А наистина ли българите в чужбина трябва да имат право да гласуват?
Автор: Кольо Колев /Гласове/
Напоследък около изборния закон в така наречения „български политически живот“ цари пълно безумие. Незнайни „представители“ на българите зад граница пишат петиции. Изчезналите протестъри отново изпълзяха и също вдигат шум – „демокрацията“, „нашите братя зад граница“ (а казваха, че ги били нахранили обилно на държавната софра и вече щели да си мълчат!) Плевнелиев налага вето. Патриотите заплашват, че ще бутнат кабинета. Одбудсманът щял да сезира Конституционния съд. Бойко Борисов се върти около казана и допринася за общия нездрав шум по веригата – „Аз съм против, ама … Аз съм за, но…“. Накратко – „Имам мнение, но не съм съгласен с него!“.
Цветан Цветанов гали по козината недоволните – айде де, не се цупете, сега ще отхвърлим ветото, а после ще измислим нещо, ще нагласим нещата. Хем ще го отхвърлим, хем ще го приемем!
Направо тържество на политическата мъдрост и принципност! Къде е основата на тази нездрава баталия?
От една страна, голяма част от политическите партии имат обосновани предположения, че все по-трудно могат да прилъжат избирателите в страната да им гласуват. Съответно с надежда се обръщат към тези, които имат фрагментарни впечатления, носталгично-емоционални нагласи и… просто не са сърбали попарата на властвалите.
От друга страна, очевидно е налице и обоснованото предположение, че масовото гласуване в Турция може да послужи за намеса на тази страна във вътрешния политически живот на страната ни. Това, естествено, не е желателно. Не че нямаме „обосновани предположения“, че други страни не само се месят, но и активно кадруват в политиката и кабинета. Но пък и Турция… Вече ни идва много! Нещо трябва да се направи!
И почват да го правят.
На практика се опитват да решат нерешимата задача как да обявят едни българи за „по българи“ (гласуващи за нас), а други българи за по-малко българи (без възможност да гласуват защото „гласуват неправилно“). И ще го направят! Без свян, с оглед политическите си интереси и естествено в името на демокрацията и пластичните „евро-атлантическите ценности“.
И в целия този тюрлюгювеч никой не зададе въпроса – а бе наистина ли искаме да дадем същите избирателни права на хората, които живеят извън България, както на тези, които живеят тук? Нормално ли е човекът, живеещ там – в Цюрих, Мелбърн, Торонто, Чикаго – да има право да определя живота ми тук?
Наистина ли признавам правото на сънародника си зад граница да определя в пълна мяра кой ще ме управлява тук? Та нима той ще носи последствията от своя избор. Та нима не е ясно, че за техния избор ще плащаме ние тук, в страната. А няма да плаща той – в Цюрих, Мелбърн, Торонто, Чикаго. Как така неговото мнение, на човека далеч от тук, ще има същата тежест както моето – който познавам и жилото, и меда и на тази, и на предишните управи.
Та нима не е ясно, че политиката е дебат за пари. За нашите пари, парите от нашите данъци, на тези, които сме тук – къде да отидат, за какво да се харчат. Политиката е дебат и за заемите и дълговете, с които ни товарят и които ще плащаме ние тук, а не те там! И моят задграничен сънародник няма място в този дебат – и неговите пари, и неговите данъци, и неговите дългове са там, а не тук! Дали искаме да овластим този, който не плаща, със същите права като нас, които плащаме (често скъпо и прескъпо)!
Аз лично смятам, че не е редно!
Тук „умните и красивите“ ще подскочат разярени: „Как да не плащат, те годишно пращат 2 млрд. лева; те са най-големия „чужд инвеститор“ в страната! И разни антидемократи, рубладжии и прочее гадове искат да отблъснат „цвета на нацията“ от родината!“
Да прощавате, уважаеми, но най-големият „инвеститор“ в България са трите милиона работещи българи, които захранват бюджета на страната с 33 млрд.(!) лева годишно. И дори и да приемем, че част от даренията от чужбина отиват в държавния бюджет чрез данъка върху потреблението (ДДС), то приносът им е в размер от около 400 млн. лева – една десета от процента (0,12%) от това, което ние тук „инвестираме“. И срещу този скромен принос-инвестиция, искаме да ги овластим да имат същата възможност да определят кой и как да се разпорежда с нашите пари! Тук!
Аз лично смятам, че не е редно!
Но разбира се, въпросът далеч не е само в парите и приноса. Затова ще дам един прост пример. Сестра ми от четиридесет години живее в Бразилия и е „инвестирала“ в старините на майка ни значителни пари. На мен също е помагала, както съм й помагал и аз, когато мога. Но нито на мен, нито на сестра ми е хрумвало и за миг, че аз мога да се меся в нейния семеен бюджет (кой и как да го управлява, какво да се купи, какви дългове да се поемат), нито че тя може да се меси в моя.
Което по никакъв начин не означава, че не се обичаме, че съм „отчужден“ и „отблъснат“ от сестра си и тя от мен (както твърдят протестърите, че ще станело, ако българите в чужбина нямат възможността да гласуват и да определят вътрешните ни дела). И също както аз, така и сестра ми смятаме, че тя няма морално право да гласува на български избори – както и аз в бразилските.
Така че, уважаеми сънародници в чужбина – ако искате да гласувате (и плащате за своя избор), сте добре дошли в родината!
А уважаемите политици да имат грижата да накарат сънародниците ни в страната да им гласуват, а не да се държат като престарели мераклии, които вече не могат да хванат мома от селото и търсят да прилъжат някоя отвън – която просто не ги знае!
Но най-тъжното не е в олигофреничния „дебат“ около изборния кодекс и лупингите на президент, премиер и партийни лидери. Това сме го гледали много. Най-страшното е, че нито една партия не се осмели да постави принципно въпроса, с който започнахме – вън от „евро-атлантическите“ ценности, партийните интереси и в пряка връзка с морала!
