От античността и до днес в много части на света, все още има недоверие у много хора към търговията, не само като различна от материалното производство, но и като подозрителна, низша, нечестна и достойна за презрение дейност. През цялата история на човечеството търговците са били обект на всеобщо презрение и морални упреци, като за хора, купуващи евтино и продаващи скъпо, и в основата си нечестни. Особено високо е било то сред книжовниците. В средновековните градове търговците са били държани в обособени квартали, отделно от останалите членове на обществото. Защото те са били част от мрежа, намираща се извън възприятието на обикновените хора за необяснима за тях нематериална промяна в стойноста на стоките. Именно затова те са били под закрилата на войници, служещи си с меча. Отлъчването на търговеца от обществото е заради обвитата му в мистериозна тайнственост активност. Под „търговска тайна” се разбирало, че някой печели от познание, което липсва у другите. Действията на търговците, увеличаващи по очевиден начин тяхното богатство; това, че правели „от нищо нещо”, без да произвеждат, без физически усилия и пот на челото, без да ги превъзхождат по сила и сръчност, възмущавали останалите. Защото те въвеждат и развиват скритото познание за керваните, морските и сухозомни пътища, за наличието на търсени стоки и потребност от такива, което не е достъпно за непосветените. Такова неравностойно състезание между сила и познание заплашвало интересите на мнозинството и груповия му егоизъм. Дейности като натурална и парична обмяна, заедно с усъвършенстващите се форми на търговия, пренасочването на наличните стоки за продан в съответствие с доходността, не се е разглеждало като реален труд. А пазарният процес оперира с материални обекти, без да променя количеството им. Той по-скоро предава информация за стоките, отколкото да ги произвежда.
Невежеството спрямо функциите на търговията дълго време е предизвиквало опасения и неграмотно регулиране от страна на властващите. А днес ситуацията е още по-драматична, ако насочим вниманието си към новите структурни процеси, управляващи парите и финансите. Предрасъдъкът, произтичащ от недоверието към тайнственото и непознатото, достига още по-високо ниво, насочен към далеч по-абстрактните и скрити дейности, регулиращи и управляващи финансовите потоци в напредналата цивилизация. Защото направляващите ги имат склонноста да скриват регулиращите механизми от изследователски наблюдения. В момента, когато бартерната търговия е заместена от размяна чрез парите, възможността за обикновените хора да имат понятие от тези процеси бързо намалява и започва абстрактен надличностен процес, далеч надхвърлящ и най-просветените индивидуални възприятия. Сред всички неща, с които боравим, парите са най-неразбираеми; и подобно на секса са обект на най-големи и необосновани фантазии. Те едновременно омайват, озадачават и отблъскват. Литературата, посветена на тях, надхвърля многократно всяка друга тема и няма друго нещо, дори любовта, която да е довела повече хора до лудост. „Сребролюбието е коренът на всички злини” се казва в Библията [І Тимотей, 6:10]. Парите са едновременно и най-мощното средство за придобиване на свобода, и най-зловещ инструмент за потискане.
Движението на парите и функционирането на кредитната система, заедно с езика и морала са структури, които най-силно се съпротивляват на усилията на изследователите за адекватно теоретично обяснение. Те безпокоят не само изследователите. Точно като основанията при търговията те изглеждат подозрителни. Първо, докато ефектът от използване на материалните блага може лесно да се наблюдава, последствията от използването на парите често остават незабележими. Второ, парите могат да се използват еднакво добре, както за добри, така и за лоши цели. И накрая, сръчната им употреба, огромните печалби и значимостта, произтичаща от тях, изглеждат, както и при търговията, необвързани с особени усилия или заслуги. Така се стига до изместване на конкретните и осезаеми понятия с абстрактните термини, чрез които са съшиват правилата за управление на финансовата дейност. Парите и институциите, свързани с тях, сякаш се намират извън границите за възможно адекватно наблюдение и преценка, защото при тях разбирането за конкретност се прекратява и управлява неразбираема абстракция.
Малцина ще се осмелят да заявят, че функционирането на държавните и световни финанси през последните десетилетия се е подобрило, след като механизмът, основан върху международния метален (златен) стандарт, бе заменен с т.нар. монетарна политика. Със съдействието на различни правителства, тази система придоби впечатляваща сложност. И заплаши в един момент да стане по-силна от тях. Идеологът на неолиберализма Милтън Фрийдман проповядва в статията си „Социалната отговорност на бизнеса е да увеличи печалбата си” неглижиране на държавното регулиране в икономиката. Той е силен привърженик на въвеждане на ваучерна система в образованието, децентрализация на образователната система и приватизация на училищата, които да осигурят конкуренция. Интересно каква конкуренция, при масова безработица сред младите и липса на работни места? Също и за приватизация на медицинските услуги, както и за премахване на задължителната военна служба и въвеждане на платена такава. Фрийдман смята също, че държавното регулиране на труда и минималната заплата не защитават отделния работник, а точно обратното, те пречат на бизнеса да създаде достатъчно работни места, за да няма безработица. Какво, според него означава, че бизнесът има отговорности? Как корпорациите и бизнесът могат да имат наистина отговорности относно безработицата или обедняването на населението, ако няма никакви регламенти, които да ги ограничават в желанието им за възможно повече печалби, реализирани без значение на каква социалната цена? Вероятно и затова в книгата си „Капитализъм и свобода” Милтън Фрийдман определя социалната отговорност като „фундаментално подривна доктрина“ за едно свободно общество, и заявява, че в такова общество „има една и само една социална отговорност на бизнеса и тя е да използва ресурсите и да участва в дейностите, целящи да увеличи печалбата си, стига тя да остава в рамките на правилата на играта, което ще рече, да участва в открита и свободна конкуренция, без заблуда или измама“. Всъщност, дори и да отрича социалната отговорност на бизнеса, Фрийман апелира за честна конкуреция, „без заблуда и измама”. А нима присъщите за бизнеса, и особено за големия бизнес, корупция в симбиоза с политическата класа, са му били непознати? Не звучи ли това твърде наивно за икономист, уж познаващ в дълбочина процесите в световната икономика?
Онези, които направиха най-много за разпостранение на идеите на неолиберализма, поне у нас, не са някакви изтъкнати учени и мислители. Те най-често са съмнителни, но добре платени експерти, и втора ръка подръжници на идеи. Това са примерно анализатори от НПО, които се правят на защитници на гражданското общество и ценности, но с дейността си рушат на практика солидарността и устоите му; журналисти, които се държат като клакьори; представители на информационните служби; служители в министерствата. Също и университетски преподаватели и други личности, намиращи се на по-високо ниво на управление и информираност, които са усвоили слуховете в коридорите на властта, а не на науката, и определят себе си като представители на съвременната мисъл. За да направят стоката си да изглежда нова и атрактивна, те лесно осмиват и неглижират всичко, установено преди. За такива хора, поради позициите, в които се намират, „новостите”, или „новините”, а не истината са главната ценност. Интересно, дали тези „интелектуалци” и уж по-добре знаещи не се възмущават, след като им се обръща много по-малко внимание, отколкото на онези, които ръководят политическите и финансови дела, и чиито повели изпълняват?
Всички, които са чели статията на Алберт Айнщайн „Защо социализъм?”, знаят, че той е смятал за очевидно, че човешкият разум трябва да е способен да намери начин на разпределение, който би се оказал също толкова ефикасен, колкото и начинът на производство. Според него „производството за потребление” трябва да измести „производството за печалба”, като пестящо ресурсите на планетата. Този велик световен учен ясно е осъзнавал, че съвременните икономически кризи се дължат именно на тази порочна практика. Огромното нарастване на производствената мощ не е последвано от съответно нарастване на покупателната способност на огромни човешки маси. Според Айнщайн благополучието следва да се основава на принципи. Но капиталистическата икономика е процес на състезание, в което решава успехът, а не моралното одобрение на обществото. Наградата не е за подчиняване на някакви морални ценности, тъй като успехът на един се заплаща с неуспеха на други, които обикновено са мнозинство. Изискването за справедливост е неподходящо, тъй като се смята, че капитализмът е просто еволюционен процес, в който няма място за нея. При него производството е прехвърлено в ръцете на екип, имащ познания в мениджмънта, като резултатите уж са еднакво полезни и облагодетелстват както собствениците, така и тези, които нямат никаква собственост.
Според друг идеолог на неолиберализма, Фридрих Хайек: „Еволюцията има тенденцията да увеличава не сега живущите върху земята хора, а най-проспериращите по отношение на бъдещето”. По тази логика най-проспериращите са и най-богатите, притежаващи всички средства за производство. При сегашното ниво на автоматизация, роботизация и електронизация на производството, необходимите за подръжката на производствения процес специалисти са относително малко. Това определя и високите нива на безработица и всъщност вече излишно население, както и високата норма на печалба, която се присвоява от собствениците с механизмите на разпределение на корпоративната печалба.
И за слепите, с изключение на заинтересованите, е видна несправедливостта на описания „разширяващ се ред”, проповядван от неолибералите. Неговата самонадеяност е не по-малка от тази на практиците на провалилия се социализъм. Този ред редизвиква небивало социално неравенство, концентрация на огромни богатства у малцина, безработица, мизерия и перманентни, безконечни икономически кризи. Той докара до прага на банкрута държави като Исландия, Кипър, Гърция, Испания, Италия, дори и Франция. Що се отнася до САЩ, поради огромния си финансов дефицит и задлъжнялост, страната отдавна е на ръба, и само военната мощ и печатницата на долари крепи положението. Несъстоятелен е аргументът, че социализмът или социалната държава са нещо неосъществимо, тъй като предполагат нравствена извисеност, каквато хората не притежават. Вярното е, че идеите на социализма в социалните и правови капиталистически държави се възприемат отново, защото е необходима организация на обществото, която да направи невъзможен прекомерния гнет на човек от човека, какъвто наблюдаваме в момента. Свидетели сме, че либералната икономика, разчитаща на егоизма на интереса, все повече се компрометира и срутва пред очите ни.
.
Светослав Атаджанов
