е жив – веднага го изваждам. Ама не е.” После веднага го отпратил.
Минаха се много години. Повече от 40. Вече всичко съм простила. Само не ще мога да им простя това, че и до ден днешен моят чиляк гроб си няма. Да ни кажат барем дека са ги заровили. Е, заради това съм дошла при вас, напишете във вестника. Може пък някой да знае и да ни каже. Барем кокалите му да прибера в нашите гробища. Знам, че като прибера кокалите му, ще ме прибере при него си моя Киро, барем да бъдем заедно в гроба, защото през живота си бяхме разделени – аз тук на земята, а той – там, горе, на небето. Нека ни позволят да го погребем в нашите си гробища, та да си бъдем с него заедно поне на другия свет, така, както се полага на мъж и жена.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел.ред.: Това е разказът, който Магдалена Шумарова неволно пропуска да включи в „Дамга“. Когато г-жа Шумарова влезе в кореспонденция с нашето издание, във връзка с жертвите на комунистическия режим в Петричкия край и нейната книга, този разказ бе първият, който тя ни изпрати.
.
