Медийната среда в България е доминирана от корупция и сблъсъци между олигархични политически и икономически кръгове. Първата зависимост е свързана с политическата намеса. Втората – с битката за по-голям дял от пазара на реклами, формиращи основните приходи на медиите. Друг начин за упражняване на контрол над медиите е отнемането или неподновяването на лицензи. Четвъртата власт е полето, където прожекторът осветява или би трябвало да осветява недостатъците на останалите власти и критиките към тях да добият легитимна публичност. Самите медии обаче остават извън това поле.
Свободата на медиите в България продължава да се влошава за поредна година. И през 2015 г. България бе на последно място от страните членки на Европейския съюз (ЕС) в класацията за свобода на словото, но през тази година се смъква от 106-то на 113-то място по свобода на медиите от общо 180 страни, в новата класация на базираната в Париж международна организация „Репортери без граници“. Така държавата ни губи седем позиции, в сравнение с миналата година, след като през 2015 г. слезе надолу с шест места.
Медийната среда в България е доминирана от корупция и сблъсъци между олигархични и икономически кръгове, които се стремят да наложат своите интереси в обществото и да контролират медиите в страната. Този контрол се изразява във възпрепятстване на журналистите да отразяват обективно сериозните политически, социални и икономически проблеми в България, проблемите в банковата система, организираната престъпност. Тези тесни кръгове ограничават достъпа на медиите до истинските факти, като им пречат да достигнат до истината и да я изложат пред обществото.
Свободата на словото е жизненоважно условие за функционирането на демокрацията в България. Има обаче няколко обществено значими аспекта на понятието „свобода на словото“, които не могат да бъдат подминати без дискусия. Първият е, че състоянието на тази свобода не е само професионален проблем на медиите, а засяга реално цялото общество. Т. нар. четвърта власт е тази, която, без специално разписани правомощия и отговорности в конституцията или който и да е закон, на практика може да влияе върху трите останали власти – законодателната, изпълнителната и съдебната.
Това, което в съвременните демокрации се подразбира по дефиниция е, че този контрол се осъществява в името на обществения интерес, т.е. в полза на потребителите на информацията. Което от своя страна също подлежи на обществен контрол – дали медиите, които обвиняват представители на различните власти в корупция и непрофесионализъм например, не са засегнати от същите пороци.
У нас особеното е, че четвъртата власт е полето, където прожекторът осветява недостатъците на останалите власти и критиките към тях добиват легитимна публичност, но самите медии остават извън него. Другата аномалия, която остава настрани от общественото внимание, е, че медиите все още не са започнали да говорят за собствената си отговорност за процесите през българския преход. Една от видимите страни на тази отговорност е съзнателно поставеният ореол върху известните лица на организираната престъпност или т.нар. мутри – контрабандисти, спекуланти и рекетьори, които благодарение на изпиращите услуги на медиите днес се подвизават като изтъкнати „бизнесмени“.
По-лошо от това обаче е, когато официалната власт и медиите действат умишлено заедно, защото тогава за свободата на словото като ценност на демокрацията въобще не може да се говори. Така стигаме до най-важния въпрос, който днес по различни причини се заобикаля – може ли словото да е свободно, когато медиите са зависими от престъпни кръгове?
У нас съществуват няколко фактора в подкрепа на отрицателния отговор на този въпрос, които отдавна са забелязани от авторитетните световни организации, занимаващи се с проблемите на медийната свобода.
Първата зависимост е свързана с политическата намеса – не са един или два случаите, когато намесата на управляващите в работата на средствата за масова информация е имала очевидни последици за тяхната независимост. Печално известна е практиката в различни периоди на прехода пряко от пресцентъра на правителството да диктуват кои и какви да са новините в държавните медии. В недържавните лостовете са по-невидими, но и по-опасни, защото са свързани с икономически натиск и пазарно влияние. Един от най-разпространените варианти е свързан с отнемането или неподновяването на лицензите, което обяснява защо решаването на този проблем беше отлаган и продължава да се отлага с години. А когато залогът е голям, най-лесният начин е да се намекне на медията, че от поведението й зависи нейното оцеляване.
Втората зависимост може да се нарече чисто икономическа. В битката за по-голям дял от пазара на реклами, които формират основните приходи на медиите, кръгът на интересите, които не бива да се нарушават, става твърде широк. А когато към това се прибави и наличие, макар и скрито, на монопол върху рекламните потоци, тогава зависимостта значи оцеляване във финансово отношение.
Тези проблеми на словото все още не станали предмет на сериозен дебат в българската медийна среда. Въпреки че от две години съществува Етичен кодекс на българските медии, неговите норми продължават всекидневно грубо да се прегазват, а създадените регулаторни органи са далеч от възможността да упражняват ефективен контрол върху тези нарушения.
За съжаление свободата на словото в България вече не се изразява с възможността да кажеш това, което мислиш, изразявайки свободата на мисълта. Не може словото да е свободно, а духът да е зависим.
От тази гледна точка утвърждаването на свободата на словото като свобода на духа към този момент се оказва непостигната цел, но не и невъзможна. Доказват го тези, които не се прекрачили границите на недопустимите компромиси и въпреки трудностите следват стандартите на професионалната журналистика. Днес те изглеждат малцинство, но да не забравяме, че на всяко статукво противостои алтернатива за промяна. Това означава обществото да спре вредното влияние на икономическите олигархични кръгове върху свободата на българската журналистика, за да се гарантира едно от основните конституционни права, принадлежащо на българските граждани – свободата на мисълта.
.
Борислав Димитров
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел.ред.: Авторът е икономист, завършил е Университета за национално и световно стопанство в София. При написването на текста той е използвал анализи и данни от публикации в Bgonair.bg – „Има ли свобода на словото в България? и в Ime.bg – „Свободата на словото и неговите зависимости“.
