Отворено писмо до българския министър на здравеопазването Петър Москов от Галя Марева от гр. Кържали. Писмото е публикувано от БЛИЦ.
ОТВОРЕНО ПИСМО
ДО МИНИСТЪР ПЕТЪР МОСКОВ
УВАЖАЕМИ Г-Н/Д-Р МОСКОВ,
Наскоро загубих много близък и скъп човек, който за година и половина обиколи няколко болници, но уви. По време на неговото боледуване и след смъртта му си задавах хиляди въпроси, гневях се на бездушието, наблюдавах как лекари си го прехвърлят от болница в болница – най-вече от държавна в частна, недоумявах как в две лаборатории, разположени на съседни етажи в една болница, резултатите от едни и същи изследвания в един и същи ден са коренно различни и т.н., и т.н. Близкият ми беше интелигентен, възпитан, културен човек. Отнасяше се с уважение към лекарите, сестрите, санитарките. Понасяше стоически болезнени манипулации, независимо че в следващата болница те се отричаха и се почваше отново и отново по нова „пътека“. Посещавахме го само в разрешените часове, за да не пристъпваме правилата. Не съм с медицинско образование, но ден след се увеличаваше натрапчивото ми усещане, че с близкия ми не се постъпва по правилния начин – той все повече отпадаше и отчаянието го тласкаше към депресивни състояния. В един момент в мен се загнезди и натрапчивата мисъл, че лечението май е на принципа „проба-грешка“.
В дните, когато цялата медицинска сила е впрегната, за да се спаси животът на някой си Митьо Очите; когато прочетох, че за два дни лечението му вече струва над 200 000лв.; когато медиите ежечасно ни уведомяват за десетките банки с кръв, отново се разгневих. Ще кажете, че лекарите са длъжни да помагат на всеки с всички сили и ще ми припомните Хипократовата клетва навярно. Така ли е наистина обаче, г-н/д-р Москов?
Не, не е така! И никой не може да ме убеди в обратното. Мога да ви разкажа цялата драма и трагедия с медицинските грижи за моя близък – от поставена невярна диагноза, през влошаване на състоянието му от това, превозването от семейството му от Кърджали до Пловдив, София и няколко пъти насам-натам, през две операции, медикаменти, контролни прегледи, изследвания, снимки, потребителски такси за престои в болници, „избор на екип“ без никой да знае кой е екипът и пр., и пр. За по-малко от година и няколко месеца това струваше на семейството и приятелите около 15 000 лв. И всичко това за човек, който няма пропусната и една здравна осигуровка през живота си. И с неизброим брой издадени и представени направления.
Мога да продължа, г-н/д-р Москов. Мога да ви кажа имената на болниците и лекарите, но просто душа не ми остана, пък и какво от това. А и ще кажете, че всичко това е много лично. Лично е, да, но мисля, че ежедневно десетки и стотици българи минават през тези мъки и изпитания. Само още едно лично нещо искам да спомена като прочетох за банките кръв за г-н Очите. И ние, близки и приятели, няколко пъти спешно давахме кръв за нашия близък заради непрекъснато падащия хемоглобин като точно спазвахме изискванията на съответния кръвен център. Кога мислехте, че му я преливаха? Най-рано на следващия ден вечерта, защото така се били организирали, г-н/д-р Москов. Последната кръв не я преляха – близкият ми просто не я дочака.
Питам се, г-н/д-р Москов, защо лекарите, сестрите и санитарите, защо управителите и собствениците на болниците сякаш нарочно правят всичко възможно, за да не бъдат уважавани? Защо се обиждат като изразяваме недоволството и недоверието си към тях? Защо с поведението си карат човек едва ли не да се чувства виновен за това, че се е разболял? Защо смятат, че лекарската професия е нещо по-специално, а не е професия като всяка друга, която сам си си избрал и трябва да я работиш с ум и сърце? Защо са приели, че „информираното съгласие“ е просто един досаден и формален термин в работния им ден и колко са тези лекари, които посядат до болния и кротко и разбираемо обясняват какво е състоянието му и как ще протича лечението от постъпването до изписването? Дори и в случаите, когато изходът няма да е благоприятен, но не и с думите, мимоходом казани от лекарка към моя близък: „Твоята работа не върви на добре!“.
На тези въпроси имам един свой отговор, какъвто не съм чула досега никой да изрече и да го смята за важен, а той е за взаимното уважение и зачитане на човешкото достойнство. За взаимоотношенията лекуващ – пациент. Дали умишлено, г-н/д-р Москов, или заради пошлия ни балкански манталитет, но с постъпването в болница българинът изведнъж загубва своята идентичност и самоличност, и всички до последния от персонала работят в тази посока. В болницата човек изведнъж загубва фамилното си име, освен в документацията, защото от лекаря до санитаря към него се обръщат фамилиарно, в най-добрия случай се обръщат със собственото му име и задължително на „ти“. В най-общия случай пациентът е „бабата“, „дядото“, „жената“, мъжа“ и не рядко – „оня“ или „оная“ от „5-та /стая/, 3-то /легло/“ примерно. В болницата няма обръщение „господин“ или „госпожо“ към болния. С подобна „привилегия“ се ползват болните, които са от по-важните във външния свят персони като министър, депутат или г-н Очите например и задължително – болният колега-лекар. Това фамилиарничене, г-н/д-р Москов, не скъсява дистанции, както може би колегите ви ще кажат. Това фамилиарничене по-скоро откъсва болния човек от обичайния му външен живот и свят, и му внушава чувството за незначимост и зависимост.
Да, той зависи от знанията на медицинския персонал, но не трябва да е зависим от институцията и от обстоятелството, че е пострадал. Поставен в такава, най-вече психологическа зависимост, как си представяте г-н/д-р Москов, че пациентът ще намери сили да се изправи срещу системата и ще се възпротиви на това, че в определен момент от живота си на него се гледа и като на подвижна касичка? Замисляли ли сте се, г-н/д-р Москов, върху това, което на пръв поглед изглежда формално? Но само на пръв поглед, убедена съм.
Дяволът, както се казва, понякога се крие в детайлите. Решенията – също.
Моят близък, г-н/д-р Москов, не беше млад човек. Но, както каза един приятел, той не успя да стане дядо като физика, манталитет, мислене и желание за живот. Когато отидох в болницата да го видя ден преди смъртта му и попитах точно къде е настанен, получих отговор: „Ааа, дядото ли? Той е във втора, първо!“. В този момент осъзнах, че отивам при човека без име, при човека, който беше станал номер на стая и легло. Изпитах ужасното чувство, че той вече си е отишъл и в душата ми нямаше и капка уважение към хората с бели престилки, хората с най-хуманната професия, както и те самите казват. Имаше само болка и отчаяние…
Обръщам се към вас, д-р Москов, защото сте министър на здравеопазването. Одобрявам и оценям усилията и желанието ви да промените системата, която да стане справедлива, честна, професионална и наистина хуманна. Надявам се, защото сте човек „от вътре“. Знам, че не можем без лекари в живота си. Убедена съм, че има добри лекари, медицински сестри и санитари. И знам, че те са добри просто, защото са и добри хора, с или без престилка, и за които всеки човек има значение, не само г-н Очите.
Галя Марева,
Кърджали
.
