Из ръкопис за нова книга на Магдалена Шумарова „Дамга 2“
.
В моето детство има едно празно място на масата за хранене, където майка ми винаги слагаше празна чиния и прибори, и един свободен стол. Точно срещу нейната страна – това място беше за баща ми, за да го гледала право в очите. На другите две страни на масата се хранехме аз и по-голямата ми сестра. Майка ми се прекръстваше преди всяко ядене и казваше: „Той ще се върне някой ден“ и чакаше, чакаше, чакаше – чак до смъртта си. Но Той не се върна никога. Беше останал завинаги затрупан от понтонния мост на Дунава в ТВУ – Белене, арестуван по погрешка само 40 дни след моето раждане.
Всички арестувани заедно с него започнали да се връщат, кой след месец, кой след година, кой след две, само той не се връщал.
Отишла мама при Ванга, която й казала: „Търпение, спасение, Марико, ки чекаш. Георги ке си дойде. Ама това, второто ти дете, ки донесе лош късмет на къщата“.
Пророчицата изрекла присъда – жестока дамга от съдбата. Завила мама, заплакала. Ще ме даде на бездетните – и за тях добре, и за къщата й, но за детето? Тръгнала от врата на врата: „Ето ви дете здраво – този ден на несрета да е последният за мене, но и за вас!“ Но после, като разбирали за думите на Ванга, ме връщали пак у дома. На майка ми жалните писъци в мрака навярно е чула и самата гледачка. И така, години наред, горчивото продължи да прелива в моята чаша. Това не беше сън, това беше животът ми. Това са моите телени мрежи.
Ти, кажи ми, о, Господи, как да продължа по-нататък без любов, без вяра в сърцето, без родителска грижа? Как да вървя по пътя, осеян с толкова остри камъни? Пораснах, но в мене живее едно рано побеляло момиче – очите й вечно плачат, студено й е, горчивото продължава да прелива в счупената й чаша, защото сърцето й е просто една рана, рана със струпеи.
Майко, от счупената чаша на моя живот прелива и човешкият срам, как да го изпия?
А конете изпасоха лятото, тютюневите низи, тежки като римски ризници, са окачени вече и съхнат по таваните, есента пак разплита топли оранжеви коси и твоите жълти хризантеми отново поклащат тъжните си главички в нашия двор. Виждам една шарена пчеличка да прескача от цвят на цвят – лети право срещу мене. Майко, ти ли ми я изпрати – това ли е твоето поредно писмо от Рая? Ти ми пишеш, че тези малки крехки крилца на пчелата са моята сила – силата на невинните и в тяхната праведност. Пишеш ми, че се радваш за мене – добре, че бездетните са ме връщали, та сега си имам по-голяма сестра, а вече нямам и скарлатина.
И аз, като всички хора, търся някаква промяна, защото всеки от нас е един емигрант, който иска да избяга, поне от себе си. Казвайки тази дума, се сещам за онова мъртво тригодишно момченце, което морето изхвърли на брега, когато е тръгвало да става емигрант, да бяга с баща си в Европа. Мисля си и за онова 9-годишно сирийско момиче, което, като пораснело, мечтаело да стане атентатор с бомби на кръста, за да отмъсти за убития си баща. Та тези две деца са станали емигранти, за да отидат в най-хубавата страна, за да стигнат мечтите си.
Но защо и аз се чувствам като тях, майко, като емигрант… но в собствената си страна? И аз не знам как да постигна своя добър живот, не мога да ти отговоря, защото отговор няма.
Преди време германците разрушиха Берлинската стена, а ние днес отново я издигаме – по границите и в душите си.
Ако можех само да изпия горчилката от моята чаша, да изпия и човешкия срам, щях да повярвам, че някой ден и аз ще постигна своя добър живот, ще бъда щастлива и вярваща?! Ще бъда… може би?
А сега, сега само мечтая и сънувам, живея прекрасно в мечтите и сънищата си на моята толкова дълга зимна нощ.
Магдалена Шумарова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Този текст е класиран в литературен конкурс на Гьоте институт и Панорама. Той е част от ръкописа за книга „Дамга 2“. За разлика от книгата на Магдалена Шумарова „Дамга“, която е с документални разкази (вж. тук), ръкописът „Дамга 2“ е с есета.
.
