Илиян Василев, Център за балкански и черномоски изседвания,
.
Проблемите на прехода и интеграцията на Източна Европа бяха толкова големи, че беше неизбежно на даден етап Западът да реши да се договори с „реалните“ политици на място, т.е. с партийната номенклатура. Да не забравяме – моторът на Европа – Германия – беше извадена от уравнението заради собственото си обединение. САЩ бяха представени през международните финансови институции, т.е. които наблегнаха повече върху проблемите с фиска и дълга, отколкото на стратегическите последствия. Тяхното „оправдание“ беше мораториумът.
Самото падане на Берлинската стена през 1989 година, макар логичен и подготвен процес, не бе предшествувано от дълги години на изграждане на системна алтернатива у нас – опозиция, която в условията на текуща битка да може да роди и отстои своята достоверна алтернативност, да докаже капацитет за спечелване на избори и за управление.
Условия за подобни честни и демократични избори просто не съществуваха. Не говоря, че не е имало опозиция, а за отсъствие на критична маса саморасла алтернативност, която можеше да обърне „модела“ на прехода.
Малцината доказани демократи и антикомунисти бяха или маргинализирани от медийно мълчание или приобщени по класическите методи на управляемите малцинства – с тояга и морков. Някои от тях дори бяха поставени на относителни високи постове, но без реална власт.
Преобладаващата част от политическия елит на Запада не търсеше конфронтация с Русия, не искаше да „побеждава“ нито Елцин, нито Горбачов. За западните лидери те двамата бяха съюзници и партньори. Хората на кормилото на властта по време на прехода у нас бяха поставени или съгласувани с Москва лица.
Именно така се създаде геопополитическия заслон на номенклатурата за да реализира своята версия на прехода.
Офертата на Луканов-Лилов беше приета и от тогава преходът у нас се развива в зададените от началото на 90-те години концептуални и приложни рамки.
Тъй като историята никога не се вписва напълно в предварителни планове, се случиха и събития извън матрицата, но те не касаят темелните въпроси, а периферията.
В крайна сметка статуквото винаги печелеше.
Днес стигнахме до границите на съвместимост на този модел с реалните нужди на развитието. Неговите „драматурзи“ отново търсят сделка със Запада. Единствената новост сега е, че междувременно бе постигнато вътрешно примирие между наследниците на Луканово-Лиловия и Живковия клан в името на съхраняването на власт и позиции.
Номенклатурата, макар и съществено обновена, частично демократизирана и с нови лица, изпитва същите проблеми, както в края на 80-те години с асимилиране и адаптация към новите реалности и предизвикателства.
Корупцията и олигархията са само две стърчащи грозни части от конструкцията на модела. Но има много пластове извън видимия спектър – от престъпния свят до „белите якички“, между които се разиграва съдбата на нацията.
Стигнахме до точка в историческото си развитие, при която Лукановият модел не сработва нито в частта балансиране на обществени отношения и икономически растеж, нито в частта договаряне със Запада при достигнатата зрялост на интеграция с ЕС и НАТО.
Никой не предвиждаше, че Русия и Запада ще станат опоненти, дори врагове.
Настана време разделно, дори невъзможно, в което българският управляващ елит трябва да намери друг „среден“ път.
За това Русия и нейните проксита у нас с такъв трепет следят всяка криза в Европейския съюз, в това число и референдума във Великобритания. Перспективите за ограничаване на наднационалната власт на Брюксел и за връщане на контрола на местно равнище раждат надежда и въодушевление. „Драматурзите“ търсят възможност да ограничават намесата на ЕС и НАТО във „вътрешните дела“, особено когато тази намеса заплашва връзките им с Москва. Затова почти всички националисти в Европа симпатизират на Кремъл в усилията му да спре възходящата интеграция и да върне примата на националното над общоевропейското равнище на управление. Така ще може да се възстанови „тежестта“ на двустранните договорки и да се реализират схеми като Северен поток – 2 и Южен поток.
Мотивиращият стимул в действията на тези сили е тривиален – властта и контрола върху ресурсите и тяхното разпределение. Полезността на членството в ЕС рязко спада след края на програмите за евросубсидии след 2020 година, затова търсят да оттъргуват автономността си поради липса на средства.
Друга видима част от новия управленския модел е стремежът за разделяне на „глобалните“ българи от „териториалните“ българи. В първоначалната си версия Луканово-Лиловият модел работеше достатъчно ефективно именно поради успешната изолация в емиграция на близо 3 милиона българи. У нас властта се печели и упражнява с по-малко от 20% от гласовете на всички потенциални избиратели!?
През ДПС сработи механизма за контрол върху етническите малцинства. Днес тази схема се заплашва от появата на ДОСТ, което налага мобилизация и консолидация на други подконтролни малцинства – националистите на ПФ и Атака..
Днес Драматурзите отново очакват Запада да се оттегли от неприкосновенните зони, към които спадат съдебна реформа, борбата с корупцията, контролът върху медиите и разбира се избирателния закон.
Тъй като не може да се неглижира тотално гласа на близо 2 милиона българи, които се изказаха за приобщаване на емигриралите сега се опитват да разводнят или преформатират референдумите като инструмент на демокрацията. Пътьом успяха да „убият“ с мълчание“ по-достъпните и лесни варианти за гласуване от дистанция, като гласуването по поща, което обърна вота в редица страни.
Задачата, която Драматурзите и Режисьорите на прехода решават е чрез нов договор тип „Ялта“ със Запада да могат да си отвоюват периметър на контрол извън мониторинговите и надзорни системи на ЕС и НАТО.
Новата сделка, която се предлага, не е много по-различна от старата от началото на 90-те.
Става дума за разпределяне на сфери на влияние между номенклатурата и Запада в три зони:
а/ зона на изключителен контрол, в който Западът да няма право на намеса или вето.
б/ зона на споделен контрол и
в/ зона на контрол и пряка намеса от страна на ЕС и като цяло на Запада.
В първата зона се разполагат правото на местните политически и бизнес олигарси да правят своите сделки, чрез които съществуват и се възпроизвеждат, както намерят за добре. Тук влизат корупционните схеми /когато става реч за разходване изцяло или предимно на публични средства/, „стратегическите сделки“ с външни партньори /най-вече руски/, но и определени вътрешно-общностни проекти, в които не доминират европейските правила. Медиите, съдебната власт /чрез които се гарантират безнаказаност/, енергетиката /там има и споделен контрол, но в горивата държавата е напълно пленена/ – са примери за сфери, в които се очаква ограничена или ненамеса на Запада във „вътрешните ни работи“.
Споделената зона на отговорност със Запада са финансите и икономиката – тук имаме български и чуждестранни банки, но няма истинска конкуренция на финансовия и капиталовия пазар. Доказателство за „сподолената“ полза от управлението са лихвените маржове по кредитите между българските и европейските банки.
Местните драматурзи се борят за доминиращ контрол върху спестявания на фирмите и населението и ресурсите, които се генерират в публичната сфера. Контролът върху банковата и финансова сфера продължава да се изплъзва от местната номенклатура, особено след самонанесения „ядрен“ удар с КТБ, най-вече поради неизбежната и растяща зависимост от външните капиталови и финансови пазари. В някои сектори на икономиката действа системата на двата ключа, но най-често местният политически и бизнес елит успява да наложи такива стандарти и процедури, които на практика му позволяват да упражнява пълен контрол върху „входа“ и „изхода“. Самият факт, че сто фирми държат 80% от икономиката на страната и приблизително същата пропорция е при усвояването на евросредствата – говори за достигнатото равнище на концентрация на властта у нас.
Няма как това да не ражда социално разслоение и да не създава предпоставки за социален взрив. Единствената причина това да не се е случило досега е отдушникът на емиграцията и транснационалната свързаност, която позволява виртуалната емиграция на граждани и на фирми.
В третата група са зоните с външен контрол от страна на Запада – ЕС и НАТО. Това са най-вече интегрираните зони на политика, финанси и икономика, в които динамиката и посоката зависят най-вече от глобалните процеси. Вече казахме за глобалните капиталови и финансови пазари, които местните Драматурзи не могат да контролират. Отбраната и сигурността /поне във военната/ са част също се изплъзва от местен контрол – затова бяха толкова силни протестите срещу модернизацията на армията. Вътрешната сигурност постепенно се премества от зоната за споделена отговорност към зоната за повишена намеса на партньорите. И тук е истинската битка за реформата във МВР, съдебната система и като цяло в сферата на вътрешната сигурност. Досега службите функционираха по политическа целесъобразност, като запазен периметър на влияние на „режисьорите“. Епохалната битка срещу досиетата на ДС не роди особено „пречистване“, защото остави на завет режисьорите на прехода, които успяха да изградят заместващи тоталитарните мрежи на свързаност, които не се „хващат“ на радара с ключовата дума „Държавна сигурност“.
Специалните служби се намират в различен стадий на мобилност между зоните на вътрешен, споделен и външен контрол, но най-често остават неравномерно и нехармонично интегрирани както на локално, така и трансгранично равнище.
В тази сфера досега работеше успешно местния „ключ“ на режисьорите. Веднъж кадрово, втори път чрез външния контрол – прокуратура, финанси, банки, медии, управляемост на дефицити на пълномощия и ресурси и трети път, чрез мрежата за компромати и дискредитация.
Често давам класическият пример за връзката между приватизацията на публичните услуги и блокирането на публичния сектор. За да има работа и доходи за над 120 хиляди души в сектора, непременно условие бе да се плени публичната система за правоохрана и правораздаване. Така хората търсейки защита на своята собственост и права започват да търсят частните услуги.
За да имате проспериращ частен бизнес с автобусния транспорт, трябва да има „спънат“ публичен конкурент – пример с БДЖ.
А там където публичният транспорт няма алтернатива – случаят с метрото, достатъчно е да имате контрол върху финансовите потоци, като затворите системата на разходите за външен поглед и балансирате с по-високи цени на билетите.
Така е навсякъде – ако искате контрол върху таксиметровите превози, гоните ЮБЕР. Само посветените имат право. Искате да построите болница – трябва да се договорите с ключодържателите на средствата в здравеопазването. Дори гробищен парк не може да направите в състезателен или общодостъпен режим.
Ако погледнете в колко сфери, в които се предполага да има функциониращ пазар и силна конкуренция, в действителност има ръчно управление, пленена държава и потребители без алтернатива, със сигурност ще се запитате – в какъв точно строй живеем?
Не е никак чудно, че радикалният национализъм изплува на повърхността като спасителна жилетка при съхраняването на властта на режисьорите на прехода. В енергетиката например така се задържа либерализацията на енергийния пазар и диверсификацията на доставките и маршрутите.
Режисьорите умело боравят и с външната заплаха – бежанци, тероризъм, хибридна война, кибер и организирана престъпност. Поредния пример е докладът на разузнаването в който се споделят опитите за външни служби да закупят български енергийни дружества или медии. Ако мислите, че не са успели – дълбоко се лъжете. Но в доклада няма да разберете за успешните опити – примерно БТК или активите на КТБ.
Затова днес Драматурзите гледат да продадат на западните ни партньори нова модернизирана версия на Луканово-Лиловия модел, включително тезата, че само те могат да се справят с руската опасност. В рамките на тези усилия се проповядва, че трябва на руската намеса да се противопостави местен национализъм.
Ако Западът се съгласи и приеме да легитимира новата версия на преходния модел, местните политици ще получат тотален контрол върху развитието на страната за няколко поколения напред.. Идеята, че Западът трябва да се примири с нуждата от гранд коалиция или участие на националисти във властта, от български Орбан звучи примамливо, но манипулативно.
Пратениците и в момента говорят в този контекст на своите домакини в Брюксел, Вашингтон и Берлин. Посланието е: „ако искате стабилност в България и тя да остане в НАТО и ЕС, трябва да се съгласите с определени зони на автономия за българските политици.
Истината е, че генотипът на родния национализъм е свързан на руския, а той е органически чужд на Европейския съюз и НАТО. Да се приеме съжителство със силите, които олицетворяват свързаността на страната с Кремъл на политическо, и най-вече бизнес олигархично равнище, означава да се блокират възможностите на България да изпълни своите задължения към общата сигурност на ЕС и НАТО и да реализира оптимални и социално балансирани сценарии за развитие.
Значителни части от българският управляващ елит се надява Запада да си затваря очите за „особеностите“ на българския преход.
Новата версия на модела е удобна и за самия Кремъл, защото ще съхрани неговите позиции в условията на растящи политически и финансови дефицити в Русия, като освободи пространство на местните проруски политици да реализират съвместни проекти- включително чрез тяхното преетикетиране като български.
Новата българска Ялта, без съмнение, ще ни обрече на автархия и авторитаризъм.
Не съм сигурен дали и този път няма да успеят.
Да виждате видима алтернатива или алтернативност в публичния дебат.
Поставете се на мястото на лидерите на основните държави в ЕС и НАТО, от които зависи политиката им спрямо България. Имате регионална нестабилност и процеси, ЕС е подложено да разтърсващи трусове – икономически, финансови, бежанци, Брекзит и т.н., които консумират все повече от Вашата енергия и времето, което можете да посветите на балансираните решения, става все по-малко. Винаги може да дойде точката на пречупване на Вашата принципиалност и неусетно да преминете към прагматична рационалност : „да, тези хора не са идеални, но са най-добрата ни и близка опция“.
И нещата отново ще се върнат в руслото на традиционния песимизъм и обреченост, които познаваме.
Единствената разлика е, че в началото на 90-те години не бяхме свързани със Запада. В този смисъл той имаше възможност да се изолира и дистанционно да насочва процесите, без да е необходимо да се ангажира близко и съществено. В 2016 управлението от дистанция не е възможно.
Залогът и рисковете за европейската и атлантическа сигурност са толкова видими, неразделими и преки за всички, че наблюдението от дистанция, в блестяща изолация, няма да сработи.
Западът направи грешка преди 25 години, като се оттегли в търсене на своето индивидуално благополучие като остави пълния контрол върху съдбата на България на посткомунистическата номенклатура, така както Западът остави на Сталин да управлява Източна Европа.
Би било трагична грешка ако го стори отново.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Bulgaria analytica е новосъздаден сайт, който се списва на два езика – български и английски. Негови създатели са Алекс Алексиев, експерт по международна сигурност и радикален ислям, и Илиян Василев, дипломат и бивш посланик в Русия. В сайта е декларирано: „BulgariaAnalytica е независима инициатива, подкрепена от Фондация Америка за България. Съдържанието отразява единствено мнението на авторите и не отразява непременно вижданията на Фондация Америка за България.“
