С определение № 8925 от 15.07.2016 г., петчленен състав на ВАС окончателно потвърди, че на изселниците от турски произход в Турция, загубили българското си гражданство по силата на закона, от страна на ДАБЧ трябва да се издават удостоверения за български произход. Макар и да не е казано по този начин, това следва от решението, а като краен резултат се създава възможност тази многобройна категория лица да получава българско гражданство и така се обезсмислят всички резултати от последователната българска държавна политика по въпроса след 1878 г.
Тази история не би се случила, ако вместо със самонадеян псевдопатриотизъм, бе подходено с прагматизъм към иначе реалния проблем с получаването на българско гражданство от страна на представителите на историческите български общности зад граница. Така се стига до парадокса българска гражданка по рождение, изселила се в Турция през 1971 г. по силата на двустранна изселническа спогодба и получила турско гражданство на основание на турски произход, а в същото време по силата на закона загубила българското си, в един момент да иска отново да стане българска гражданка.
Сега действащият закон предвижда такава възможност, но за целта кандидатът трябва да отговаря на определени условия. Тъй като в случая тези изисквания вероятно не са покрити, намерена е най-лесната „пробойна“ в системата. На базата на утвърдената порочна практика, кандидатката се обръща към Държавната агенция за българите в чужбина да удостовери нейния български произход. ДАБЧ не без основание отказва да направи това, но духът вече е пуснат от бутилката от самата институция. За тази цел дори ПФ внесе в НС предложение за изменение на приетия през 2000-та г. и никога недействал Закон за българите, живеещи извън Република България. Сред предвидените различни варианти за доказване на български произход е и представянето на документ, издаден от български държавен орган, удостоверяващ българско гражданство на близък роднина. Въпреки предупрежденията, ПФ незнайно поради какви причини не отчете два важни факта:
1. Изселниците в Турция по силата на изселнически спогодби имат в България близки роднини, които са български граждани.
2. Същата категория изселници всъщност са родени като български граждани, а съгласно конституцията българските граждани са равни пред закона.
След отказа на ДАБЧ да издаде удостоверение за български произход, ищтцата завежда дело в Административен съд, където се стига до извода, че е погрешно да се приема, „че за да е налице български произход за едно лице, то поне един от родителите му следва да е от българска народност и език. Поставянето принадлежността на дадено лице към даден етнос при условие, че родителите му са били български граждани, създава предпоставки за неравностойно и дискриминационно прилагане на закона“.
Днес решението с тези мотиви е окончателно. Ето как недообмислената идея да се реши реалния проблем на българите зад граница с получаването на българско гражданство чрез изменение на Закона за българите, живеещи извън Република България, а не с промени в Закона за българското гражданство, може да взриви държавата. Пътят към ада наистина е осеян с добри намерения. Всичко това се случи заради стремежа да се запази досегашния очевидно непродуктивен подход за покриване на формални критерии при получаването на българско гражданство, а не за замяната му с нов, основаващ се на качествени показатели.
Ясно трябва да си дадем сметка, че с предоставянето на конвейр на българско гражданство, ние не решаваме демографската „криза“. От над 210 хил. души, получили българско гражданство след 1989 г., под 5 % живеят в България. Проблемът е в останалите 95 %, за които не знаем къде са. По принцип не е необходимо българите зад граница, особено тези, живеещи в своите исторически обитания в съседните държави, да се преселват у нас. Те биха били също така ценни по родните си места, където да съхраняват и развиват българския дух. Именно поради тази причина трайната връзка между България и българските исторически общности зад граница е друга стратегическа цел на нашата държавна политика, доколкото има такава. Опасенията обаче са, че тази цел не се постига. Ето фактите.
На практика, между 10 % и 14 % от представителите на историческите български общности вече са кандидатствали и получили българско гражданство. Като се имат предвид и децата, родени след придобиване на българско гражданство от родителите им, може да се приеме, че днес около 15% от историческата българска диаспора е приела гражданството на своята прародина България. Сам по себе си, подобен резултат е впечатляващ, защото се наблюдава процес, който от правна гледна точка съдейства за изравняване статуса на историческите български общности с този на новата българска емиграция. Така например само в Република Македония през периода 2001-2015 над 65 хиляди българи са станали български граждани, в Молдова – 30 хиляди, в Сърбия – 5 хиляди и т.н.
Може да се допусне, че наличието днес на толкова много български граждани на територията на Република Македония, например, влияе за по-забележимо задълбочаване на двустранните отношения или поне за превръщането на общността в някакъв политически фактор. За съжаление въпросната група от български граждани, за разлика от общностите на македонските албанци, сърби, турци или дори власи, по никакъв начин не се е превърнала в реален фактор в обществено-политическия живот на Република Македония, поради което не представлява интерес за македонските политически среди.
Нещо повече, не се забелязва и задълбочаване на връзките на тази общност с България. Така например при провеждането на парламентарните избори в България през 2014-та, в трите избирателни секции в Скопие и Битоля са гласували 528 души (от които 71 гласа са недействителни). Това означава, че в Република Македония са гласували едва 0,88 % от всички български граждани. Малко по-добра, но без съществени различия, е ситуацията сред общността на българските граждани в Молдова. Там през 2014-та, в разкритите 6 избирателни секции, са гласували общо 589 души (от които 47 гласа са недействителни). Там избирателната активност е 2,1 % и в никакъв случай не изглежда високопатриотична.
Засега единственото сигурно нещо е, че голяма част от получилите българско гражданство представители на историческата българска диаспора именно с българските си документи отиват в ЕС. В същото време няма данни такива мигранти да членуват в местните български емигратски организации или децата им да посещават български училища. По този начин ние вместо да ребългаризираме, допълнително съдействаме за обезбългаряването на родните им краища.
За съжаление поредното решение на ВАС не решава, а задълбочава кризата с българското гражданство. Като един от малкото полезни ходове се очертава спешното изменение на Закона за българското гражданство и предефиниране на понятието „български произход“.
Съгласен съм, че българският произход не трябва да се превръща в етническа бариера пред отделните български граждани, а да гради мостове с цел създаване на възможност за продължаване на процеса на консолидиране на нацията. Нека не забравяме, че днешните българи сме продукт на смесването на славяни, българи и местно население, като генетичните изследвания определено сочат превес на средиземноморския тип, а не на славянския или (пра)българския. Впоследствие приобщаваме кумани, печенеги и още много други етноси. Всички тези хора, бидейки поданици на българския цар, впоследствие са станали просто българи. Да, тук роля е изиграла както тогавашната силна държавност, така и създадената в нея силна култура. Нека не се оплакваме, че днес тези фактори не са налице. Кой друг, ако не ние самите си пречим най-много с нашите филии, фобии и безпринципна партизанщина, за да имаме всичко това?
Ясно трябва да си дадем сметка, обаче, че процесът на (само)идентификацията не е еднократен акт, протича на различни нива и съдържа много нюанси: личностни, семейни, родови, възприемане от околните, социо-културни и не на последно място – граждански. Мисля, че именно социо-културната и гражданската идентичност са сред най-важните, още повече, че последната е административна даденост. Ето как в миналото арменецът ген. Андраник Озанян като български патриот воюва в Балканската война, евреинът Рафаел Камхи като войвода на ВМРО се сражава за българщината в Македония, да не говорим пък за легендарният влах Питу Гули, защитавал Крушовската република по време на Илинденско-Преображенското въстание. Неговите потомци приеха фамилното име Гулеви и заживяха в България. В наши дни има много български арменци, български евреи, български власи, български роми и български турци, които са единствено български граждани, следователно граждански се идентифицират от тях самите и от околните като българи. И днес редица представители на тези групи се изявяват именно като български патриоти, някои от тях дори не желаят да бъдат разглеждани като нещо различно от българите в какъвто и да било смисъл. Национално-безотговорна е практиката пред такива лица да затваряме вратите и да ги сочим с пръст като различни.
Преди няколко години в моя докторат „Имиграционна политика и демографски перспективи на България“ застъпих тезата, че българският произход трябва да има предимно правни, а не етнически основания. Поради тази причина в понятийния апарат дадох обяснението, че това е термин, фигуриращ в редица закони и подзаконови нормативни актове, според който поне един от възходящите е българин, без да се конкретизира понятието „българин“. В тази категория разглеждах лицата, в чието родословие поне един от възходящите е живял на територия, влязла в състава на България след 1878 г., не е загубвал доброволно българското си гражданство и не е получил чуждо такова на основание на чужд произход.
Без да претендирам за изчерпателност, защото е очевидна необходимостта от сериозни обсъждания от страна на различни специалисти, ясно трябва подчертаем, че понятието „български произход“ се появи в новото ни законодателство след 1989 г. Преди това също имаше законова възможност за получаване на българско гражданство, но от лица от българска народност. Въпреки, че понятието „народност“ също е недефинирано и е обременено със силно руско влияние, то произлиза от „народ“ и според съвременните разбирания няма етническо съдържание. Все още се чудя защо затънахме в блатото на произхода и никой не предприема стъпки да излезем от него?
Важен е обаче изводът, че родени на българска територия лица и техни наследници, които доброволно са получили чуждо гражданство на основание на чужд произход, би следвало да губят българския си произход, защото не е възможно едно лице да е едновременно с два произхода, освен ако не е потомък на смесен брак. В противен случай ще се окаже, че една категория български граждани, в случая българските турци, са по-правоимащи по отношение на трета страна от останалите български граждани. Подобно неравенство не може да бъде толерирано от съвременната българска държава. Защото освен всичко друго, прави уязвим националния ни интерес.
Д-р Спас Ташев
