Промишлените методи на производство и високите технологии през последните десетилетия се основават на съществуването на крупни централизирани предприятия, фирми и корпорации, които се контролират от мениджърски елити и в които стотици хиляди работници и чиновници работят съвместно, гладко и без търкане. Тази бюрократична производствена система оформя характера на бюрократите, както и този на работниците. Тя оформя също така и техните мисли. Бюрократът е консервативен и враждебно настроен към предприемането на рисковани стъпки. Главното му желание е да напредва в кариерата си и той е способен да го осъществи, избягвайки рискованите решения, като допуска за свой ръководен принцип интереса за правилно функциониране на организацията. Работниците и чиновниците, от друга страна, се стремят да се чувстват удоволетворени като част от Организацията, при условие, че материалното и моралното им възнаграждение е достатъчно, за да ги увери, че са съставна част от нея. Организациите на собствените им профсъюзи в много отношения напомня тази на корпорацията им – бюрократично и добре платено ръководство, слаба активност и почти никакво участие на редовите им членове. Развитието на едрия корпоративен бизнес е придружено от присъствието на централизирано правителство и военни и полицейски сили, които следват същия пренцип, от който се водят и корпорациите. Този тип социална организация води до образуването на елити – бизнес, правителствен, военен, полицейски, в известна степен и до създаване на синдикален такъв. Те се преплитат тясно по отношение на своя персонал, възгледи и начин на мислене. Властовият елит е стабилен кръг от носители на властта.
Съвкупността от овластени индивиди не представлява отделна класа, както по времето на феодализма и ранния капитализъм. Те не са класа с общи икономически интереси по смисъла на Маркс. По-скоро те имат обща културна и психологическа ориентация, а в някои случаи и кръвна връзка. Кръгът от високопоставени лица е толкова ограничен, че всички те биха се побрали в една средна по размери спортна зала. По правило тези избрани, отгледани и напътствани от „вътрешния кръг” хора чувстват за свой морален дълг и призвание да ръководят съдбините на обществото. Ако се наложи, даже да проявяват изключителна решимост и кураж при вземане на „отговорни решения”, дори на ръба на военни действия, които могат да прераснат в световна война. Въпреки политическите и социални разлики между капиталистическите и бившите социалистичски страни, начинът на възприемане и мислене сред техните елити имаше много общи черти, именно защото основният начин на производство и при едните, и при другите е с много общи черти, вследствие на почти идентичния начин на управление на едрата собственост – частната на Запад и „общодържавната” на Изток. Това бе и основната предпоставка за последвалите драматични промени с падането на Берлинската стена, края на Студената война и с договорките от Малта. Като надеждата на елитите от Изтока бе за пълноправното им признаване при конвергенцията помежду им.
Съзнанието на членовете на елитите е продукт на тяхното социално съществуване. Те разглеждат своя начин на организация и ценностите, които се предполагат от нея, като отстояващи най-висшите интереси на човека. Този техен възглед се съгласува с тяхната представа за организация на обществото и те са враждебно настроени към каквато и да е идея, или система, която поставя под въпрос тяхната. Те са против разоръжаването, защото чувстват, че тяхната система е под заплаха от това разоръжаване. Те изпитват подозрение и враждебност към всяка система, в която тяхната клика би била заменена от различна и нова клика на мениджъри и „ръководители”. Те са искрено убедени, че в основата на мотивацията им лежат патриотичното отношение към страната им, чувството за дълг и нравственост, както и либералните им политически принципи. Елитите и от двете страни в равна степен споделяха мисли и идеи, произтичащи от почти идентичния начин на производство, и бяха искрено убедени в тях. Точно защото не осъзнават действителните мотивации, криещи се зад техните мисли, им е трудно да променят мирогледа си. Не всички от тези хора са водени от изключителна жажда за власт, пари или престиж, имащи ги в достатъчна степен. Всъщност има и такива мотиви, но те са по-скоро изключение, отколкото правило. В лично отношение те искат да изглеждат като хора, правещи жертви и готови да се откажат от определени предимства. Мотивацията им се състои в това, че тяхната социална функция формира тяхното съзнание и оттук се поражда тяхното убеждение, че те са прави, че целите им са оправдани и не подлежат на съмнение.
Това обяснява едно много загъдачно явление. Видяхме, че тези елити от двата блока поддържаха курс на противопоставяне и съществуваха големи трудности при постигане на споразумение, което да осигури мира. Няма никакво съмнение, че една ядрена война би довела до смъртта на преобладаващата част на тези елити, техните семейства и до унищожение на голямата част от техните организации. Ако те бяха задвижвани само от жаждата за пари и власт, как би се разбрало, че тази жажда не може да отстъпи пред страха от смъртта, с изключение на крайно невротичните и параноични индивиди? Същността лежи точно в техния начин на мислене и невъзможността за промяната му. Защото според тях, този начин на мислене е най-рационалният, честният и почтеният. И ако атомният холокост унищожи всички хора, те пак ще бъдат правите.
Но кои са членовете на тази суперкласа? Това са хора, свързани помежду си във все по-плътна мрежа на влияние. Притежаващи много повече лоялност към собствената си група, отколкото към национални или политически формации. Това са президенти и изпълнителни директори на корпорации, мениджъри на международни фондове, председатели на крупни фондации, председатели на централни банки, висши военни, нобелови лауреати, религиозни дейци и дори терористични лидери. Според запознати, около 6 000 души принадлежат към този суперелит, сменящ членовете си почти ежедневно. Голяма част от тях са свързани помежду си в множество роли, в които вземат решения, засягащи съдбата на милиони. Властта и влиянието им отдавна са надхвърлили националните граници и именно начинът им на живот и механизмите, по които вземат решения членовете на тази суперкласа, са най-тревожни.
Имах възможност преди 4 години да посетя Итън и Оксфорд, тези инкубатори на бъдещите национални елити, където от ранно детство и юношество се създават неформалните връзки на този различен в произхода си и все по-сплотен елит. А на срещите в Давос, или на клуба на Билденбергите, са много по-важни не официално обявените лекции, а неформалните срещи в коридорите, кафенетата и ресторантите на хотелите, където се вземат най-важните решения. Все по-видна е вече тази засилващата се изолация на елитите от широките народни маси, все по-голямото неравенство и в резултат на това – все по-нестабилният свят.
Най-революционата промяна на нашето време се заключава в това, че милиони т.нар. обикновени хора от различни страни си отвориха очите и осъзнаха своето желание да имат достоен и материално обеспечен живот, и че хората откриха средствата, за да го постигнат. Всички си задаваме въпроси: Има ли смисъл да се харчат милиарди за съхраняване на излишна селскостопанска продукция, когато милиони по света гладуват? Има ли смисъл да се харчи реално половината от националния бюджет за оръжие, което ще разруши цивилизацията ни, ако бъде използвано? Има ли смисъл децата ни да се учат на християнските ценности, скромност и самопожертвователност, и в същото време да се подготвят за живот, в който са необходими точно противоположни на тези ценности качества? Има ли смисъл това, че в две световни войни народите се биха за „свобода и демокрация”, завършили с демилитаризиране на „враговете на свободата” и Студена война, само няколко години след която се превъоръжаваме отново за защита на „свобода и демокрация”? При което предишни врагове са вече нейни защитници. Има ли смисъл да се изразява негодуване по адрес на политически режими, които не допускат свобода на словото и политическа дейност, когато абсолютно същите и даже по-лоши режими могат да бъдат приемани безкритично само заради това, че се явяват наши политически и военни съюзници? Наистина много са въпросите, които сочат за ирационалността на съвременния начин на живот. Въпреки това те се приемат като подразбиращи се и не правят впечатление почти никому. Това го дължим на липсата на способност за критическа оценка.
Eдинствената сила, която може да ни спаси от саморазрушение, е разумът и способноста ни да разпознаваме нереалността на по-голямата част от идеите, към които се придържа една или друга политическата конюнктура, и да проникнем в действителноста, скрита зад наслоените лъжи и идеологии. Нито насилието, нито оръжието са способни да ни спасят, това може да бъде направено само от разума. Днес човечеството има една единствена грижа и това е въпросът за войната и мира. Да се пробудят хората за тази опасност, да се разкъса завесата от двусмислие и лицемерие, използвана от елитите, която пречи на хората да видят пропастта, към която са се насочили. Ако не се направи това, може да се окажем обречени на нови огромни конфликти и нещастия.
Светослав Атаджанов
