По-долу публикуваме с известни съкращения текст от блога на проф. Николай Слатински, който поставя интересни въпроси за Свободата и Сигурността преди и сега, и доколко е демокрация това, в което живеем днес.
В науката за сигурността, която всъщност е и наука за Живота, се изследва релацията Сигурност-Свобода. И това е естествено, защото Животът е в немалка степен търсене на баланс на Сигурността и Свободата – както за отделния индивид, така и за общността от индивиди, за обществото, държавата, общността от държави. Много държавници и учени са правили изказвания, цитирани по повод и без повод, за връзката между Сигурността и Свободата.
В този текст няма да се спирам на тази базисна релация, по състоянието на която твърде често или почти винаги се мери температурата на демократичност, управляемост, функциониране и развитие на обществото.
Искам само да обърна внимание, че макар да говорим за Свобода (с голямо „С“), то всъщност тази фундаментална категория се състои от различни свободи (с малко „с“). Да, тя има и самостоятелно значение, даже от гледна точка на обществените науки – науката на сигурността, социологията, социалната психология, културната антропология, политологията и други, – Свободата се анализира именно в своето единствено число и с голяма буква – като Свобода. Но ако се взрем в нейните отделни съставляващи, то тогава можем не само да кажем кои общества са по-свободни (както несъмнено Демокрацията е далеч по-свободна от авторитарното и тоталитарните общества), но и да видим – а дали в някои измерения на Свободата, в някои от отделните свободи нямаме обратното съотношение. Ако някоя или някои свободи при демокрацията отстъпват на нивото и качеството на тази или тези свободи в авторитарното или тоталитарното общества, то тогава можем да си направим извода – доколко демокрацията в демократичното общество е демократична и доколко тази демокрация е всъщност фасадна, формална, имитационна, симулационна.
С две думи – ние говорим за Свобода, но когато пренесем разговора върху свободите, можем да видим, че с доста свободи при Свободата в общества като нашето нещата не са хич, ама хич розови.
Преди да премина към същността на настоящия текст, ще напомня само знаменитите четири свободи от речта на президента Франклин Делано Рузвелт пред Американския Конгрес, произнесена на 6 януари 1941 г.:
„В бъдещите дни, които се стремим да осигурим, ние очакваме с нетърпение свят, основан на четири основни човешки свободи.
Първата е свободата на словото и изразяването — навсякъде по света.
Втората е свободата на всеки човек да почитат Бог по свой собствен начин — навсякъде по света.
Третата е свободата от недостиг — която, предадена на световен език, означава икономически споразумения които ще осигурят на всяка нация здрав живот в мирно време за своите жители — навсякъде по света.
Четвъртата е свободата от страх — която, предадена на световен език означава световно съкращаване на оръжията до такава точка и по такъв цялостен начин, че никоя нация да не бъде в позиция да извърши акт на физическа агресия срещу някой съсед — навсякъде по света.“
Все по-често се замислям над проблемите на суровата ни иначе демократична реалност и от личен опит, от разговори с близки, роднини, приятели, познати, случайни хора из улиците и градския транспорт мога да направя несъмнено достоверното за мен заключение, че без да се оспорва, че от гледна точка на Свободата, ние живеем в много по-свободно общество, отколкото при късния соц („развитото социалистическо общество“), то по отношение на някои принципно важни свободи, хората днес, при нашата фасадна, формална, имитационна и симулационна демокрация се чувстват ПО-МАЛКО СВОБОДНИ отколкото при късния соц.
Оказва се, че безобразията при това, което ние имаме като демокрация (отново и отново ще я опиша като фасадна, формална, имитационна, симулационна) могат да бъдат още по-фрапиращи и по-тежки за понасяне от безобразията по време на късния соц.
Веднага ще уточня – говоря за обикновените, редовите, нормалните, средностатистическите хора. И не говоря за онези, които се съпротивляваха открито или полуоткрито срещу тогавашната система – с тях системата не се шегуваше, а нерядко изобщо не се шегуваше. Защото системата като всяка тоталитарна система нямаше чувство за хумор.
От онези години съм си отбелязал, че колкото по-авторитарна или по-тоталитарна е една система, толкова повече тя няма чувство за хумор.
В същото време, когато властта в една демокрация започне да губи чувството си за хумор и да се дразни прекалено силно и да отвръща прекалено грубо на шегите с нея, то значи демокрацията вече боледува, определено боледува.
В своя живот при късния соц обикновените хора бяха карани да спазват някакви правила, да участват в разни мероприятия, ритуали, свещенодействия и обществени отбивания на номера, но понеже вече нищо от „светлата вяра в социализма“ не беше останало, те приемаха тези неща като природни явления – неизбежни и обективно съществуващи – и се вписваха в тях дотолкова, доколкото това ги предпазва от битови и служебни неприятности. Чувството бе много повече на досада, отколкото на принуда. Пък и в общи линии с изключение на полагането на някакви физически усилия (като участието в прибирането на реколтата, особено както нас, математици, програмисти, инженери технолози от Института за тежко машиностроене ни караха да товарим безбройни тежки и прашни бали в непоносимата жега), цялата тази показност не беше трудна за понасяне – ако се съжаляваше за нещо, то бе за загубеното в „зажми да те лажем“ време.
Но на човека, на обикновения човек в късния соц му се даваше усещането за защитеност. Защитеността на клетката. Да, ще бъде защитен ако слушка и папка. Но то кога обикновеният човек от всичко най-много не е обичал да слушка и папка и да го оставят след това да си живее живота отлично, даже много добре – толкова добре, колкото може да е добре в клетката?!….
Днес обаче не е така. Като правило не е така. Най-често не е така.
Днес демократ-тоталитаристите (сиреч тоталитаристите при фасадната демокрация или както я нарича мой приятел „нелибералната демократура“) могат да бъдат много по-жестоки и по-безпардонни от тоталитар-демократите (сиреч демократите при тоталитаризма на късния соц)…
Стотици и хиляди са случаите в наше време и у нас, когато за инакомислие с началството санкционират, дисциплинират, мачкат достойнството, унижават, наказват, уволняват. И няма на кого да се оплачеш, няма кой да те защити! Няма го партийният секретар, а и по принцип партийните секретари са част от заверата и далаверата, те се грижат само за своите хора, своите интереси, своите бизнеси и своите банкови сметки. Ако си с нас – си наш, ако не си с нас – си против нас. А профсъюзите са подвили опашки, като повечето уважаващи себе си профсъюзи по света и у нас.
Аз в живота си днес имам няколко различни роли. В едната от тях наблюдавам с тъга и потрес как администрацията превърна последната година за моите приятели в ад, как не им даде един бял ден. Тя сякаш само за едно мисли – какво още да измисли, за да си покаже злия нрав и да унижи служителите. Каквото и да предприеме тя – все е глупаво или слабо, абсурдно или неосъществимо. Но тя иска да го прокара с грубата сила на дисциплинарната репресия!
И хората се тресат, разтревожват, поддават на страх и стрес. Те виждат точно това, именно това – как администрацията не умее и не може, не знае и не е способна да управлява, да мениджира, да произвежда добавъчна стойност в дейността на съответната институция, а наистина само и единствено мисли („мисли“!) – какво още да измисли, че да стъжни и стежни живота на хората, да ги натика в миша дупка, да им ограничи свободата и волята, да ги стриже с един гребен и да ги унифицира, обезличностява, да разлага гордостта и себеуважението им на съставните им части, да им доказва, че щом тя е началник, те са глупаци и като разговарят с нея ще мълчат.
Странно ли е тогава, че хората в тази иначе интелигентна институция са абсолютно безсилни да променят нещо, трупат вътрешно озлобление и външно примирение. Защото, както казва друг приятел – срещу арогантността на наплодилите се вождчета и дученца от всички калибри и от всички мащаби на всички нива, морални, правни, социални и демократични защити няма открити, няма открити!
Тези вождчета и дученца са безконтролни. Те са селектирани през този четвърт век на вечния Преход – да имат могъщи покровители „отгоре“ и да държат здраво в ръцете си онези „отдолу“. Това са изпечени кариеристи, научили се да се огъват и унижават пред всеки над тях и да прегъват и унижават всеки под тях. Докато назначилата ги власт ги държи, те се ползват с абсолютна власт в своите структури. Няма кой да им повлияе. И да се оплаче някой на властта, тя няма време за неговите оплаквания, защото когато си на власт мандат живот храни. Когато си на власт дребните човеченца, обикновените хора са тор, почва за избуяването на великите ти помисли и изгодните ти удари. И протежетата на тази власт, докато тя е на власт и ги държи на съответните места, могат да си правят каквото искат и както искат. Те са безконтролни, те не се интересуват от всяко живо същество под тях и се разправят с него, ако не им играе по свирката.
За средностатистическия човек можеш да обезпечиш редица фундаментални свободи и после да плеснеш с ръце и да прегърнеш тезата за Свободата на обществото и за Обществото като свободно, но ако средностатистическият, нормалният, редовият, обикновеният човек се чувства безправен и съответно не-свободен в едно от жизненоважните за него измерения на своята Свобода (с голямо „С“), ако той чувства, че му е отнета една от най-скъпоценните в неговото битие на средностатистически човек, свободи (с малко „с“), то тогава не можеш с нищо да го утешиш, че виждате ли, имаш я Свободата, а си се завайкал и застрадал за някаква си свобода!
Трудно, много трудно можеш да се радваш на Свободата, ако тези, от които зависи животът ти, работата ти, прехраната ти, достойнството ти на личност, на професионалист, на знаещ и можещ човек, те натикват в не-свободата на обезправеността.
Трудно можеш да се радваш на Свободата, ако във всяка твоя ценна и безценна, съкровено и сакрално важна, същностна и екзистенциална дейност или сфера цари свободия, властва законът на джунглата, вилнеят шефове, началници, босове, дерибеи, вождчета и дученца, некриещи вълчата си кожа демократ-тоталитаристи (сиреч тоталитаристи при фасадната демокрация) и ползвайки се от твоето безправие и от ескалиращата, свирепстващата фасадно-демократична безнаказаност, ти смачкват фасона и смазват достойнството ти, стъпкват ти честта и сриват сигурността ти.
Тази не-свобода, за която написах тук, е само една от онези не-свободи, над които разсъждавам напоследък (мога да изредя още поне няколко) – всички те правят живеещото уж в Свобода наше общество, ВСЕ ПО-НЕСВОБОДНО. А значи и ВСЕ ПО-МАЛКО ДЕМОКРАТИЧНО. Доколкото изобщо може да бъде демократична демокрацията, която е все повече фасадна, формална, имитационна, симулационна. Или по думите на моя приятел – все повече „нелиберална демократура“.
И страшното знаете ли кое е?
Страшното е, че когато обикновените хора са докарани до ръба на пропастта на не-свободите, дори само на някои от не-свободите, те, обикновените хора могат да станат социална база за страшни политически режими. Много социални, обществени, политически чудовища са се родили върху смазаната човешкост на обикновените хора и превръщането им в сива маса, в тълпа, в орда, в сган, готова да следва сляпо своите вождове и дучета…
Проф. Н. Слатински
